Според еволюционната теория, речевото комуникиране представлява основен фактор за развитие на човешкия род, отдалечавайки го от животинския свят на приматите. Овладяването на речта разкрива пред хората необятни хоризонти за взаимодействие, за интелектуален и обществен възход. Въоръжен с езикова система за обмен на информация, хомо сапиенс вече е в състояние да структурира значителни по обем и многообразие данни, да ги запаметява, да ги споделя с другите индивиди, а това означава, че се появяват характеристиките на мисълта, разума, познанието. Загърбвайки властта на първичните природни инстинкти, човек започва да изгражда общественоорганизирано битие по собствена воля и разбиране.
            Днешните естествени езици са резултат от извървян дълъг път еволюция на езиковите системи, които в началото не са представлявали нищо повече от комбинация на звуци съпроводени с жестове. В условия на рядка населеност през дълбоката древност и при отсъствие на постоянни контакти между пръснати във всички посоки на света племена, логично е отделните племена да говорят съвсем различни примитивни езици. Има сведения, че вождовете понякога са сменяли езика на подвластното им племе с напълно нов, измислен от тях самите език. /Както се е случило и в началото на 19 век на Хавайските острови под управлението на вожда и пръв крал Камехамеха/. Поради твърде ограничения лексикален състав на подобни туземски езици, вероятно това е било напълно възможно. От Херодот (5 в. пр.н.е.) знаем, че когато скитските търговци посещавали тържищата по Черно море, се налагало да се разбират с чуждоплеменни търговци “на седем езика, със седем преводачи”.
            Многообразието от различни племенни говори, очевидно е създавало доста неудобства, особено когато започват процеси на концентриране големи и разнородни по произход групи от хора във възникващите големи градове и обширни териториални държавни образувания. Разнородни говори сред население съставено от представители на многобройни племена са значителна пречка за търговията, военното дело, държавното управление и дори за масовите религиозни култове. И то в епоха, когато технологията на книжовността още не е заела своето ежедневно място сред широките народни слоеве, поради липса на достъпни за всеки носители на писмена информация - папируси, книги. Тяхната висока цена за онова време, дава достъп само на привилегировани кръгове от обществото до папирусите и книгите т.е до записаното слово. В предишни статии дефинирах предкнижовната епоха, като исторически период, когато писмеността не е навлязла още широко в бита на населението и намира приложение най-вече за държавни и религиозни цели. Известно е, че професията на писаря е била хилядолетия една от най-престижните професии в обществото. Но задължително трябва да отбележа, че предкнижовната епоха не предполага тотална неграмотност сред населението. Напротив, необходимостта от познаване на цифрите и буквите е породена от най-обикновени човешки дейности - търговия, занаятчийство, военна служба, лихварство, лечителство, землемерство, данъчно отчитане и пр. и пр. Как предачките щяха да надписват своите каменни пръстени - чъкре, ако не познаваха буквените знаци, как гражданите щаха да четат монументалните каменни надписи, ако бяха неграмотни. А как занаятчиите щяха да надписват своите произведения. Според мен, напълно погрешно е, да се приписва масова неграмотност на населението в предкнижовните общества. Децата са се учили на четмо и писмо още в най-древни времена. Те са сричали думи, брояли са на пръсти и са декламирали азбуката, защото елементарната грамотност е била необходима в живота на обикновения човек, независимо, че само малцина ще имат допир с истинска книжовност. А науките - астрономия, математика, геометрия, риторика, са били запазена област само за посветени, най-често от средите на жреци и духовници.
            Острата потребност от общ език, разбираем за многолюдно общество от хора с най-различен племенен произход, довежда до създаване на “саморазбиращ се език” - генеративния език на азите - ЪЗъЕр. Идеята заложена в този език въобще не е сложна. /виж. “Говореща азбука на прабългарите” / В основата му стои едно крайно множество от прости /атомарни/ звуци, което нарекох за по-кратко “говореща азбука”. Успях да откроя тридесет на брой атомарни звуци, съставящи “говорещата азбука”, които са нейните звукови буквени знаци /звукови букви/. Особеното на атомарните звуци е, че всеки от тях има и смислово значение, т.е. едновременно са и думи, означаващи части на тялото - ръка, крак, нос, очи и пр., фундаментални природни обекти - огън, небе, земя, дърво и пр., най-общи състояния и действия - много, малко, голям, има, няма, викам и пр. Втората особеност на атомарните звуци е, че при участието си във формиране на съставните думи, те участват и в изграждане смисловото съдържание на всяка съставна дума, чрез характерни свойства на обектите, които означават. Така от атомарните звуци на “говорещата азбука” и тяхното смислово значение се самоизграждат /генерират/ всички останали думи от езика. Например от Дъ - зъб и Лъ - висок може да получим думата ДъЛъ - нож / дялам, длето, далта/. Или думите на езика ЪЗъЕр са мотивирани от значението на всеки свой отделен звук. И обратно, всяка дума от този генеративен мотивиран език може да бъде разбрана /декодирана/, като за своеобразен ключ служи “говорещата азбука”, т.е смисловите значения на атомарните звуци. Казано с други думи, лексикалното значение на всяка дума се изгражда от лексикалните значения на нейните обособени подсъставни части и така достигайки до най-ниското ниво на атомарните буквени звукове и техните лексикални значения. От подобна мотивираност следва, че няма нищо случайно в словообразуването при генеративния език ЪЗъЕр, за разлика от днешните естествени езици. Доста удобни предимства на средство за общуване от предкнижовна епоха, когато единствено човешката памет е съхранявала речта. Писмените знаци и писмената азбука на генеративния език ЪЗъЕр следват неговата логика почти автоматично - те съответстват графично на обектите, които атомарните звуци от “говорещата азбука” смислово означават. /виж. “Говореща азбука на прабългарите” - пето допълнено издание /.Например Дъ - зъб - Д; У - ухо - У; Чъ - нос - 1; КРъ - крак - К и т.н.
            Веднага трябва да се отбележи, че мотивираното словообразуване изгражда ограничено по-обем множество от езиково пълноценни /приложими/ лексеми, в сравнение с днешните естествени езици, защото описаният по-горе генериращ процес, реално не може да мотивира неизчерпаем брой смислово съдържателни думи. За предкнижовните общества обаче, един подобен универсален език, би бил напълно достатъчен за общуване между хора, населяващи отдалечени един от друг райони в обширните империи на гигантските градове или в не по-малките по площ териториални държави на азите-прабългари.
            С навлизане на книжовността широко в бита на населението и с появата на поезията, драмата, литературата, граматиката и другите писмени жанрове, писмеността започва да доминира над речта в ролята на първоопределящо средство за комуникация в обществото. Нещо повече, писаното слово започва да оказва обратно засилващо влияние върху говорното слово. Появяват се сентенции от рода на “Думите отлитат, написаното остава”. Вече почти единствено само писаното слово отразява официално отношение, меродавна информация, стойностна мисъл, обществена памет. Като резултат, централизираните обществени усилия, хвърлени за обогатяване на писмената традиция, отново раздалечават говоримите езици на народите, превръщайки ги в заложници на нормируемите книжовни изразни средства. Защото книжовността позволява участие на много хора в свободно словотворчество, легитимирано посредством писмено запечатване в книгите. Нещо абсолютно невъзможно в една предкнижовна епоха, когато се е разчитало единствено на човешката памет. А чрез съчиняване на граматични правила, овластени езиковеди-реформатори, произволно се намесват в изменение на езиковите канони. Ето защо, днешните книжовни и говорими езици на народите са толкова раздалечени един от друг, защото са били обект на постоянно нормиране и нормализиране от считащи себе си за особено компетентни лица.
            Така изглежда еволюционната теория за генезиса на човешката реч. Друг е въпросът, дали е било по силите на древните хора да съставят и внедряват генеративни езикови системи, аналогични на езика на азите ЪЗъЕр, нещо което би затруднило и днес специалистите по информатика и филология.
            Има и друга теория за появата на човешката реч. Според Библията, Създателят Бог одухотворява направения от пръст първочовек Адам само с едно дихание. С което Адам получава като дар и божествения език на Словото. И след потопа, хората по земята продължават да употребяват в общуването само един език - езика, който Бог дава на Адам при сътворението. Разбирайки се чудесно помежду си, човеците обединяват сили за реализиране на грандиозни проекти, един от които построяване на Вавилонската кула / БъБъ ЛъНъ - по старо селище (лоно, заслон, гнездо-дом, поселение), старо (голямо) населено място, за разлика от Ниневия - Нъ НъБъ - на ново, новия, новия град /. Едва сега Бог разбира, че нарастващите до безкрайност амбиции на човечеството, могат да застрашат по някакъв начин висшия божествен промисъл, например ако хората открият дървото на вечния живот и започнат да се самовъзприемат като богове. Ето защо, той разбърква езика им и те се пръскат по света, поради невъзможност повече да подържат разбирателство помежду си и да спрат възникващите крамоли вследствие на разноезичието.
            Сега предлагам на вниманието на читателите няколко думи-корени, принадлежащи към езика на “говорещата азбука” ЪЗъЕр, от които според мен, произхождат много днешни производни лексеми, заемащи централно място в речниковия състав на съвременния български език. В случая, официалното определение за корен на дума, като основна морфема в състава на думата, която е носител на нейното лексикално значение /морфема - най-малка значеща част в състава на думата/, подлежи на дооточнение. В мотивирания език ЪЗъЕр дори и отделните буквени звукове са смислово значещи и участват в генериране лексикалното значение на думите. А за диференциране на отделни видове морфеми в състава на думата още е твърде рано да се говори в един подобен праезик. По-скоро ролята на ударението е била засилена, когато е трябвало да се отделят смислово, обособени части на думата, определящи заедно нейното лексикално значение. Ето защо, тук под термина корен на дума, разбирам - смислово обособена съставна част на думата, участваща със своето собствено значение, заедно със значенията на останалите съставни части, в генериране лексикалното значение на думата.
            Думата Къ Лъ - жена майка - в значението си “съпруга”, достига до наши дни като “кала”- съпруга и “гелин” - невеста. Но в същото значение се среща и в най-ранни сведения за прабългарите - един от най-влиятелните съветници на кана е бил калутаркана, т.е съветник по сватосване на кана, който е изпълнявал функции на първи дипломат в държавата, при нейните многобройни международни контакти. Знаем, че в полигамното прабългарско общество, женитбите на кана с чуждестранни принцеси са представлявали събития от държавно значение и са отразявали моментната външнополитическа стратегия на страната. Г. Ахмеров пише в “Булгар тарих”, че при волжките българи, откупът за плащане на булката се нарича “калъм”. Роднинските названия “калина” и “калеко” още се употребяват в българския, а в някои речници за стари думи “главеник” означава годеник, а понятието “главница на заем” идва от “майка на заема”. Буболечката калинка предсказва женитба. Оказа се, че дори “невестулка” е преведено от прабългарското “калиман”- невестулка. И с това съвсем не се изчерпва продуктивността на прабългарския корен Къ Лъ - жена майка. В “Житие на свети Иван Рилски” написано от Димитър Кантакузин между 1469 и 1479 г., когато изброява православни балкански народи - гърци, българи и сърби, той си служи с характерните думи за народ-род за всеки един език. За гърците това е род-родина, за сърбите - отечество, за българите - гъл. /От преките значения на Къ - жена, поражда; и Лъ - гръд, майка, извор, племе, семка; също достигаме до КъЛъ - поражда племе, т.е. народ - гъл/. Да се възприема родината като майка не е само българска черта, но в думи като “кълн”, “поколение” и в изрази като “до десето коляно” може да открием присъствие на корена КъЛъ - жена майка. Нищо по-естествено няма, понятия род, племе, родина, да се свързват с раждането и майчиното начало. Чужди думи, в които можем да търсим участие на същия корен са - клан, клика, гилдия и др. В езика на азите-прабългари ЪЗъЕр, словосъчетанието КъЛъ ТъРъ - невеста носи - определено има смисъл на “жена трудна(бременна)”, а в разширен аспект на “жена родилка”, също и на “жена с деца”. В КъЛъ ТъРъ, според мен, не е трудно да съзрем българското “челяд”- домочадие, деца, и английските children-деца и child-дете. Преминаване от К в Ч не е никакъв проблем за естествените езици, а по съвпадение Ръ - много, мн.ч. - в края на думата се възприема в последствие като множествено число.
            Друг корен КРъ - крак - е буквен звук от “говорещата азбука”, изключително разпространен освен в българския и в много други езици. От него произхождат редица думи, отнасящи се до движение - крак, крача, кретам, карам, каруца, керван, каравана, карета и пр. и пр. Но освен това, КРъ има значение и на “крив”, а оттам и кръст, кривак, кърша, кръшкам и т.н. Значимо присъствие КРъ има и в другите езици - напр. английски - car, crab, cross, cruch, caravan и т.н.
            Смайващ по продуктивност е атомарният буквен звук от “говорещата азбука” БРъ - клони - от който идват - папрат, бръшлян, шубрак, прът, бруля, коприва /КъО БРъ - игла клони/, чубрица /ИЧъ БРъ - мирише клони/ и пр. По-абстрактни проявления на същия смисъл срещаме в думите брат, братене, брада, обран /А БРъ - без клони/, бръсна /КъОЛъ АБРъ - четина бръсна; бръснар, колобър - свещеник и лекар в прабългарската войска/, брича /стрижа/ и др. С напредъка на технологиите, клоните в качество на покритие са заместени от платното, но корена БРъ остава същия - партакеши, партенки, парцали, перелина, пачавра /БъЧъ БРъ - лице платно; носна кърпа/, Черноризец Храбър/ГРъРъ БРъ - черно платно; черноризец/, връв, коприна, пергамент /БРъ ГъМъ - платно здрав/ и пр. и пр.
            Друг разпространен корен и едновременно атомарен буквен звук от “говорещата азбука” е Ер - лист, език - и неговата най-често срещана словообразуваща форма БъЕр - голям език, голям лист /по-запознатите с третираната тук материя знаят, че Бъ - по, стар, голям - често присъства при словообразуване без изразени собствени значения, или поне днес трудно отличими/. Надали в настоящата статия е възможно да се изброят всички български и чужди лексеми съдържащи корен БъЕр - лист, език. Ще се опитам да представя най-характерните групи от примери. Първо, в смисъла на говоря - сборувам /ЪЗъ БъЕр - аз говоря/, споря, завера, разбира, бреца, бъртвеж, прякам, притча /БъЕр ЧъЙОТъ - говор почитам/, Персика /БъЕр ЗъЗъ - говор мн.ч; приказки, приказна/. Някои по-популярни чужди думи произлизащи от БъЕр - език-говоря, са verb, parlieren, sprechen, fragen, word. Второ, в смисъла на физически лист и език - перчем /БъЕр ЧъМъ - лист(език) глава/, копие /КъО БъЕр - игла лист/, дилбера /ДъЛъ БъЕр - нож листо; мотика, тесла, далавера/, пипер /Бъ БъЕр - голям език/, калвери /КъОЛъ БъЕр - кожа език; пантофи, шушони/ и т.н.
            Ще завърша с корена Гъ ИЛъ - дърво мляко - в значение на смола, восък. Днес употребявяме - клей, кал, глина, клисав, гилза-клише /ГъИЛъ Зъ - смола печена; печат/, глеч /ГъИЛъ ИЗъ - смола блести; глазура/, стъкло /ЗъТъА ГъИЛъ - студена смола/ и съответните им, почти съвпадащи по звучение чужди думи - clay, glaze, glass и т.н. За българите, коренът ГъИЛъ - смола, восък - носи исторически сантимент, поради участие в думата ОНъ ГъИЛъ - тяло(кръгло) восък - восъчна пита, Онгъл, както нашите прародители са наричали защитните си укрепления, които са строяли по време на военен поход или масово придвижване. Днешните названия килия и клетка, понятия характерно близки до восъчната пита, също напомнят за ГъИЛъ - восък. И понеже говорих за месопотамски наименования, тук е място да спомена името на древния герой от вавилонския епос Гилгамеш, което може да се прочете и като ГъИЛъ Къ МъЪЗъ - глина поражда мъж(аз) - човек направен от глина, както твърди легендата.
            Описаните по-горе коренни думи от генеративния език на азите-прабългари ЪЗъЕр, присъстващи както видяхме, широко в съвременната лексика, илюстрират многообразното участие на първоизворната езикова система на предците ни във формиране на днешната реч. Приемственост, напълно обяснима и естествена, тъй както и в други области на историческото наследство, но за съжаление жестоко пренебрегвана досега от официалната наука. А колко много може да научим за произхода на езика ни, например откъде идва особеното двойствено число в старобългарския, много жизнено при означаване на двойни предмети - ръце, очи, крака, уши, криле и пр. Ето примери за словосъчетания с участие на двойни обекти и досега в обращение - Заю Баю - Бъ У ЙО - голям ухо две - две големи уши; Охлю Бохлю - КъОКъО (Лъ)Ю - кокал покрив(дом) - кокален дом, и БъОКъ (Лъ)ЙО - рог две - два рога /Тук Лъ - се появява възможно на по-късен етап (славянско влияние?) за засилване на разделителя между две съставни части на думата, нещо подобно имаме и при БъУИ(Лъ) ТъРъКъУНъ - боил таркан, военен съветник на кана. Подобно на човек и человек, земя и земля, кораб и корабль, сабя и сабля ?? А може би, отделен звук, да го наречем лъ - меко “л”, близък до фонетичната стойност на буквата Л, е служил за втори допълнителен разделител, подобен на звуковия разделител ъ - късо “ъ”, в случаи, когато благозвучието го е налагало, предимно за отделяне на гласни??/. В прабългарския каменнен надпис от Мурфатлар, който гласи “Главата расте заедно с краката”, крака са изписани - КРъ И ЙО - крак оставя две - двата крака /Възможно е И - оставя, да уточнява, че става въпрос за ходене на два крака, за разлика от примерно четирите крака на някои животни; междувпрочем оттук виждаме произхода на българското понятие за край - идва от крака/.
            Несъмнено азите-прабългари владеят съвършенна звуково-говорна и графично-писмена система за комуникиране в своето изключително високоорганизирано общество. Държавните символи на приазовска Велика България, изобразени в монограмите на кановете Кубрат и Аспарух, включват единствено писмени знаци и никакви други сюжети, което показва силно развито чувство към напълно абстрактни кодови системи. Изумлението е пълно, когато узнаваме, че шестте федеративни области на Велика България - БъЛъ ГРъ - голяма(велика) земя - са номерирани и носят наименованието на своя пореден номер, област(окръг) едно, област две, област три и т.н. - ЧъРъ РъЮКъ, ЙОНъ РъЮКъ, Тъ РъЮКъ, ЧъЙОТъРъ РъЮКъ, ШъБъ РъЮКъ, БъЧъ РъЮКъ. /виж. “Говореща азбука на прабългарите” - пето допълнено издание/. От номерацията на областите произтичат известните титли-имена на кановете, които ги управляват, както и названието на подвластното им население - ЧъРъ БъТъ. - Кроват, Кубрат,Цар Бате, чорбаджия, черни българи; Бъ ЙОНъ - Боян, т.е. голям втори, оногондури, уни; Тъ РъЮКъ - Ата , Атарик?, утигури; ЧъЙОТъРъ - Котраг, кутригури, чдар булгар; ШъБъ РъЮКъ - Аспарух, сребърни българи; БъЧъ(Тъ) МъИРъ - Безмер, т.е шести син, шести служител.
            Оказа се, че прабългарските ни предци, по неведоми магически пътища са осъзнавали информационното начало на живота. Разбирали са решаващото значение на подредеността, структурността, точността, дефинираността, за функциониране на всяка голяма обществена система. Извод намиращ безапелационно потвърждение в прабългарския календар, ненадминат по точност и до ден днешен, а също в неизчерпаемо богатия български музикален фолклор, отразяващ висока степен на комуникативност и организираност, характерни за прабългарите. С уникално прозрение за кодирано представяне на информация, въплатено в техния генеративен език ЪЗъЕр, те са достойни за съвременната информационна епоха на 21 век. А дали ние сме достойни за тях ?

Борислав Иванов Иванов
08.09.2002 г.
гр. Бургас