СИЯВУШ – БОГ СИЯЕН КОННИК

Първа част

 

До официалното въвеждане на универсалните книжовни религии Християнство и Ислям през 9-10 век, ранно-средновековните български държави от Дунав до Волга продължават да следват традициите на Кушанската империя (1-3 век) със столица град Балх - столицата на древната средноазиатска Балхара /Бактрия/. Българските владетели се считали за родствени по произход на кушанските царе. За кушанска приемственост в държавността на българите съобщава общобългарският летописен сборник „Джагфар тарихи” от 1680 г., но този факт потвърждават редица други исторически извори. Върхово достижение на скитската цивилизация, Кушанската империя (1-3 век) се отличава с оригинална религия - съчетание на индуистки, елинистки, будистки и зороастрийски елементи, както и с първия скитски книжовен език „самри”, на който са написани най-ранните каменни надписи на дунавско-българските канове. Кушанският език се използва за държавен език в българските държави. В администрацията на българските владетели са привлечени хиляди кушански чиновници. „Джагфар тарихи” съобщава за 30 чиновнически рода от кушански произход в Дунавска България, изтребени или прогонени в Черна България, след покръстването през 9 век.
Когато името на българите нашумява най-силно в Европа през 6-9 век, от апогея на скитската кушанска култура (1-3 век) са изминали векове, през които господството в Средна Азия попада последователно в ръцете на хуни, на перси, на тюрки и на араби. Въпреки, че претърпява значителни качествени трансформации през изминалите бурни периоди, кушанското духовно наследство запазва своя почерк в държавността на аспаруховите българи. В „най-загадъчния” художествен образ в българската история, на конника от скалния релеф при Мадара /вж. фиг. 1/, откриваме стилно съвпадение с ореола и с лицевите черти на кушанското божество Махасена /Маасена, изписано на кушански Мадсено/. Вж. фиг. 2 – бог Махасена върху златна кушанска монета от втората половина на 2 век. Извивките по вътрешната страна на ореола са идентични, а също чертите на лицето, въпреки, че главата на Мадарския конник не изглежда изсечена в положение анфас. „Многосилният” Махасена е непобедим войн, бог на войната в индуистката митология, първороден син на „огнената същност” на бог Шива. В кушанския пантеон бог Шива заема централно място под кушанското си име Оешо. Други имена на Махасена са Сканда, Карттикея, Муруган, Шаравана (Цар Бана ?!), Кумара (Кубар, Куара ?!) и др. В митологията Махасена е млад воин-пълководец, който предвожда армиите на боговете в битката срещу злите демони. Негови характерни атрибути са копие, лък, знаме. Птицата-емблема на Махасена е петел, универсален вестител на слънцето /другата универсална птица на слънцето е враната (гарванът)/, което показва, че масовото съзнание възприема младия „огнен” син на бог Шива в ролята на „младото слънце”, подобно на българския „Млада бога” Коледа - познат също с другите си „светлинни” имена Марко, Зар, Сур, Райко. В България паметта за бог Шива е съхранена в Сива Бога, Всевишния бог от народните песни, който язди „лют” „крилат кон” /вж. „Веда словена”/. Обиталището на Шива, както и на бог Коледа, се намира на свещената планина Кайласа в Тибет, център на мирозданието /на тибетски Кайласа се нарича Канг Римпоче - „Великата снежна планина”/. Огненият заряд на слънцето, неговата неизтощима енергия, традиционно пресъздават митологемата за младия сияен бог - смел войн-защитник на човечеството, който често се изявява като реформатор на установения божествен ред /вж. кн. „Поклонници на светлината”/. Подобно на индуисткия бог Махасена, от позицията на млади синове-слънца или на отъждествявани със слънцето богове - богове-войни, богове-герои защитници и спасители на боговете и хората, създатели на нов божествен порядък, започват небесната си кариера египетският бог Хор, вавилонският Мардук, асирийският Асур, иранският Митра, тракийският Херос, волжко-българският Мардукан-Карга  и пр.
От намерените монети на кушански владетели става видно че, кушанската религия представлява смесица от водещите за времето религиозни системи – индуизъм, будизъм, елинизъм, зороастризъм. Впрочем, характерното смесване на божествата в скитския пантеон е присъщо на всички останали религии, защото непрестанният взаимообмен на богове, герои, митове и философски възгледи между различните стари и нови култове, стои в основата на световния религиозен процес. Изследванията сочат северна некнижовна Скития за родина на много богове и митове, присвоени впоследствие от книжовните общества на юга. Господството на нравствената зороастрийска религия ( до 7 век) в Скития се проявява в свещените царски огньове и в строгите ритуали на маговете. Зороастризмът се разпространява по света в различни форми на богослужение, той преди всичко е религия на управляващия елит, останалото скитско население масово почита различни индоирански, а по-късно тюркски богове, а също някои месопотамски, египетски, тракийски, елински, римски божества. Религиозното многообразие в Скития се дължи на идеологически заложената веротърпимост на Зороастризма, който учи, че за да отиде човек в рая, няма значение неговата религиозна принадлежност, а дали е бил добродетелен през живота си и дали е спазвал зороастрийската максима „Добри мисли, добри думи, добри дела”. В епохата на Ранното Средновековие (3 – 10 век) Скития става обект на бързо нарастващо духовно проникване на Християнството, а от 7 век и на Исляма. Мадарският конник се появява на Балканите през 7-8 век, в епоха, когато старите местни богове конници-войни Тракийският Херос, Митра и Хурса са отдавна забравени, а религиозното съзнание на християнското население от големите градове вече е завладяно от конника свети Георги Победоносец. Защото божествата с човешки произход и с човешка биография като Залмоксис, Буда, Исус, Мани са успели да изместят класическите чисто небесни богове. Още от втори век, начело на скито-българските държави стои неизменно хунският царски род Дуло. Намерените в Средна Азия хунски монети копират отличителните знаци на персийската държавност, което показва доминиране сред хунския елит на култа към Върховния бог Ахура Мазда – Царстващата Мъдрост. В иконографския си образ на Махасена, сина на огнената същност на бог Шива, Мадарският конник напомня за огнепоклонничеството, с което българите са известни сред останалите народи, тъй като огънят е най-характерното проявление на светлия бог Ахура Мазда. Но добрият и безкрайно благ бог Ахура Мазда остава чужд на всякакви оръжия, насилие и войни. Ето защо, не само в Дунавска България, но и в целия необятен скитски свят, функцията на млад бог-воин, покровител и защитник на праведните, несъмнено принадлежала на Митра през Късната Античност, през Ранното Средновековие се възлага на човешкия син Сиявуш, царски син от легендарната династия на Кеянидите.
Световно известният хорезмийски учен енциклопедист Абу Рейхан Ал-Бируни (973 – 1048 г.) в своята „Хронография” твърди, че Кеянидите с прозвище „Великаните” /„Богатирите”/, произхождат от средноазиатския град Балх, наричан „люлката на царете” /с едноименна провинция Балхара, Бактрия, Зариаспа/, древната столица на арийците /иранците/, където пророкът Зороастър създава своята нравствена религия и където е погребан. Някои дори считат Балх за родно място на Зороастър. От Балх води началото си авестийския език, на който Зороастър съчинява химните на „Гатите”, най-старата част от свещения сборник „Авеста”. По-късно Балх става столица на Кушанската империя (1 – 3 век), където се поставя началото на скитската книжовност. Тогава Скития и Средна Азия все още са неделима част от индоиранското културно пространство, преди да бъдат погълнати от миграционните вълни на започналата през 1 век инвазия на тюрките от Алтай и от Манджурия.
Името Сиявуш, познато още във вариантите Сиявакш, Сиявакшан, Сиявакс, Сияваршан, Себерджан, Сеос, Сяхваш, Зйевус, Сауасс, Саош би могло да се изведе от „сияен бог”, защото на авестийски  - „su-ka” е „блясък”, а „bakha” е „бог”. Същият прочит следва чрез „Говорещата азбука”, от Зъ АЙ – светлина най – сияен, и от Бъ ГъО – по-голям – богатир, големец, господар, господ, бог /за „Говорещата азбука” вж. кн. „Говореща азбука на прабългарите”/. По всичко изглежда, от самото начало са считали младия Сиявуш за сияен богатир и за сияен бог.
Легендарният герой Сиявуш произхожда от рода на митичната персийска династия на Кеянидите, носеща името си от жреческата и владетелска титла „кей” /”кай”/ или „кави” в иранската митология. Негов баща е легендарният цар Кей-Каус или Кави-Каус /в „Авеста” Кава-Уса, в „Шах-наме” шах Кавад/. Честият преход на звука „s” в „kh” при персите предполага съответствие на „кей” и „кави” със „сей” и „сави” /”саби”, „саба”/ - разпространен епитет-титла за святост при много древни народи. Например траките наричат „саби” жреците на бог Сабазий. Логично може да се предположи директна връзка между името Сиявуш и династичното име на Кея-нидите – Сей, и тогава името на кеянида богатир Сиявуш във вида „Сей-бакха” би значело „Светец-бог”, указващо, че става въпрос не просто за бог, а за човекобог.
Сивяуш е първороден царски син, прочут с неземната си красота, благородство и добродетелност, за съжаление, убит твърде млад, несправедливо наклеветен от завистници. В паметта на хората Сиявуш остава с прозвището ”щастлив”, защото го смятали за „напълно отмъстен”, реабилитиран пред обществото светец-мъченик, радващ се на голяма почит сред населението. Още в най-ранна младост проявява нечувана смелост, прескачайки с коня си огромен огън, за да докаже своята невинност. Вж. фиг. 3 и фиг. 4 – Сиявуш прескача с коня си огромен огън. „Авеста” описва Сияваршан /Сиявуш/ като владетел на митичната източна страна „свещената Кангха”, в която не съществуват печал и болести, а нейните жители притежават вечна младост /името Кангха наподобява оригиналното тибетско име Канг Римпоче на свещената планина Кайласа, резиденция на Шива и Коледа/. Според някои по-късни предания Сиявуш основава крепостта Кангдиз в средноазиатската област Бахар с център град Бухара /гр. Бухара в Согдиана, днес в Узбекистан/, там по сведение на историка Наршахи (899 – 959 г.), се намира гробът му. Хорезмийските царе от династията на Сиявушидите се считали за потомци на Сиявуш, също бухарските и самаркандските царе. Според документални сведения, през 10 век в гр. Бухара пеели песни за убийството на Сиявуш, наречени „плачът на маговете”, а на Нова година, преди изгрева на слънцето, колели петел в памет на Сиявуш. Явно образът на Сиявуш се свързва с надеждите на хората за ново начало, за светли дни и за щастлив живот, каквито очаквания обикновено се отправят към младото слънце в началото на календарната година. За разлика от стандартните надежди за плодородие и благоденствие при традиционния соларен култ, почитта към Сиявуш поставя на първо място вярата в тържеството на справедливостта и истината. Това показва преминаване към по-висше качество на Човешкия дух, възвисен от религия, проповядаща нравствени ценности. Защото кеянидският принц Сиявуш израства в лоното на нравствената Зороастрийска вяра, негов бог вдъхновител е светлият бог на доброто Ахура Мазда – Царстващата Мъдрост.
Арийците /иранците/ още в дълбока древност се отличават от последователите на другите религии, защото първи започват да вярват в божества нравствени понятия – мъдрост, истина, добродетелност, святост, справедливост, съвършенство и пр. Според арийците, след смъртта душите на праведните хора се възнасят като прекрасни птици на небето в арийския рай, прототип на християнския рай. Религията на арийците обикновено наричат „Зороастрийска” по името на пророка Зороастър, „Маздаистка” по името на Ахура Мазда и „Първата вяра”, защото тя наистина е първата нравствена вяра. Съвсем естествено арийците-зороастрийци първи достигат до разбирането за Човешкия дух, просветени от учението на нравствената религия. Душата на одушевените същества – хора и животни, е закрепена към физическата материя на тялото, поради което неизбежно тя ще последва тленния прах в мрака на подземното царство на мъртвите. И само огънят на вярата - Човешкият дух, разпален в човешките души от нравствените понятия на словото, е в състояние да издигне светлите одухотворени души в божествените небесни селения. По всичко изглежда, съществува еднозначност между понятията „арийци” и „зороастрийци”, затова в надписите на персийските владетели първо се изтъква племенната персийска принадлежност на царя, а веднага след това иранската му принадлежност - неговата арийска /зороастрийска/ религиозна принадлежност. Именно нравствените ценности на Зороастризма обединяват през древността многобройните индоирански некнижовни народи в огромното евроазиатско пространство с политически и духовен център Персия. Към страната Ариана /Иран/ историческите извори включват не само Персия, но също Мидия, кавказките страни, както и средноазиатските Согдиана, Бактрия /Балхара/. „Всички тези народи говорят почти на един език, с малки отклонения”, свидетелства древногръцкият географ, историк и философ Страбон (63 г. пр.н.е – 24 г.), автор на "География", която се състои от 17 книги /Страбон, XV, 2, 8./. Определено „неарийци” /неиранци/ за тях са всички заобикалящи ги народи, почитащи други богове, различни от добрия бог Ахура Мазда - Царстващата Мъдрост. Наричат зороастрийските свещеници „живи книги на вярата”, защото култът възниква и достига апогея си като словесна, а не като книжовна религия. Ето защо, съвсем закономерно общият авестийски език на религията, използван векове преди нейното първо книжовно записване през 3 век, се превръща в мощен обединителен фактор за некнижовните народи от зороастрийския свят и в частност в Мегаскития, простираща се от Атлантическия океан до Тибет, допринасяйки за културното и езиково сближаване между тях. Общият авестийско-арийски езиков корен и днес може да се проследи при европейските народи, потомци на скитите /скити, келти, готи, гали и пр./, а както е добре известно, авестийският език принадлежи към индоиранското езиково семейство.
Прародината на ариите Ариана Вежа най-рано се споменава в „Авеста” в книгата „Видевдат” (1, 2) /или „Вендидат” – Закон против дайвовете/ като първата страна на доброто, сътворена от Ахура Мазда. Ариана Вежа /Аряна Веджа, Айряна Ваеджо, Еран Веж/ - арийска страна, общество на честни, благородни, духовно издигнати хора, идеал за „Зороастрийски рай”. Предполагам името Ариана идва от АЙ Ръ – небе много -  небесен, ефирен, въздушен, висш  –  синоними на светлина, чистота, издигнатост, нравственост и духовност. От същия корен произлизат думите „ореол” и „аура” със значения на сияние, блясък. В днешния български език се наблюдава етимологична връзка между думите „чист – честен – истина”, семантично изградени на основата на И Зъ – хвърлям светлина – блестя. На авестийски Asha е истина. За българите думата „саи” някога означавала „наистина” според „Речник на българския език” от Найден Геров. Същата лексикална зависимост се наблюдава в немския език: rein /чист/ - Ehre /чест/ - wahr /истински/. И в английския: pure /чист/ - fair /честен/ – real /истински/. В българския език логично съществува също връзката “мръсен-мрачен-мерзки”, следваща от МРъ А – жив не, светъл не – мъртъв, но също тъмен, мрачен /„вж. статията „Следи от светлина”/. В английския и немския: dirt /мръсотия (англ.)/ - dark /мрак (англ.)/- trick /измама (англ.)/; Dreck /мръсотия (нем.)/ - Trug /лъжа (нем.)/. Druj /Drug/ - лъжа, на авестийски, директно се копира в логическото отрицание „друг” в днешния български език, а старинната българска дума „драч”, достигнала до нас в „здрач”,  означава мрак.
В морално отношение арийците /иранци, зороастрийци/ смятали себе си за по-висши от другите народи, а обществото си за център на добродетелността в света. Интересно, че съседните народи също признават тяхното превъзходство. Херодот (5 в. пр.н.е.) се възхищава от „величието на душевните им качества” изтъквайки, че персите учат децата си „да говорят истината”, и че при тях „За най-срамно се смята да се лъже; на второ място – да се правят дългове поради много причини и най-вече затова, твърдят, че човекът, който прави дългове, е неизбежно принуден да лъже.” /Херодот, История, кн.1, 138/. Древните писатели отбелязват многобройни достойнства на персийския начин на живот, например, че към реките персите „изпитват най-голямо страхопочитание” и по никакъв начин не си позволяват да замърсяват речните води.
Ефирно чистите души на честните и добродетелни арийци отиват в небесния рай, а душите на лъжците и на злодеите пропадат в подземния ад. Съдът над душите на умрелите протича върху моста Чинват. Ако злото, което са извършили приживе е повече от доброто, мостът се стеснява „като острие на бръснач” и те падат в ада. Ако добрите дела на хората са повече от лошите, душите им свободно преминават по моста и отиват в рая, наречен Гаронман - „Дом на песнопението” или Вахищ - „Най-доброто място”, където чистите и одухотворени души очакват в радост деня на телесното си възкресение и на окончателното блаженство. Телата на най-ортодоксалните зороастрийски жреци не са погребвани, а са оставяни да бъдат разкъсвани от зверове и птици. По този начин се демонстрира твърда вяра, че праведните им души ще се възнесат на небето и ще възкръснат телесно в Края на времето след Последния съд. Но дори най-праведните царе и жреци не са обявявани за богове, защото знаем, че Зороастризмът не допуска обожествяване на човешки същества /вж. кн. „Поклонници на светлината”/. Наследникът на Зороастър, магически заченат негов син - спасителят Саошянт /Саошянт означава спасител на авестийски/, „който ще донесе благо”, по предсказанието на самия Зороастър трябва да се появяви в личността на човек-пророк едва в дните на последната битка със злото, изпратен от Ахура Мазда, за да „изгони лъжата от света на истината”. Подобен каноничен сценарий автоматически лишава сина на Зороастър от възможността да се прояви в качеството на постоянен защитник на праведните от злото. Но вследствие на политическия упадък на Персия след 6 век, ортодоксалният Зороастризм окончателно губи водещата си идеологическа позиция, каноничните му догми започват да се пропукват и в ролята на спасител и защитник на праведните се появява божественият принц Сиявуш, легендарният царски син от рода на Кеянидите. Няма нищо чудно в това, в епоха, която абсолютизира божества с човешки произход, подобно на Буда и на Исус, един популярен епически герой, митичен предтеча с черти на древно соларно божество, какъвто е Сиявуш, да постигне божествен ранг. Шансовете на Сиявуш да се превърне в могъщ бог на скитите съвсем не са малки, защо той притежава сияйния ореол на царската харизма на кеянидите-великани, лъчезарния облик на младото слънце, спасителната нравствена мисия на Саошянт, войнската доблест на огнения Махасена.
В книгата „Войната с персите” византийският историк от 6 век Прокопий Кесарийски пише, че персийските магове екзекутират велможата Сеос /Субаш в „Джагфар тарихи”/ - един от водачите на разгромената маздакистка социална /комунистическа/ революция в Персия (от края на 5 и началото на 6 век), по всичко изглежда, свързан с всемогъщите по онова време хуни ефталити /Редица автори считат именно Сеос за исторически първообраз на Сиявуш/. В отговор на тази политическа екзекуция, Курязбаши /Герсиваз в поемата „Шах-наме” от 11 век/, брат и наместник в Хорезам на ефталитския /туранския/ цар Чалап-бий /Афрасиаб в „Шах-наме”/, убива заложника Себерджан /Сияваршан, Сиявуш/, син на персийския шах Кавад (488-497, 499-531 г.). Това сведение за убийството на реалната личност Сиявуш дава „Джагфар тарихи”, както и че от Ибер - сина на Себерджан /Сияваршан, Сиявуш/ води началото си династията на хорезмийските царе Сиявушиди. Виждаме, че в историографските и в литературните варианти, принц Сиявуш, синът на цар Кавад, също загива невинен и остава герой – мъченик в паметта на потомците. В иранския царски епос „Шах-наме” младият принц Сиявуш си спечелва славата на победоносен войн, но и на миротворец, ратуващ за установяване на мирни отношения между иранци и тюрки, затова той е еднакво почитан сред арийците и сред тюрките. Българската фолклорна традиция пази спомена за кеянидския принц Сиявуш в образа на Крали Марко - благородния богатир-великан, защитник на българите. Името Марко също носи соларно-светлинно послание, защото „мар” е понятие за светлина, блясък /за еквивалентните значения на МРъ – живот, движение -  и Зъ – светлина, топлина – вж. стат. „Следи от светлина”; например „мар Геваргиз” е „свети Георги” в източно православната сиро-персийска (асирийска църква)/.
В резултат на стремителното тюркизиране на Скития през епохата на ефталитското господство (5 – 6 век), както и в резултат на масираните тюркски нашествия през 6 – 7 век, във Волжка България сред скитското населението превес взимат тюркският език и Тангризма, докато в Дунавска България се запазват скитският говор и индоиранските култове, включително Зороастризма сред управляващия елит. В тангристката митология Субаш /Самар/ е алп /дух/ на изобилието, на урожая и на тревопасните животни, приемащ облик на богатир /понякога с коса, сплетена на плитки/, яздещ кон или бик, покровител на скотовъдството и на пастирите. Негов знак е свастиката /”субаш” на волжко-български/ - универсален соларен символ на благоденствието и на щастието. В митологията на волжките българи конникът Субаш се отъждествява с героя полубог Гилгамеш от най-значимия шумерски епос /Шумер там е Самар/.
Друго централно тангристко божество Сабан-Мардукан-Карга-Сембер /името Сембер веднага насочва към Себер–джан, Сиявар-шан, Сияваршан, Сиявуш/ – дух на светлината, превъплъщаващ се в гарван-врана /”карга” означава „гарван”/, в различни митове се явява алп спасител на слънцето, на боговете и на хората. По идентичен начин вавилонският бог Мардук, волжко-българският Сабан-Мардукан-Карга-Сембер и днешният български Коледа-Марко-Сур, за обикновените хора представляват най-вече соларни божества, олицетворяващи в човешки възрастови категории сезонните промени на слънцето през годината.
От „Джагфар тарихи” става ясно, че волжко-българският „тангристки” пантеон е наситен с имена на божества и герои от целия спектър на култовата митология по света – Мардукан отговаря на вавилонския Мардук, богинята-майка Аби съответства на скитската Апи, богинята на домашното огнище Тевет всъщност е скитската Табити, Сабан и Субаш в значителна степен доближават трако-фригийския Сабазий, алпът Кубар напомня хетско-хуритския Кумарби, дори върховният бог Тангра получава името си от шумерското общо название за бог „дингир”. Разбира се, подобно неограничено взаимстване на богове се наблюдава при всички политеични религии, особено при елинската и римската, но този факт говори за извънредно дълбоки духовни и исторически корени на българите, както и за динамични културно-обществени контакти. Почти всички волжко-български божества имат съответствия в скитския пантеон, който пък от своя страна силно е повлиян от месопотамски, хетско-хуритски, индоирански и други пантеони. Волжко-българският Тангризъм, описан в „Джагфар тарихи”, очевидно не може да се приеме за оригинално тюркско творение, а както всички останали религиозни системи, представлява компилация от различни заемки на митологични и култови образци, предимно скитски. Може би, всичко ще си дойде на мястото, ако за общочовешко религиозно начало поставим боговете на азите-българи - първите духовно прогледнали хора на земята, благодарение на словото на азбучно мотивирания език.
На места във всебългарския летописен сборник „Джагфар тарихи” алпът на светлината и алпът на урожая и изобилието са представени обединени в един и същ бог на светлината, урожая и изобилието, дори изрично се посочва, че алпът на бурята, светкавиците и гръмотевиците Кубар и алпът на светлината Сабан-Мардукан-Карга са близнаци, наричани с общо име Субаш. Явно, със задълбочаване на монотеистичните тенденции, функциите на Субаш-Самар, на Кубар и на Мардукан-Карга все повече се сливат в образа на един единствен светлиннен всебог, разпоредител на живота в природата, герой-покровител на човечеството. Което означава, че традиционният тангристки герой, алп на светлината и на урожая Субаш /Сабан - Мардукан – Карга/, напълно се вписва в профила на божествения кеянидски богатир Сиявуш /Сияваршан – Махасена/. Навярно в представите на тангристите той изглежда така както на фиг. 5 - Изображение на птица-човек на кон от Волжка България 10 век.
За средноазиатските и за скитските народи Сиявуш освен с ореола на легендарен царски син покровител и защитник на правдата, е овенчан с  блясъка на соларен бог, родеещ се с индуисткия огнен бог Махасена и с волжко-българския тангристки бог Субаш /Сабан – Мардукан - Карга/. Но Сиявуш принадлежи към ново поколение богове, той е земен царски син човекобог, подобно на Буда и на Исус. Буда също е царски син. На Исус Христос се приписва произход от библейския цар Давидов род, а когато го разпъват, на кръста римляните поставят табела с надпис „цар на юдеите” /оттам идва сакралната абревиатура ИНЦИ – Исус от Назарет, цар на иудеите/. Така че през 7 век надали има по-подходящ от сияйния конник Сиявуш за божествен спасител на скито-зороастрийския свят Скитски Христос, последна надежда на зороастрийските народи, особено след падане на Персия под арабско владичество през 651 г. /АЙ ЧъРъ - небесен цар, Христос, Ахура, Куриос (гр.)/. И тъй като Сиявуш се ражда и израства в зороастрийска среда, а не в юдейска или в идуистка, без съмнение негов бог-повелител ще бъде Ахура Мазда – Царстващата Мъдрост. Разбира се, иконографската представа за  човекобога Сиявуш  - Скитския Христос, съвсем не се оформя с еднократен акт, а в резултат на продължителен духовнен синтез.
За божество-великан, почитано през 7 век от жителите на предкавказкия „великолепен град” Варачан /Баланджар, Булкар-балк/ в „страната на хуните”, научаваме от разказа на арменския летописец Мойсей Каганкатваци /Мовсес Каланкатуаци/ (между 7 и 10 век) в книгата му “История на страната Алуанк (Кавказка Албания, Агвания)”. Мойсей Каганкатваци описва покръстването на варачаните и на техния велик княз Алп-Илитвер /Илитуер/ по време на мисията на агванския епископ Израел през 682 година. Няма никакво съмнение, че „хуните” от Варачан са всъщност кавказките българи хоногури /оногури/, които първи отблъскват арабските пълчища, опитващи се да нахлуят в Скития през Дербентския проход. Затова арабите наричат всички българи „бурджани”, по името на град Варачан /предполагам името му идва от „врата”, каквото е едно от названията на Дербентския проход; подобно на името на днешния български град Враца/. Арменската география от 7 век „Ашхарацуйц” посочва, че на север от Дербентския проход живеят „хоните” в „техния град Варачан” и в други градове „като него”. Според „Ашхарацуйц” тези градове се намират в обширната страна „Велика Азия”, чиито граници, дадени пак там, съвпадат с географските очертания на Велика България, известна от документалните извори. От разказа на Мойсей Каганкатваци става ясно, че варачаните почитат бог Куара, бог на гръмотевиците и на светкавиците, съвпадащ с добре познатия волжко-български бог Кубар, но централно място в тяхната религия заема идола на огромен бог - „колосален богатир” Тангри-кан, когото „персите наричат Ашандиат” /на някои места е записан като Аспандиат/, и на когото принасят в жертва коне на огнени клади. Поданиците на великия княз Алп-Илитвер, също както българите от Дунавска България по това време,  принасят жертви на огъня и на водата, покланят се на слънцето, на луната и на някакъв „бог на пътищата”. Пребивавайки в двореца на „благоверния и богочестив” княз Алп-Илитвер, „святият” епископ Израел става свидетел на „адско зрелище”, каквото според него са жертвоприношенията, конните състезания и военните игри, танците и всенародното веселие по време на празничен събор на езичниците от Варачан, съвпадащ с описаните в „Джагфар тарихи” тържества по време на празника на алп Субаш, в началото на есента, след прибиране на реколтата. Епископ Израел заповядва да изгорят огромния свещен дъб, посветен на „скверния идол” Ашандиат, а от изсечените дървета на свещената гора, нарежда да направят „прекрасен кръст”. Езичниците вярват, че исполинският свещен дъб с „пищна корона”, посветен на бог Ашандиат, е „спасител на боговете, дарител на живот и на всички блага”. Очевидно епитетите на божеството Ашандиат съвпадат с тези на бог Субаш /Сабан-Мардукан-Карга/ - митологичен герой - спасител на богове и хора, бог на светлината, на плодородието и на изобилието. Фактът, че местното население нарича божеството Ашандиат с името Тангри-кан, а не само Тангра, който е върховен бог в Тангризма, може би се дължи на желанието в Тангри-кан да се вложи различен смисъл от този на Тангра. Тук под „Тангри-кан” би трябвало да се разбира „Небесен кон” или дори „Божествен конник”, защото още в Шумер, а по-късно в Персия, думата „дингир” /тенгери/ служи за универсално понятие за бог. Предполагам „дингир” идва от Тъ АЙ(Нъ) ГРъ – баща небе земя – баща на вселената, тъй като под „небе-земя” древните шумери са разбирали понятието „вселена”. „Кан” се извежда от КъУНъ – юзда, кон, конник, водач. Китайските документални източници осведомяват за широко разпространен култ към „небесните коне” сред народите на Средна Азия през „кангюйско-кушанския” период  (3 в. пр.н.е. – 1 в.). От друга страна името Ашан-диат /Аспан-диат/ би могло да носи „светлиннен” смисъл, подобно на Субаш /Сабан-Мардукан-Карга/. В българската история царското име Азан /Асен/ съответства на Саин-Сабин-Звиница-Сабанша, със значение „светъл”, „сияен” /вж. стат.”Царско име”/. А „deus” е фундаментална дума за „бог”, получена от Тъ АЙ – баща небе – небесен баща. Така прочитът на Ашан-диат като „Сияен бог” изглежда буквално идентичен с името на Сиявуш – „Сияен бог”. Двузначността и дори тризначността в името на бога не би трябвало да ни смущава, защото както е известно, многозначната семантика, заложена в съкровените древнобългарски символи, засилва тяхната сакралност /вж. кн. „Прабългарска съдбовност”/.   
Покръстването на жителите на град Варачан се извършва с нечувано насилие, достигащо до религиозни изстъпления. По кръстовищата на страната епископ Израел заповядва да бъдат изгорени на клади жреците, несъгласни да се отрекът от старата вяра. Кой обаче е великият княз Алп-Илитвер, предприел съдбоностната стъпка да покръсти българите хоногури от Предкавказието. Никой не оспорва, че за име на княза, авторът на хрониката, използва неговата титла „алп-ил-тебер” – велик княз, явно идваща от тюркското „ел-тебер” – княз, емир,  и също от грузинското „мтебер” – княз, принц. Мойсей Каганкатваци дори изрично отбелязва, че Алп-Илитвер е удостоен в сан „илитуерство” от хазарския хаган, при което получава за жена една от дъщерите на хагана. Това означава, че Алп-Илитвер официално се ползва със статут на хазарски васален владетел на Велика Азия – Велика България, попаднала под хазарско господство, след военното поражение на българите от хазарите. От историята се знае, че именно такъв хазарски васал през 682 г. е Бат-Боян (род. 617 г., 653 - 683 г.), най-големият син и наследник на кан Кубрат (593 – 653 г.) на престола на Велика България. Бат-Боян разбива арабите при град Саркел през 654 г., за което получава прозвището Халиб Илятбир, означаващо на хазаро-тюркски „Победител ел-тебер” или „Велик княз победител”. Според „Джагфар тарихи”, Бат-Боян приема християнската вяра през 682 година, съвпадаща с годината на описаните от Мойсей Каганкатваци събития по покръстването на варачанските хоногури от епископ Израел. Без съмнение, Великият княз Алп-Илитвер всъщност е кан Бат-Боян – Халиб Илятбир, хазарски васален владетел на останките от кубратова Велика България, след нейното разпадане. От „Джагфар тарихи” научаваме, че има още един известен български княз, който се сражава с нахлуващите араби при Кавказ, това е най-големият син на кан Аспарух (род. 634, 677 – 692 г.) кан Аяр Бурджански (719 - 727 г.) /или Авар Бурджански/. Името Аяр /Авар/ най-вероятно се дължи на аварски произход на майка му /вж. стат. „Царско име”/. Кан Аспарух изрично определя Аяр Бурджански да бъде съвладетел на Дунавска България, заедно с по-малкия си брат кан Тервел (692 -  719 г.), за да не възникне между тях спор за престола /вж. „Джагфар тарихи”/. Докато кан Тервел царува в Плиска, Аяр Бурджански изпълнява по-важна мисия, той заминава начело на войска да се сражава срещу нахлуващите през Кавказ арабски пълчища, застрашаващи Скития и цяла Европа. Изворите потвърждават, че българи и хазари през този период живеят в мир, нещо повече, сключват военен съюз за отбрана срещу арабската инвазия. След смъртта на кан Тервел, кан Аяр Бурджански заема мястото му на престола в столицата Плиска и е записан в „Именника” на Дунавско-българските канове под името Товирем. Изненадващо близкото звучение на името Товирем с титлата „тебер” - „мтебер”, потвърждава, че Аяр Бурджански също се прочува с тюрко-хазарска титла „ел-тебер”, получена за победите му над арабите при Кавказ. Ако се задълбочим малко повече, ще видим в „алп-тебер” директна тюркска транскрипция на българското БъЛъ Тъ МъИРъ - велик баща син – Баламир, Владимир, най-често срещаното име-титла на първородния владетелски син при българите /вж. статията „Царско име” от кн. „Поклонници на светлината”/. Защото „Владимир” просто означава „владетелски син”, „велик принц”, „велик княз” или „алп-тебер”. Преходът от буквения звук „б” в „м” е много често срещано езиково явление и до днес на някои места в Предкавказието наричат българите „малкари”. Ето защо, Бат-Боян - Халиб Илятбир влиза в скитския епос с името Будимир, близък вариант на името Владимир. Няма нищо чудно в това, че за арабите, нахлуващи през Кавказ, българите са бурджани, т.е. варачани, защото крепостта на „прекрасния град” Варачан първа се изправя срещу тях след преминаване на Кавказ по пътя към вътрешността на Скития. В персийски извори българите също са известни като варачани. В „История на страната Алуанк” Мойсей Каганкатваци отбелязва, че „великият княз на хуните” Алп-Илитвер „бил прославен в пределите на три страни”, имайки навярно предвид България, Хазария и Византия, които напълно съвпадат с географския  ареал, в който прославя името си победителят над арабите кан Бат-Боян – Халиб Илятбир – Будимир. Обаче жестокостта, с която Алп-Илитвер – Бат-Боян и агванският епископ Израел покръстват езическото население на Предкавказ, едва ли допринася за утвърждаване на Християнството по тези земи. Нищо чудно, че малко преди да умре, Бат-Боян се връща към старата си вяра и е погребан като езичник в гр. Киев.
Кан Аяр Бурджански – Товирем най-вероятно взима дейно участие в историческия разгром на арабските армии от българите при обсадата на Константинопол от арабите през 718 г. В последната си битка срещу арабите през 727 г. кан Аяр Бурджански получава парализа и загива. Кан Тервел приема християнската вяра и християнското име Теоктист, църквата го канонизира за светец под името св. Тривелий Теоктист. И докато историята отдава на кесаря Тервел заслужена почит на „спасител на Европа”, то името на неговия по-голям брат кан Аяр Бурджански – Товирем, сражавал се до последния си дъх срещу арабските нашественици, потъва в забрава през вековете. Колко влиятелен е бил Аяр Бурджански - Товирем сред българите, показва отделния династически клон на дунавско българските владетели, който започва от него. Но този династически род не е Дуло, защото се предава по женска линия от старшата му дъщеря Бозок, омъжена за Уран от рода Вокил, и от нейната дъщеря Зухра, омъжена за Урус от рода Бугу /Угаин/. Най-малката дъщеря Чакчак на кан Аяр Бурджански се омъжва за кан Сулаби (700 – 727 г.), внука на Бат-Боян (род. 617 г., 653 - 683 г.) на скитския престол в Батавил, столицата на Черна България /вж. „Джагфар тарихи” и кн. „Неунищожимата история”/. Което означава, че руските князе, волжко българските царе и някои хазарски хагани също са потомци на кан Аяр Бурджански.
Зороастрийците считат огъня за „най-красивото тяло на бога”. В Зороастризма „огънят” или „огненаната същност” на Ахура Мазда се олицетворява от божеството Аша Вахишта – „Най-добрата истина”. Според мен, името Аша Вахишта би могло да се преведе също „Божествената истина” или дори „Бог на истината”, защото етимологически следва от авестийските „asha” – „истина” и „bakha” - „бог”. Зороастрийското божество Аша Вахишта - огнената същност на Ахура Мазда, в нравствен смисъл се възприема за „Бог на истината” /”Бог на правдата”/, тъй като любовта към истината е тази, която разпалва пламъка на вярата в човешката душа. Затова „Истината е най-доброто благо” за огнепоклонниците зороастрийци. Защитникът на правдата Сиявуш се представя в образа на Махасена, син на огнената същност на Шива /Шива е Оешо на кушански език/, а Аша Вахища – „Най-добрата истина” олицетворява огнената същност на Ахура Мазда. Тогава варачанският бог-великан Ашан-диат /някъде записан Аспан-диат/ също може да бъде причислен към групата на „огнените” богове, ако разчетем името му във вида  „Аша(н) – диат” - „Бог на истината”. За централното положение на истината в ценностната система на българите най-красноречиво говори надписът на кан Пресиян (836 - 852 г.) при Филипи от 837 г. „Ако някой говори истината – Бог вижда. И ако някой лъже – Бог вижда”. Дали обаче фигурата на идола „колосален богатир” Ашандиат доближава до иконографската представа за конника Сиявуш в образа на бога на войната Махасена, син на огнената същност на Шива, изсечен върху скалите на Мадара. Да не забравяме, че от кушано-индуисткия бог Махасена от 2 век в Средна Азия до Мадарския конник и до идола Тангри-кан - Ашандиат от хоногурския град Варачан при Кавказ от 7 век, ни делят 5 века и хиляди километри разстояние. А през тези векове, в Средна Азия и в Предкавказ, политическото и културно влияние на Персийската империя налага за доминиращ Върховен бог Ахура Мазда. Това доказват намерените монети на хунски владетели от тази епоха, копиращи знаците на персийската държавност. И тъй като Ахура Мазда е всевишният бог на легендарния богатир Сиявуш, следователно в края на 7 век божеството Тангри-кан – Ашандиат на прикавказките българи хоногури, начело с княз Алп-Илитвер – Бат-Боян – Халиб Илятбир, не би трябвало да се различава съществено от Мадарския конник на българите от Дунавска България, начело на които стои кан Аспарух, брат на Бат-Боян. Навярно арменският летописец Мойсей Каганкатваци подчертава Върховенството на Ахура Мазда в култа на варачанските българи, посочвайки „персийското” име Ашандиан /Аспандиат/ на идола им Тангри-кан. Във вида си „Аспандиат” името на Тангри-кан определено дава информация за „конната” същност на божеството, защото на персийски „аспа” означава кон, а „ашвамедха” са известни древноиндийски ритуали с жертвоприношения на коне.
Персийското име Аспандиат на божеството Тангри-кан, напомня много за древноиранския легендарен герой Спентодата /Спанддат, Исфендиад, Исфандиар/, ,„бронзовотелия” Спентодата, роден в ризница /броня/ и поради това неуязвим за обикновени оръжия, воин-защитник на нравствената вяра, името на когото на авестийски означава „Създаден от благочестието” /навярно идва от ЗъБъ НъТъ ТъТъ – светлина давам създавам; тук отново наблюдаваме случай на припокриване в лексикален и в нравствен смисъл на понятията „чист(светъл)-честен-истина”/. В „Шах-наме” Спентодата е главен предводител на иранците срещу нашествието на туранците - вж. фиг. 6 -  сцена върху златна кана от Наги Сент Миклош от 9 век. „Огненият” Сиявуш – Скитският Христос, в образа на героя Спентодата, се сражава със силите на злото, представени в образа на хищен звяр. Спентодата язди крилат лъв с човешко лице, характерен фантастичен персонаж в зороастрийската изобразителна традиция.
Пространното житие на Константин Философ (826 – 869 г.) описва случай по време на Хазарската мисия (860 – 861 г.), когато светецът отсича с трийсет и три удара на брадвата огромен свещен дъб, под който езичниците принасяли жертви на божество с име Александър. Няма съмнение, че този епизод от 9 век е взаимстван от летописа на Мойсей Каганкатваци, отразяващ покръстването на варачанските българи на княз Алп-Илитвер през 7 век. Действието и в двата случая се развива в Хазария, в земите на бившата Стара Велика България, в които и през 9 век продължава да живее значително на брой българско население. Именно затова Константинополските управници изпращат там светите братя Кирил и Методий /Банджа и Баксан/, за да покръстят след два века повторно своите сънародници. Явно покръстителската акция на агванския епископ Израел през 682 г. не е довела до очаквания резултат и старият култ е останал непокътнат сред много от българите. Регионалното съвпадение на местонахождението на свещения дъб, унищожен от епископ Израел през 682 г. и на свещения дъб, отсечен от св. Кирил през 860-861 г., навежда на извода, че през изминалите два века името на почитаното божество Тангри-кан - Ашандиат се е придвижило към римо-византийската ономастична форма Александър, което го прави значително по-лесно за асимилиране от настъпващата в Скития Християнска църква. И наистина, чак до 13-14 век картинният сюжет за възнесението на Александър на колесница, теглена от два грифона, присъства често върху християнски паметници от Скития, включително и върху стенописи на храмове. Така че Скитският Христос не си отива изведнъж от умовете на вярващите, той просто бива погълнат, присвоен и постепенно омаловажен до пълна забрава от господстващата книжовна римо-византийска християнска църква, каквато е съдбата на много други езически божества. Потвърждение на подобни мисли откриваме на фиг. 7 – миниатюра от златното Преславско съкровище от 9 век показва въздигащия се към небето Александър – Скитския Христос, с божествен ореол и с царски одежди, върху колесница, теглена от два грифона.
Когато в началото на 4 век Ранното Средновековие настъпва в Европа, Митра и Сабазий са вече забравени богове на отминали епохи, а на религиозния небосклон изгрява звездата на богочовеците Буда, Исус, Мани - еднолични месии и духовни пастири на човечеството. Ето защо, на Скитския Христос Сиявуш съвсем не приляга сходство с архаичните чисто небесни богове Митра и Сабазий, най-малко поради неговата човешка биография на принц герой-мъченик. Но победоносният войн Сиявуш не може да се приравни с Буда и с Исус, а още по-малко с добрия бог Ахура Мазда или с пророка Зороастър, защото всичките те не познават оръжието. Защитник на потъпканата правда, предводител на армиите на истината срещу силите на злото, по-скоро той би могъл да постигне универсална идентичност чрез славата на някой световно прочут цар на царете, а няма по-подходящ от Александър Велики (336 – 323 г. пр.н.е.) за тази роля, неговото име също се отличава със „светлинна” семантика и означава „най-блестящ мъж”, получено от латинската дума „luxus” за „светлина”, „блясък”. Александър Велики е родом от бившата персийска провинция Скудра на Балканите, включваща Тракия и Македония /персите наричат траките „саки парадрая” - скити зад морето/, което указва неговия скитски произход /легендарният праотец на азите българи - Азак (Иджик) и на скитите - Скит са тъждествени в документалните извори/. Александър не само се облича в персийски дрехи, главна цел на неговия поход към Персия и Индия по всичко изглежда е да завладее  Бактрия /Балхара/ със столица град Балх - древната столица на ариите, „люлката на царете”, града на легендарните Кеяниди и на пророка Зороастър. Там той се оженва за Роксана и основава елинистично-книжовно царство в Средна Азия, с изключителен принос за възникване на кушанската книжовност - първата скитска книжовност, на езика на която са изсечени каменните надписи на Дунавско-българските канове. В следващите епохи от Балх води началото си скитската партска династия на Аршакидите (225 г. пр.н.е. – 226 г.). Според  античния историк Страбон, Аршакидите произхождат от Балх, столица на Бактрия /Балхара/ и имат генеалогична връзка с династията на кушаните, които също биват наричани понякога Аршакиди. Ал-Бируни твърди, че Ашканите /Аршакидите/ произлизат от  Ашан /Аршан/ - син на Кей-Хосров, син на Сиявуш. Партите владеят земите на Персийската империя на юг от Кавказ и Каспийско море. Арменската история „Ашхарацуйц” от 7 век, счита Бахл за равнозначно име на арийска Партия, а в Армения партите направо ги смятат за българи. През 1-3 век Балх е столица на Великата скитска Кушанска империя, включваща цяла средноазиатска Скития и Северна Индия. Към края на 4 век там установяват господството си белите хуни ефталити /тюркизирани скити/. Арийската и Зороастрийската люлка Балх продължава да бъде политически и духовен център на света до превземането на града през 565 г. от нахлуващите от североизток тюрки, които успяват да разделят езиково, политически и верски Скития и цяла Евразия. Поначало зороастрийците ненавиждат Александър Велики, защото той унищожава техни храмове и убива жреци на вярата. Но световната слава на завоевателя е толкова голяма и незалязваща, че векове след смъртта му, иранската традиция започва да го причислява към персийските царе от династията на Ахеменидите. Разбира се, само младият енергичен цар, по аналогия с младото слънце бог Коледа, може да зареди с оптимизъм очакванията на хората за по-добро бъдеще. Затова митологичните герои по принцип са млади хора в разцвета на силите си. Царят на царете Александър също умира млад, на върха на славата си.
В зората на Ранното Средновековие Върховен бог на скито-българските езически владетелски родове е Ахура Мазда, останалата голяма част от населението почита за Върховен бог Шива или Тангра. През 7-8 век надигащата се ислямска вълна заплашва да залее и да раздели Скития. Скитският Христос, човекобогът Сиявуш, по подобие на триединния Исус при християните, се опитва да обедини в себе си черти на коренните индоирански религии на скитите – на Зороастрийската и на Шиваистката религии, а също така черти на отдавна навлезлите елинистки духовни влияния, но също елементи от тангристкия култ на тюркизираните скити. И то в изострената религиозна обстановка от края на 7 век, когато сред населението ускорено навлизат Християнството и Исляма. Всичко това принуждава легендарния кеянидски принц Сиявуш в ролята на човекобог да слее в себе си исполинските фигури на спасителя Саошянт - сина на Зороастър, на непобедимия войн Махасена - огнения син на Шива, на неуязвимия герой Спентодата – защитник на вярата, на гарвана Мардукан-Карга - тангристкия герой-спасител на слънцето, на възнесения на небето от грифони цар на царете Александър. Разбира се, Сиявуш не успява да изпълни непосилната задача да запази интегритета на Скития чрез вярата в общ бог. Единствената причина за провала на мисията му се състои в изостаналата книжовна култура на скитските народи, а оттам в невъзможността да се създаде общо информационно пространство за обща книжовна религия и за обща парична система в Скития. Ето защо, Сиявуш не е в състояние да спре агресивно нахлулите в духовния и в политически свят на скитите книжовни религии Будизъм, Християнство и Ислям, проводници на чужди имперски интереси. Подложена на безмилостно държавно, верско и езиково разцепление, през следващите няколко века на Скития предстои напълно да изчезне от географските карти на съвремието.
Засега може само да се предполага някаква родствена връзка на династията на Средноазиатските Сиявушиди с потеклото на Дунавско-българските владетели от дохристиянската епоха, най-малкото защото те са потомци на кан Кубрат /Кроват, Курт,  ЧъРъ БъТъ – цар голям баща/ (593 – 653 г.) от рода Дуло, чиято майка е принцеса от известен царски род от град Кюнград в Хорезам - страната на царете Сиявушиди. Но със сигурност може да се твърди, че както всички останали царе по света, българските канове лигитимират властта си с божественото си излъчване. Това се вижда от официалната им титла „кан сю-биги”, означаваща „кан сияйно божествен” или дори „кан сияен бог”, а защо не и „кан Сиявуш”.

 

Борислав Иванов Иванов
гр. Бургас, 29.11.2011 г.

1

 

 

2