До 6 век от н.е. споменаването на славяните в документални извори е съвсем незначително и само Плиний Стари (1 век от н.е.) съобщава, че венетите живеели на запад от река Висла. След пет века летописецът Йордан( 6 в.) отбелязва, че “.....от изворите на Висла насам, по обширни пространства живее многобройният народ на венетите” и по нататък “.... те имат един произход, а три имена венети, склавени и анти”. Очевидно първите местообиталища на славяните са разположени географски точно там, където най-естествено би възникнала червенокосата славянска “раса” /според описание на Прокопий Кесарийски(6 в.) за славяните “всички са възчервени”/- сред безкрайните равнини, блата и гори около река Висла, със съседи на север “русите и златокоси” готи /според описание на св. Йероним (4 в.) за готите/ и скандинавци, а на юг чернокосите представители на ирански скитски народи. Оттам започва бурното разселване на славяните, те се превръщат в най-бързо нарастващата народностна група в централна и източна Европа и през 9 век славянски маси достигат чак Пелопонес в Гърция, което принуждава византийския император Константин VII Багренородни (913-959 г.) да възкликне “Пославянчи се цялата земя”.
         За да бъде най-точно установено мястото и ролята на славянската цивилизация през ранното Средновековие, необходимо е да съществува пълна яснота относно смисъла и съдържанието на най-често срещаните народностни определения в писмените извори от онова време. На първо място, с най-древното название “скити” още от Херодотово време са наричани народите населяващи райони северно от река Дунав и на изток до река Дон. Знаейки за тази дефиниция на понятието “скити”, веднага разбираме защо столетия наред хроникьорите наричат “скити” хуните, българите, славяните, готите, руснаците, аварите и пр. и пр. все народи идващи от северната страна на Дунав. Приск (5 в.), който е гостувал на Атила ( - 454 г.) го нарича скитски вожд, Теофилакт Симоката (начало 7 в.) нарича скити дори тюрките, които през 6 и 7 век са “отскоро населени” при Каспийско море, още твърде далеч от централна Европа и Балканите. Другото най-често употребявано събирателно понятие “хуни”, с което биват назовавани българи, авари, готи, хазари, славяни, гепиди и пр. е свързано с нашествието на конни военни подразделения дълбоко в римско-византийска територия и след пълно завладяване на цели области, към тях се присъединяват жените и децата на войните. Както пише Прокопий (6. век), когато кутригурите завладяли страната те “повикали при себе си децата и жените си и се поселили там, където те и днес още живеят”. Отчитайки решаващото значение на коня в живота на ранносредновековните народи, достигнало до обожествяване чрез пълно преливане на соларния култ в почитта към “слънчевия конник-вожд”, не може да не забележим сходство в звучението на титлата за вожд у повечето конни народи - канас, княз, Koenig, king, която според генеративния език на азите-прабългари ЪЗъЕр може да се изведе от КъУНъ ИЗъ - конник блестящ. Или понятието “хуни” за хората от ранното Средновековие обединява в един образ представата за всички конни народи извън Римската империя, народите, които са довели до съвършенство използване силата на коня като бойно средство при военни действия, за завоевателни походи на големи разстояния, за земеделска дейност, за получаване на мляко, месо, кожа. Дори знамето, което ги предвожда е конска опашка. Неимоверното развитие на конната технология, съчетано с изключително строга дисциплина и завидна обществена организираност, предпоставят успехите, които хуните постигат в много битки с разяжданата от противоречия Римско-Византийска световна империя.
         Друго често срещано народностно название в хрониките на автори- съвременници на събитията в Европа през ранносредновековния период е името “българи”. И удивлението ни нямаше да бъде толкова голямо, поради значително присъствие на “българите” на историческа сцена обхващаща периметъра на почти цяла днешна Европа и Азия, ако си давахме сметка, че с “българи” тогава обичайно са обозначавали народите организирани в свои независими териториални държави - БъЛъ ГРъ - голяма земя - и говорещи общия държавен генеративен език на азите-прабългари ЪЗъЕр. Териториалните държави по онова време са единствените райони в Европа, свободни от имперска зависимост на Рим и Константинопол, и където хората притежават статут на пълноправни граждани, за разлика от второразрядното положение в империята, което им отреждат “господарите на света” от Рим и Константинопол. Именно тези първи териториални държави в далечното минало са първообраз на днешните съвременни европейски държави, утвърдили се върху руините на изчезналите световни империи. И би трябвало да забележим, че в най-големите днешни национални езици, думата за народ произлиза от “българи” - vulgar, Voelker, folk.
         Изправени пред непрестанните опити на Източната и Западната римска империя да подчинят всички племена и народи и да ги превърнат в източник за придобиване несметни богатства, каквато междувпрочем винаги е била крайната цел на градовете-империи, териториалните държави успяват да оцелеят единствено благодарение на по-висшите характеристики на обществено-държавното устройство. А това са всички известни днес елементи на държавно управление - силна централна власт с много институции, териториално административно деление, справедливи закони, държавна войска, общ календар и не на последно място общ държавен език - генеративния език на азите-прабългари ЪЗъЕр. За наличие на демократични страни в управлението на първите териториални държави говорят много факти, например освен излъчване на кана от средите на управляващия род, до нас достигат сведения за практика на всенародно обсъждане при вземане жизненено важни решения и в особено съдбовни ситуации, както в случая, когато през 893 г. княз Борис Първи свиква в Преслав народен събор, който приема важни промени в държавата. Равноправието, законноста, справедливостта, силната военна защита, ниските данъци, които предлагат независимите териториални държави, привличат много племена, намиращи се още на етап на родово-общинни отношения, и те често доброволно се присъединяват към държавите на свободните българи. Първите териториални държави възникват в условия на предкнижовна епоха, когато писмеността не намира широко ежедневно приложение в бита чрез книгите, а служи предимно за управленчески и религиозни цели. Но това съвсем не означава тотална неграмотност сред населението, традиционните дейности - занаятчийство, търговия, землемерство, данъчна отчетност, военна служба и пр., изискват познаване на азбуката и цифрите.
         Една огромна териториална държава през ранното Средновековие е приазовска Велика България, наречена в изворите Старата Велика България, която кан Кубрат възстановява в началото на 7 век. Държавата се сътои от шест автономни окръга, всеки от тях наречен на своя пореден номер - окръг едно, окръг две, окръг три и т.н. - ЧъРъ РъЮКъ, ЙОНъ РъЮКъ, Тъ РъЮКъ, ЧъЙОТъРъ РъЮКъ, ШъБъ РъЮКъ, БъЧъ РъЮКъ. / виж. “Говореща азбука на прабългарите” - пето допълнено издание/. От номерацията на окръзите произлизат и популярните названия на кановете на окръзите и подвластното им население - ЧъРъ БъТъ - Кроват, Цар Бате, черни българи, сарагури, Бъ ЙОНъ - Боян т.е. голям втори, оногондури, уни, Тъ РъЮКъ - Ата, Атарик?, утигури, ЧъЙОТъРъ РъЮКъ - Котраг, кутригури, чдар булгар, ШъБъ РъЮКъ - Аспарух, савири, сребърни българи, Заберган, БъЧъ(Тъ) МъИРъ - Безмер т.е. шести син. Владетелят кан на първия окръг ЧъРъ РъЮКъ изпълнява функциите на вихтун т.е. старши владетел на цялата държава - БъГъО ТъНъ - по-голям господар. От автономните окръзи на Стара Велика България водят началото си редица по-късни нови държавни образования във всички посоки на света. Името България запазват България на Кубрат, Дунавска България, Волжко Камска България, Кавказка Балкария /има сведения за някои по-малки държавни формирования напр. в Мала Азия/.
         Независимо дали са съществували отделни племена, общности и етнообразувания носещи името “скити”, “хуни”,“българи” /подобно на днешните славянски държави Словакия и Словения/, тези названия намират широко приложение като събирателни имена за означаване представители от големи групи европейски народи според най-общи значими признаци, което съвсем не пречи да бъдат споменавани в историческите извори безброй много конкретни индивидуални общностни имена на по-малки групи - хазари, бургунди, сакси, келти, печенези, гепиди, кутригури, даки, авари и пр. и пр. Освен най-често срещаните събирателни названия “скити”, “хуни”, “българи”, в документалните сведения от ранното Средновековие всички племена и народи извън римско-византийската латино-гръцка езикова, политическа и религиозна система получават неизменно етикета “езичници” /ЪЗъКъ - народ на ази/ и “варвари”. Днес почти никой не оспорва общата индоевропейска езикова принадлежност на готи, славяни, българи, хуни, тюрки и на съвременните им европейски потомци, което още веднъж потвърждава общия им произход и взаимосвързано историческо развитие през вековете, теза защитена по блестящ начин от големия български историк проф. Ганчо Ценов още в началото на 20 век.
         Що се отнася до чисто етническото групиране на населението през ранното Средновековие, то според мен етническият елемент като една относително постоянна величина присъства географски в много по-разнороден и разнообразен вид тогава, отколкото днешните стандарти. Вурху една сравнително малка площ са съществували поселения на различни етноси с различен бит, религиозни култове,и най-често със собствени местни говори, а в градовете също са живеели представители от най-различен етнически произход. Категорични носители на етническа определеност са били племената, а добре известна е тяхната многобройност и динамика в онази епоха. Официалните книжовни езици в градовете-империи Рим -латински и Константинопол - гръцки и предкнижовният държавен генеративен език в българските териториални държави способстват за езиково разбирателство в огромни географски пространства на Земята. Не трябва да забравяме, че етносите постоянно търпят развитие и че големите етнически групи по принцип са нещо твърде относително. А за нации през ранното Средновековие е още рано да се говори, те се появяват при дълготрайно утвърден териториално държавен строй. В този смисъл, в Дунавска България, още към края на 10 век се появява първата европейска нация - българската, в резултат от няколко столетия единение в една държава между прабългари и славяни. Градовете-империи не могат да формират нации, поради егоцентризма и неравния социален статус. Отчаяният щурм на Византия да унищожи нововъзникналата българска нация се оказва прекалено закъснял, градовете-империи са предусещали, че националните държави ще ги наследят след неминуемата им гибел.
         Несправедливо днес историците подминават с високомерно пренебрежение много сведения на писатели като Приск(5 в.), Енодий(5 в.), Йордан(6 в.), Прокопий Кесарийски(6 в.), Менандър(6 в.),Теофилакт Симоката(6-7 в.), Псевдо-Маврикий(6-7 в.) и много други, все свидетели и непосредствени участници в събития, за които искаме да узнаем истината. Пристрастната позиция вследствие на римо-византийската принадлежност на повечето от тях, не дава основание за съмнение в осведомеността на авторите и в историческата достоверност на описаните събития и факти. Едва ли тогавашните съвременници са изпозвали съвсем хаотично и произволно понятия като “скити”, “хуни”, “българи”, без да съзнават тяхното точно значение, особено когато става въпрос за описване на гигантски сблъсъци между цивилизации и между личности, с рашаващ принос за хода на историческите процеси. По-скоро невежеството се корени в неспособността да разберем действителните стойности вълнуващи хората в онези далечни времена, от върха на днешната ни интелектуална надменност. Да вникнем в точния смисъл на всяка тяхна достигнала до нас дума. Все още трудно възприемаме някои сведения от ранното Средновековие, както например, когато Прокопий(6 в.) говори за готи, вестготи, вандали и други готски племена, той казва “Те се наричаха и скити, защото всички народи, които живеят по онези места носят общото име скити”. Извън представите за могъщите прабългарски териториални държави, напълно непонятно звучат думите на Касиодор(6 в.) “ ....страшните по целия свят българи...” и на Енодий(5 в.) “..../българите/народът, който е имал всичко, което е пожелал...”. Напълно биха ни объркали сведенията на Георги Писидийски(7 в.) за обсадата на Константинопол през 626 г. от авари, перси и славяни “Варваринът беше натъпкал корабите с племена славянски и с онези българските.....”. Не бихме могли да обясним логично и защо толкова много държави с име България са известни по света, отдалечени на хиляди километри една от друга. Защо хуните се споменават така често в продължения на столетия, а пък държавата на Атила изчезва безследно след смъртта му. Непреодолима загадка би останала връзката между авари и прабългари, между прабългари и хуни, между готи и прабългари и т.н., въобще ранното Средновековие би било обречено да потъне завинаги в непрогледен мрак, ако не възстановим автентичното съдържание вложено в основни понятия идващи от древността.
         Какво място заемат славяните в Европа между враждуващите големи обществени формации на Рим и Константинопол от една страна и териториалните български държави от друга страна. Поради родово-общинния етап на развитието си, тяхното място е строго определено, както на всички народи с племенна организация - да бъдат постоянно подчинени съюзници /федерати/ на някоя от по-горните световни сили и да служат като пионки във външнополитическите им ходове. Ще подкрепя твърденията си с няколко свидетелства от тогавашната епоха, защото ми се струва, че международната роля на славянските племена през 6-9 век не е добре изяснена. Докато българите “имат градове” според свидетелството на Захарий Ритор(6 в.) и на редица други хронисти, както е известно, славяните живеят в землянки съставящи малки семейни селища групирани в родови “гнезда” от селища. Примитивният родово-общинен модел на съществуване предполага и племеннен характер на организация и управление на многобройните славянски общности. Само в югозападния край на Балканския полуостров могат да се изброят една дузина славянски племена - тимочани, браничевци, ринхинии, сагудити, друговити, стримонци, верзити, смоляни, ваюнити, велегизити, езерци, милинги и сигурно още десетки неизвестни славянски племена. Псевдо-Маврикий(6-7 в.) отбелязва в “Стратегикон” за славяните - “Понеже имат много царе, те живеят в несъгласие помежду си”. Дали славяните достигат до изграждане на племенни съюзи и дали известните седем славянски племена от Мизия са представлявали именно такъв съюз, като отговор няма да промени факта, че до 9 век не е създадена държава със силите и по инициатива на славяните. По тази причина многобройните славянски племена, както и въобще племената в Европа, почти постоянно се намират в положение на зависимост от Рим, Константинопол и териториалните държави на българите. Отношението на българите на кан Аспарух към местните славянски племена след победата през 680 г. над Константин IV Погонат(668-685) е отразено със следните думи от цариградския патриарх Никифор - “Те (българите) властват и над живеещите наблизо славянски племена и едни от тях поставили да охраняват от намиращите се в съседство авари, а пък други от тях поставили да наблюдават наблизо намиращите се ромеи”. Крум (802-814) събира войски от “всички Славинии”, византийските управници също се разпореждат безцеремонно със славянското население, известни са масови насилствени изселвания на славяни от Солунско в Мала Азия извършени по заповед на император Юстиниан II Риномет(685-695). Но най-показателно си остава аварското господство над славянските племена през 6 и 7 век, когато аварите владеят Панония, Илирик и голяма част от Македония. В житието на св. Димитър Солунски е казано, че за обсадата на Солун, аварският хаган Баян “....повика при себе си всички хора от славянска религия, защото целият тоя народ му бе подчинен.....”. Теофилакт Симоката (начало 7 век) описва хагана на аварите като “владетел на седем племена”, а в “Чудесата на св. Димитър Солунски” Прокопий Кесарийски(6 век) пише, че цялото племе на славяните е подчинено на предводителя на аварите. Славяните участват като подвластни на аварите и при исторически значимата обсада на Константинопол през 626 г. Чак до 9 век продължава неумението на славянските племена да изградят самостоятелна държава без външна помощ. В “Повесть временньiх лет” от Нестор(11 в.) е описано как между руските славяни нямало мир и те решили да отидат при варягите и да измолят княз, който да ги владее и да ги съди по закон. Така се появил първият руски княз Рюрик( -879).
         Славяните се превръщат в най-бързо нарастващата народностна група през ранното Средновековие поради свободолюбивия си родово-общинен начин на живот, поради скромната си гъвкава племенна организация, поради непрякото си участие в жестоката битка за разпределение на световното господство между империите и териториалните държави. Вярно, че славяните най-често стават обект на агресия, пленяване, поробване, изселване, но нищо не успява да наруши техния свободен самостоятелен живот на територията на Рим, Константинопол, Авария, България, Франкската държава. Не са за пренебрегване и физическите качества на славяните, тяхната сила, непретенциозност и издръжливост на тежки условия. Прокопий(6 в.) казва за тях “Всички са снажни и извънредно силни...”, а Псевдо-Маврикий(6-7 в.) в “Стратегикон” ги описва по следния начин: “Многочислени са и са издръжливи и понасят лесно и пек, и студ, и дъжд, и могат да ходят голи и да живеят в оскъдица......”, “Живеят в гори, всред реки, блата и непроходими езера.....”. В навечерието на възприемане на славянския език като четвърти богословен език от християнската църква през 867год., славяните вече отбелязват значително присъствие в централна и източна Европа, а чрез полигамни бракове с българите навлизат широко в обществото, чак до висшите управленчески кръгове на Дунавска България. В българската история винаги се е говорило за наличие на силна славянска партия още веднага след основаване на Аспаруховата държава. Така, че от гледна точка на количествените демографски измерения и на съответните политически амбиции на римляни и ромеи да привлекат чрез християнството огромните славянски маси за постигане на своите имперски цели, въздигането на славянския език в книжовен църковен език, изглежда напълно логично. Но дали само “политическите” фактори са били достатъчни за избора на славянския език. Тук трябва да уточним, че под славянски език се разбира езика на българската група славяни или на “солунския диалект” на Кирил и Методий, така наречения “църковнославянски език” или “старобългарски език”, защото славяните никога не са имали един общ език, а многобройните славянски говори и до днес са отделни езици с някои общи черти.
         Ще изброя накратко реалните предимства на ранносредновековния славянски език, които го правят изключително успешен книжовен език, защото знаем, че още през 4 век, опитът на епископ Улфила да изгради готски книжовен език завършва с неуспех, въпреки превода на Светото писание на готски.
         Безспорна е принадлежността на славянските езици към индоевропейската езикова общност, но вероятно най-голямо предимство на славянския език се оказва липсата на строга речева нормираност, а също наличието на богат словообразувателен ресурс вследствие многобройните славянски племенни диалекти. Свободният славянски език през 9 век е много удачен за въвеждане на нови граматически правила, за разлика от консервативния строго формален държавен език ЪЗъЕр на българите. Една от задачите на Кирил Философ по време на хазарската му мисия (858-859) със сигурност е било проучване възможностите за въвеждане на християнска книжовност и сред безчисленото множество на хазарите, а с това и сред много други народи, защото е добре известна езиковата близост между българи и хазари. В Хазария Кирил Философ се сблъсква с една древна първоизразна генеративна говорна система със здрави традиции, включително и писмени. Строго формалната езикова система на българите отговаря идеално за нуждите на предкнижовната епоха в качество на държавен език в огромните български териториални държави, но за съжаление съвсем трудно се подава на граматическо преобразуване и няма големи възможности за свободно словотворчество, така характерно при книжовните езици. Съвършенно средство за речево комуникиране, езикът ЪЗъЕр в неговия формален вид се оказва непригоден при запис на големи обеми словесна информация. Защото езикът от код вече се е превърнал в медия с неограничена словесна изразност - книжовността.          Но славянските езици през 9 век, все още нямат писменост, което също изглежда като предимство в очите на архитектите на една нова “варварска” християнска книжовност. Така първославянската писменост бива съчинена върху чист лист, а буквите на новосъздадената от Кирил Философ азбука - глаголица, дълго време се превъзнасят от православието като чисто божествено творение, защото “свят мъж ги е създал”. Обаче както често се случва, животът отхвърля глаголицата и утвърждава за славянска писменост сирилицата, която продължава многовековните писмени традиции на езика ЪЗъЕр.
         Благоприятно отражение при въвеждане на църковнославянския книжовен език оказва безспорно силното влияние на прабългарския генеративен език ЪЗъЕр върху езика на българската група славяни, поради дългото съвместно съжителство, което повишава значително неговата универсалност и увеличава степента на разбираемост на новата книжовност за много народи от централна и източна Европа.
         Сега вече разбираме, защо точно езикът на българската група славяни се оказва най-удачният избор за книжовен език не само в Дунавска България, но и в едно огромно географско пространство - защото той е бил технологически най-подходящ за изискванията на тогавашната книжовност и безалтернативен по отношение на другите големи “варварски” езикови системи.
         Веднага трябва да се подчертае, че тъй както латинският в Западна Европа, така и църковнославянският език, макар и в по-малка степен, е бил твърде неразбираем за обикновените българи, власи, руснаци, сърби, панонски славяни /както и днес/, което е потвърдено от много исторически свидетелства, но чрез него книжовната епоха на универсалните религии започва своето ускорено навлизане сред тези народи. Добре известен факт е, че столетия наред до Ренесанса, а някъде и до много по-късни векове, говоримият народен език се различава от официалния книжовен език при всички християнски народи, славянските народи също не правят изключение.
         Смешно е да се твърди, че след въвеждане на славянския език като официален книжовен език в България, българите изведнъж сменят езика си и проговарят на чист славянски. Та това се вижда и по днешната ни реч. Истинската книжовност остава много встрани от преобладаващата част на населението, но запазените дълго след това прабългарски титли по върховете на държавата, пък и често срещащите се имена на първенци, от прабългарски произход, недвусмислено показват, че дори сред управляващите кръгове не е настъпило някакво особено рязко пославянчване. Втората длъжност в държавата кавхан /временен кан/, се запазва при царете Симеон(893-927), Петър(927-970) и Самуил( -1014). Синовете на цар Симеон Йоан и Вениамин, наречен Боян Мага, продължавали да носят “български дрехи”. В българската делегация в Месембрия за сватосване на цар Петър с внучката на византийския император Роман били включени следните официални лица: вуйчото Георги Сурсувул, Симеон Калуторокан /калутаркан - съветник по сватосване на кана виж. “Прабългарска съдбовност”/, Усапс и Симеон, брат на старейшината на българската земя. Единствено споменатата длъжност “старейшина на българската земя” ни подсказва някаква славянска връзка. В церемониалния етикет по времето на император Константин Багренородни(913-959), при посрещане на български пратеници задължително присъства въпросът “Как са канартикинът/заместникът-наследник на кана/ и вулиатаркана/военния министър/?” Нещо повече, в творбите на всички тогавашни славянски книжовници се говори за българи, но никога за български език, а само за славянски. Въздигайки славянската писменост и служейки верно на българската държавност, българските книжовници от онова време ясно съзнават, че в писменото слово се крие спасението от поробване и външна асимилация, както за българи, така и за славяни. Несполучливият избор на еврейския като религиозен-книжовен език води до изчезване на могъщите хазари от лицето на Земята, които също както прабългарите говорят езика ЪЗъЕр. Арабският пътешественик Ибрахим-Ибн-Якуба, който през 965 год. среща български пратеници в двора на немския император, отбелязва “.......те българите са познавачи на разни езици и са превели Евангелието на славянски език........”.
         В резултат на многовековен естествен процес на съединение между прабългари и славяни в държавата създадена от кан Аспарух отсам Дунава през 7 век, двата големи народа, всеки със своя принос, се сливат в единен български народ, чиито потомци сме ние днешните българи. За нас е особена привилегия, че и двата ни народностни корена, произлизат от велики предци, че съвременният български език, освен принадлежността му към семейството на славянските езици, съхранява в себе си древната първоизразна реч и писменост на прабългарите, ето защо, според Петър Дънов /Беинса Дуно/“Българският език е най-точният език, на който могат да се предадът окултните закони и словото на Бога...”
         А що се отнася до славяните, техният цялостен принос към световната култура и история, тяхното днешно присъствие сред най-големите народностни общности на планетата с отговорност за бъдещето на човешката цивилизация, правят съвсем нелепи опитите за художествени измислици, които да разкрасяват или да очернят ранносредновековното им минало.

Борислав Иванов Иванов гр. Бургас, 26.12.2002 г.