“ЦАР ПЕТЪР” ПАРОЛА ЗА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВНОСТ

      Световните империи на титаничните градове Рим, Константинопол /Византион/ отдавна са рухнали и изчезнали в небитието, днес те са обект само на исторически изследвания. Но тяхната европейска съвременница и често пъти равностойна съперница, държавата на българите - България заема своето почетно място сред обществата съставляващи днешната човешка цивилизация. Как успяват българите да съхранят живи семената на своята държавност през векове на робски мрак и национално унищожение, за да покълнат те отново и отново при всеки пръв благодатен лъч светлина и да възкресят българския държавен суверенитет. Със сигурност, способността на българите да възстановяват с непоклатима последователност изконните си държавни традиции се дължи на дълбоките древни културно-исторически корени, които дават удивителна сила на поколения българи да пазят и да реализират вярата си в българската държавност. Най-дълбоки импулси за обществена приемственост поражда пряката езикова връзка на българите с генеративния език на азите-прабългари ЪЗъЕр, водещ своето стародавно начало от времето на самото Сътворение. Ще се постарая да илюстрирам горното твърдение с един забележителен пример от българската история, за съжаление не достатъчно популяризиран досега, според мен поради липса на убедително обяснение.

      Предварително съм длъжен да припомня, че според езика на “говорещата азбука на прабългарите”, самото наименование България съдържа в себе си езиковия код на понятието “държава” - БъЛъ ГРъ - огромна/велика/ земя - отразяващо разбирането на азите-прабългари за “териториалната държава”, техен безспорен общочовешки принос. Чрез високоорганизираните териториални държави и общия държавен генеративен език ЪЗъЕр, азите-прабългари разпространяват по света духовни и материални културни достижения като ги правят достъпно достояние за цялото население от държавата. Териториалните държави са принудени да водят непрестанна битка с империите на гигантските градове - метрополиси, които се обявяват за господари на света, стремейки се да заграбят всички световни богатства само за себе си, считайки околните племена и народи за по-низша категория население.

      Първият възстановител на българска държава, за който има сведения е възпитаният и покръстен в Константинопол кан Кубрат от прабългарския род Дуло, който през първата половина на 7 век оглавява приазовска Велика България, въздигната на мястото на “Старата Велика България”, според известията на средновековните хронисти. В предишни публикации показах, че огромната държава Велика България е била административно разделена на шест федеративни региона, управлявани от канове също от рода Дуло, а Кубрат в качеството си на старши/вехти/ кан или вихтун - БъГъО ТъНъ - по-голям господар е стоял начело на първата област, намираща се в северна посока/също според някои изследователи прабългарите считат северната посока за главна, лицева, горна/ - Чъ РъЮКъ - първи окръг/регион/ - област известна от средновековни извори като “Черна България”. Произходът на името Кубрат или както е в някои извори Кроват, би могъл да се потърси в прабългарския израз ЧъРъ БъТъ - цар/първенец, вожд/ бате/по-голям мъж/ - достигнало да нас като “Цар Бат(е)” и “чорбаджия”, название за вожд напълно естествено за предкнижовните прабългарски именно-говорни традиции, например кан Аспарух е наречен на югозападния, пети регион от Велика България, който той управлява - ШъБъ РъЮКъ - пети окръг, от този период с широка известност се ползва името Бат Баян, който стои начело на втория регион, от дясната страна на вихтуна, областта - ЙОНъ РъЮКъ - втора област. Ето как още в далечния седми век кан Кубрат/Кроват, ЧъРъ БъТъ/ с днешно звучение Цар Бат(e), възкресява голяма българска държава, която не само, че не загива под ударите на страшните хазари, но дава начало на други държавни образувания в различни посоки на света, някои наречени също България като Волжко Камска България и Кавказка Балкария. Кан Аспарух(680-700 г.) пренася една от тези български държави отсам Дунава през 681 год., която е предшественик на днешна България. 

      Три чутовно епични въстания организират българите за да отхвърлят византийския гнет и да освободят поробеното си отечество след падане на Дунавска България под ромейска власт през 1018 год. Последното въстание през 1185 год. завършва с успех, като в резултат се установява Второто българско царство, голяма средновековна държава, достоен приемник на величието и могъществото на българските канове и царе от Първото царство. Сравнително слаба известност днес има фактът, че и тримата царе провъзгласени от българите по време на трите освободителни въстания, получават царското име Петър. Въстаническият предводител Делян е провъзгласен за цар Петър II(1040-1041), правнукът на цар Самуил( - 1014 г.), сръбският княз Константин Бодин приема царското име Петър III (1072 г.), а Теодор по-големият брат на цар Асен I (1190-1195 г.) и цар Калоян(1196-1207 г.), също е коронясан като Петър IV (1186-1197 г.) при възстановяване на независимата българска държава. Едва ли упоритото желание на българите, възстановителят на държавата да се казва непременно цар Петър е било случайно явление. Обяснения от рода, че царят-светец Петър I (927-970 г.) бил царувал най-дълго време, или пък смехотворното, че едва ли не, бил любим български цар на византийците /как няма да е любим на византийците, когато по негово време започва всеобхватен разпад на българската държава, който те съзнателно подклаждат и не пропускат да се възползват от упадъка на България за да унищожат българската държава, въпреки обявените преди това силни братски християнски чувства към българите/, съвсем не дават убедителен отговор. А истината може да бъде съвсем очевидна. Най-разпространеното битово-народно звучение на еврейско-християнското име Петър при българите знаем, че е Петьо. Тогава неофициалното простонародно име за Цар Петър ще бъде Цар Петьо, а това си е съвсем като на прабългарски ЧъРъ БъТъ - Цар Бат(е)/Цар Батьо, Кроват, чорбаджия/.

      Очевидно за древните и средновековни българи, Цар Петър - Цар Бат(е) е онази харизматично предопределена личност, онзи митологичен водач на всички българи, който единствен е в състояние да доведе до победен край войната с жестокия имперски поробител и да освободи България. Изборът на въстанически цар със сакралното име Цар Петър е трябвало да въздейства най-дълбоко върху народното самосъзнание и максимално да мотивира у българите желание за борба срещу враговете. Освен това, въстаниците са целели да демонстрират пълна ценностна приемственост на освободителното движение от великото наследство на предишните могъщи и “известни по целия свят” български държави. “Цар Петър” е звучало като синовна клетва в най-светите символни знаци на българската гордост и достойнство. Именно в това се състои дълбокият български корен, в народната свяст за общобългарска историческа и духовна принадлежност. И досега българите успяват да се спасят от всички връхлетяли ги беди и да оцелеят през хилядолетията. 

      За княз Александър I Батенберг (1879-1886 г.), първия български монарх на освободена България след петвековно турско робство, смятам, че единствено провидението има пръст в името Батенберг. Но знае ли човек...

Борислав Иванов Иванов

гр. Бургас, 11.08.2003 г.