БИЛ ЛИ Е ИРНИК ШАХ НА ПЕРСИЯ?

 

 

 

            Никой от съвремениците на Атила (434 – 453 г.) не се съмнявал, че той лесно ще подчини Персия, с която хунската империя граничи при Кавказ, тъй като разполагал с военна сила, „против която не можел да устои нито един народ”, и всички се чудели, защо още не го е направил. Това общоприето мнение споделя в „Готска история” Приск Панийски - късно-античен византийски софист и историк, живял през 5 век, придружавал през 448 г. посланика на Източната Римска империя в двора на завоевателя Атила. Изглежда от съображения за сигурност Атила устройва своите царски резиденции в големи укрепени селища, вместо в някой от многобройните градове-крепости, превзети от войските му. Обиден от предложението на Рим, да сключи договор като подчинен съюзник-федерат и да му плащат като на обикновен генерал, Атила отговорил, че неговите собствени генерали са равни по достойнство с римските императори. В готската история „Гетика” Йордан (6 в.) пише, че по време на завоевателен поход Атила предвождал близо петстотинхилядна войска, придружаван от „тълпа крале и вождове” на различни васални народи, очакващи разпорежданията му. Този „крал на кралете” имал „безчислени жени” за съпруги, а синовете му били едва ли не „цели народи”. След неочакваната смърт на Атила през 453 г., неговата необятна империя, простираща се от Франция до Китай, се разпада, разкъсвана от кървави междуособици, при които загива най-големият атилов син и престолонаследник Елак (453 – 454 г.), убит в битката при река Недао в Панония от разбунтували се гепиди, предвождани от техния крал Ардарих. Вторият по старшинство атилов син Денгизих /Динтцик/ (454 - 469 г.) и третият в йерархията на наследниците Ирник (463 – 489 г.) /в западните извори Ерна, Ернах, Хернах; по всичко изглежда съвладетел на Денгизих/ губят Централна и голяма част от Източна Европа, но все още запазват властта си в Скития и Североизточните Балкани. Дори резиденцията на Ирник, според историка Йордан (6 в.), се намирала в отдалечен район на Малка Скития /дн. Добруджа/, възможно и в Бесарабия /Западна Берсилия, Западното Причерноморие, Кара Бершуд/, граничеща с Малка Скития при делтата на река Дунав. Което означава, че наследниците на Атила продължават да представляват реална заплаха за териториите на Източната Римска империя. По-късно Денгизих и Ирник се разминават в стратегическите си намерения. Денгизих крои военни набези срещу Византия, докато Ирник насочва завоевателните си планове на изток към Предкавказ /Западен Бершуд, Западна Берсилия/ и Кавказ, където неминуемо ще се сблъска с интересите на друга империя – Персия. По това време между персите и ромеите все още съществува договореност за взаимно оказване на финансова и военна помощ в случай на масирани варварски нападения. Разривът между двамата братя довежда до отделяне на Ирник през 463 г. в своя самостоятелна държва с име България /вж. „Джагфар тарихи”/, обхващаща Бесарабия и скитските земи по Северното Черноморие и Предкавказ. Името България, което на езика на азите означава държава /БъЛъ ГРъ – велика земя, държава/, показва намерението на Ирник да възроди най-старата известна държава в Скития, държавата на азите кимери /индоиранци, синдийци; вж. също статията „Ази-самари-кимери-шумери” от кн. „Поклонници на светлината”/, а това говори за преобладаващ индоирански състав на местното население. Самият Ирник обяснил, че нарича държавата си България, за да не забравят неговите сънародници „великото име българин, името на бащите и дедите си” /вж. „Джагфар тарихи” 3-та част/. С този политически акт той се обявява решително за запазване на индоиранския характер на държавността в Скития, изложена на стремително настъпваща от изток езикова тюркизация сред населението. Прокопий Кесарийски (6 век) също твърди, че утигурите и кутригурите, които почти всички извори свързват с българите, имат кимерийски произход. А „кимерите са клон на синдийците” според летописния сборник „Джагфар тарихи”, там под синдийци се разбира най-общо индоиранци. Денгизих се разпорежда с остатъците от атиловите хуни във Влахия /в земите на днешна Румъния/, но без подкрепата на брат си много скоро през 469 г. е разбит, заловен и обезглавен от ромеите. Главата му е изложена на показ в Константинопол.

Името Ирник, известно в изворите още като Ерна, Ернах, Хернах, на възстановителя на българската държава в Скития северно от Черно море, фигурира на второ място в „Именника” на българските владетели, а всебългарският летописен сборник от 1680 г. „Джагфар тарихи” /”История на Джагфар”/ съобщава още имената му Кернек, Кермек и Бел-Кермек. Някои изследователи /напр. Кирил Милчев в книгата „Първият български владетел”/ изтъкват името Бел-Кермек като един от аргументите за идентичността на Ирник с персийския шах Балаш (484 – 488 г.) /вж. фиг. 1 – изображение на шах Балаш върху монета/, присъстващ в документалните извори като Балус, Валаш, Влас, Валкаш, Валарш. Валарш е разпространено име сред арменската Аршакидска династия, сответстващо на партското царско име Вологез. Наистина срещаме името Волег /Вологез/ на митичен втори български цар в летописа от 19 век на поп Йовчо Попниколов от Трявна, който по стечение на обстоятелствата попада на книги от Търновската Патриаршеска библиотека на Второто българско царство, преди книгите на случайно откритата библиотека да бъдат изгорени през 1825 г. по заповед на търновския гръцки владика-фанариот Иларион Критски. Но това на пръв поглед невероятно „шахско” превъплащение на атиловия син Ирник ми се стори възможно едва след като прочетох в „Хронологията” на световно известния хорезмийски учен енциклопедист Абу Рейхан Ал-Бируни (973 - 1048 г.), че популярното прозвище на персийския владетел Балаш (484 – 488 г.) е „Гирман-Манх”, звучащо подозрително близко до Кермек???

По време на посещението си в лагера на Атила, Приск поднася дарове на главната му съпруга „царицата” Крека, от която Атила имал трима синове. Името Крека предполагам идва от нейната тогавашна титла ЧъРъ Къ – цар (първи) женско – т.е. царица, царкиня. При толкова много жени и наследници не може да бъдем напълно сигурни, че първите трима в йерархията на атиловите наследници - Елак, Денгизих и Ирник са точно тримата синове на царицата Крека. От разказа на Приск за пиршеството в двореца на Атила ясно проличава, че „най-малкият от синовете” Ерна /Ирник/ първоначално не присъства сред тримата големи синове на угощението, а влиза по-късно. Приск бил озадачен от неприкрито ласкавото отношение на владетеля към най-малкия си син /вж. фиг. 1а/. Иначе съвсем непроницаемият и сдържан по време на пира Атила, не обръщал внимание на останалите си трима синове. Приск успява да научи под секрет от седящия до него сътрапезник варварин причината за това поведение. Гадатели предсказали на Атила, че родът му /Дуло/ ще падне, но ще бъде възстановен от този негов син. Ето защо, по време на официалния пир завоевателят Атила не може да сдържи бащините си чуства към любимия син Ерна /Ирник/. И наистина, предсказанията на гадателите се сбъдват. След смъртта на първата двама братя Елак и Денгизих, Ирник успява да възстанови скитската държава под нейното най-старо обединяващо име България. От неговото коляно на рода Дуло произлизат династиите на Дунавско българските, Волжко българските, Хазарските, Киевските, Руските и Унгарските владетели, а със сигурност и на много други европейски и азиатски държави.

Известните имена на Ирник (463 – 489 г.), достигнали до нас от летописите, са Ирник, Ерна, Ернах, Ирна, Хернах, Кернек, Кермек, Бел-Кермек. Именната традиция на българите отрежда на владетеля няколко на брой имена-прозвища, съдържащи информация за значими събития в неговия живот – година и месец на раждане, поредност в наследствената йерархия, род или народност на майката, забележителни военни и дипломатически постижения и др. /вж. кн. „Поклонници на светлината” – стат. „Царско име”/. От Приск научаваме името на още невръстния атилов син Ерна /Ирник/, което име със сигурност не е било случайно подбрано, а носи някаква конкретна информация. Веднага се вижда, че то би могло директно да указва някаква иранска или мидийско-персийска връзка по майчина линия. Самите перси наричат страната си Еран. Някои кавказки народи също се считат за близки роднини на иранците, ето защо смоназванието на днешните осетинци, потомци на скитите алани, е ирони, а кавказките албанци сочат Аран за свой митичен прародител. Напълно допустимо е майката на Ирник /Ерна/ да е била иранска принцеса от рода на Сасанидите и това да го прави възможен претендент за персийския престол. Така странното противоречие в изворите, че шах Балаш (484 – 488 г.) е брат или син на шах Пероз I (459 – 484 г.), би намирило обяснение в обстоятелството, че той всъщност се явява роднина или братовчед на шах Пероз. Не ще и съмнение, че от политически съображения, най-знатните принцеси на времето са предлагани за съпруги на завоевателя Атила, да си спомним например проваления му годеж през 450 г. с Хонория, сестрата на римския император Валентиан III (425 – 455 г.).

От друга страна, „geramig” на персийски означава любим, любимец. Нарицателното име „Любимец” най-точно отразява чувствата на Атила към своя любим син Ирник. Освен това, kerman” означава герой на персийски, епитет също достоен за царско име. Не е за пренебрегване и звучението „БелКер-мек” покриващо се фонетично с „Българ(мек)”, където „мек” е окончание, наподобяващо окончанията в имената на известните от историята скитски царе Еми-нак и Сав-мак. В такъв случай „БелКер-мек” е възможно да се е схващало като „Български” и да се отнася за „Ирник Български”, съвсем логично прозвище за възстановителя на скитската държава България. Или дори може да се допусне, че името Бел-Кер(мек) има нещо общо с титлата на индийските царе „балхара”?

Като съвременник и дипломат, непосредствен участник в събитията, Приск (5 век) най-добре познава организацията на Атиловата империя и въпреки висшестоящото положение на хунските родове в управлението, навсякъде подчертава нейната приемственост от хилядолетната скитска държавност. За него многобройните варварски пълчища под командването на Атила са скити, самият хунски вожд е цар на Скития, а най-близкото му войсково обкръжение се състои от „царски скити”. Приск заявява: ”На никой друг от предните владетели на Скития, и даже на други страни, не се е отдавало за толкова кратко време да завладее и островите на океана, и освен цяла Скития, даже да има за данъкоплатци римляните”. Прадядото на Атила Баламир (363 – 378 г.), основоположник на втората хунска династия Дуло в Скития, също е наречен от Приск „скитът Баламер”. Всъщност скитите са множество родствени индоирански /индоевропейски/ безкнижовни народи в необятното степно пространство на Мегаскития, простиращо се от Скандинавия, Черно море и Кавказ до Алтай и Памир. Собственото им самоназвание „сколота” ги прави известни през древността в Европа с имената „скити”, „саклани, „келти”, старите гръцки писатели ги наричат „келто-скити”. Ето защо, населената с келти Шотландия носи името на Скития - Scotland – скитска земя. Навярно полуостров Скандинавия също дължи името си на Скития, от него произлизат родствени на скитите народи – готи, шведи, германци, руснаци и др. До нахлуването на хуните и тюрките след 2 век, които не са индоевропейци, Скития е населена с индоирански народи – предимно кестеняви и русокоси масагети, сармати, алани, саки, готи /гети/ и др., както и чернокоси синдийци /кимерийци/, хазари /азери, западноиранци/, трако-фригийци и др. В събирателното понятие скити не бива да се абсолютизират само северните скитски народи, а да се има предвид участието на значителен южен субстракт от индоевропейски народи – мидийски, ирански, бактрийски, согдийски, индийски, фригийски и пр., за чието неизменно присъствие в Скития говорят многобройни документални извори.

Хилядолетната скитска безкнижовна териториална държавност представлява достижение на общественото устройство на азите - първите духовно прогледнали хора, цивилизатори на народите /вж. кн. „Поклонници на светлината”/. Нахлуващите в Скития външни племена с по-ниско социално и културно равнище, се стремят да получат престижния статут на пълноправно държавно население - българи, което означава да участват пълноценно в обществения живот и в управлението на държавата. Нещо подобно на стремежа на варварите към носещото привилегии римско гражданство. В Скития постоянно прииждат нови многобройни варварски народи - буртаси, сармати, алани, хуни, готи, ефталити, авари, маджари, сменят се управляващите династични родове, но скитската държава продължава да съществува, запазвайки своята институционална система и своя държавен азбучно мотивиран език, първоизразния език на духовното слово. Заедно с държавността, новите лидери на Скития наследяват старите титли – кан, таркан, кавхан, хаган, боил, които са доста по-древни от нашествията на хуните, аварите, ефталитите, тюрките и монголите. Откритите български надписи върху камък на кушански език – първия познат книжовен скитски език от 2 в. пр.н.е., категорично доказват скитския характер на държавата и индоиранската принадлежност на държавния език по времето на Атила, Ирник, Кубрат и Аспарух /вж. кн. „Следи от светлина”/.

Друго съществено разногласие между атиловите синове Денгизих и Ирник, довело до разрива между тях, възниква по включването на родове от външни народи в състава на аристокрацията. Ирник (463 – 489 г.) отстоява запазването на скитския /индоирански/ характер на държавата, но се обявява за даване достъп до властта на представители от външни и покорени народи, докато Денгизих (454 - 469 г.) се осланя само на старата скито-българска и слялата се с нея хунска родова аристокрация, поради което изпада в изолация, губи контрол над властта в постатиловата империя и в крайна сметка, без широка подръжка загива в поредната война с ромеите. Ирник действително се оказва най-прозорлив от атиловите наследници, защото поставя държавността и произтичащите от нея ценности над етническите, езиковите и верски различия, което се оказва решаващо за оцеляване на България през следващите векове в обкръжение на всемогъщи безпощадни противници - ромеи, готи, авари, франки, хазари и пр. Ето защо, пред Ирник се открива шанса да продължи царския род на Атила, точно както е било предсказано от гадателите. Неговият потомък Аспарух (род. 634 г., 677 – 692 г.) също залага на обединението в името на силна държава, а не на етническото разделение. В създадената от него Дунавска България той включва скити от български, алано-сарматски и готски произход, славянски племена, както и тюркизирани хуни севери /ефталити/, а да не забравяме, че местното тракийско население също се числи към скитското културно и езиково пространство.

Истинските фундаментални белези за народностна идентичност не се определят от прически, носии, реки, баири и едва ли не от всеки храст наоколо, а от обществен строй, религия и езикова група. Древните писатели приписват колоритни имена на слабо познати за тях народи. Гимнософисти – „голи мъдреци”, троглодити – „пещерни хора”, хипербореи – „хора отвъд севера”, меланхлайни – „чернодрешковци”, андрофаги – „човекоядци” и всякакви други измислени народи имат само литературна стойност. Хуните са северни лесостепни конни народи, обитаващи граничната зона между индоевропейската /индоиранската/ и тюркско-монголската /аглутинативната/ езикови групи. Поради това езикът на хуните се отличава с наличие на аглутинативна реч. Най-общо казано, по своите антропологически белези, хуните се делят на два вида – хуни с европеидни черти – бели хуни ефталити /савири, сабири, севери, айталити/  и  хуни с монголоидни черти – атилови хуни, угри, авари, маджари и др. За аглутинативния език на хуните може с увереност да се предполага, че варира в спектъра между северните угрофински и южните тюркско-монголски говори. След упадъка на Кушанската скитска империя през 2-3 век, въпреки създадената кушанска книжовност, аглутинативният тюркско-монголски език взима връх сред хуните и макар самите те да са гонени от тюрките, на практика нашествията им проправят пътя за тюркската експанзия в Евразия. Йордан (6 в.)  описва Атила като човек с отблъскваща външност  - нисък, с голяма глава, малки очи, рядка брада, сплескан нос, с „отвратителен” цвят на кожата. „Джагфар тарихи” отбелязва „ярко изразената монголоидност” на неговия прадядо Баламир (363 – 378 г.) /Булюмбар-Шек, Баламбер/, основател на втората хунска династия Дуло в Скития. Докато белите хуни-ефталити са с „бели тела” и не „безобразни на вид” както останалите хуни, не живеят скотски живот като тях, и съблюдаването на законността и справедливостта в тяхната държава е не по-лошо от това при ромеите и персите /вж. Прокопий Кесарийский (6 век), кн. „Война с персите”/.

В резултат на дългогодишно съжителство с хуните по време на Първата и Втората хунска династия Дуло (между 2 и 5 век), сред скитите започват да се обособяват два клона население – хуно-българи, които по-лесно се тюркизират поради аглутинативния характер на хунския език и скито-българи, които запазват ираноезичната си реч и които впоследствие по-лесно ще бъдат латинизирани и славянизирани. От Приск (5 век) узнаваме, че сред населението на атиловата държава съществува двуезичие с ясно разграничаване между хунски и скитски език /в случая готски/. Различните скитски некнижовни говори тогава със сигурност са били много по-близки помежду си поради ограничения си лексикално-граматически състав и поради общия индоирански корен. Ирник застава начело на скито-българите, обитаващи от край време районите северно от Черно море, където основава своята държава България. По-късно, след мощната инвазия на алтайските тюрки през 6 - 7 век, превес в Източна Скития, Предкавказ и Поволжието взимат тюрко-българите – тюркизирани българи, които по същество представляват тюркизирани скити, подобно на ефталитите /северите/ и хазарите. Хуно-българите ги очаква съдбата да бъдат претопени между скито-българите на запад и между тюрко-българите на изток. /вж. фиг. 2 – изображение на скит от могилата Кул-Оба в Крим от 4 в. пр.н.е.; вж. фиг. 3 – изображение на тюркския владетел Кюл-Тегин от 8 век; вж. фиг. 4 – изображение на българския кан Тервел (692 - 718 г.)/

След разпадането на империята на Атила, Предкавказ /Ак-Бершуд/ е завладян от войските на западно сибирските „бели хуни” ефталити /другите им имена са айталити, хин-себери, хини, сабири, савири, севери; сирийските хроники също наричат савирите „бели хуни”/ - тюркизирани  скити с европеиден облик, с произход от Седморечието в Средна Азия – вж. фиг. 5 – изображение на ефталитски вожд от 5 век с ясно очертаваща се изкуствена деформация на черепа. Гонители на ефталитите са безмилостните хуни авари /монголоидни угрофини/ от Северен Китай, от своя страна преследвани настървено от алтайските тюрки. Все пак, трябва да отчитаме, че през Средновековието зад нестихващото „гонение” на народи от изток стои огромният човешки потенциал на Китай, духовно обединен от книжовния Будизъм и от елитарната йероглифна писменост. Ефталитите завоюват Средна Азия, достигат на юг до Индия и застрашават Персия по нейните граници от Кавказ до Индия. Счита се, че столицата на ефталитите Боло /Балаам/ се намира в оазиса Карш /Несеф/ близо до гр. Бухара в днешен Узбекистан, а някои учени предполагат, че столица на ефталитите е град Балх в Бактрия /Балхара/. Първоначално ефталитите в съюз с мурдасите нападат българите на Ирник заради неприязненото си отношение към атиловите хуни, които Ирник продължава да покровителства. Той успява да парира техните враждебни действия с дипломатически ход като се оженва за масагетска принцеса, привличайки по този начин на своя страна „страшните за мурдасите” масагети. Политиката на Ирник се оказва успешна и за да не влезе в „братоубийствена” война с ефталитите, той сключва съюз с тях, признавайки върховенството им в огромната империя. В действителност България влиза в състава на могъщия ефталитски съюз - империя, наследила атиловата и кушанската империя. Ефталитите демонстрират своята съпричастност към идеята за обединена Скития /Мегаскития/ като издигат за свой върховен хаган атиловия внук Чалап-бий /Афрасиаб, Ахшунвар/ (463 – 532 г.), син на Елак. Чалап-бий е отгледан от чичо си Ирник и доживява 90 годишна възраст. Така че най-съществената причина Ирник да насочи политиката си на изток се оказва нашествието на ефталитите /савири, севери, айталити/ в Европа и влизането на България в ефталитския съюз. Погледнато хронологически Ирник се отделя от брат си Денгизих като самостоятелен владетел на възстановената скитска ираноезична държава България през 463 г., в годината, когато тя влиза в състава на ефталитския пакт, което проличава от датата 463 г. на възцаряване над ефталитите на племенника му Чалап-бий.

Името за държава „България” се превръща в знаме на индоевропейските ираноезични скити /скито-българите/ и влиза трайно в историческите хроники, навярно за да се отличи от името за държава „Идел” на тюркизираните скити, каквито са белите хуни ефталити /айталити/. Може би, точно името за държава „Идел” става причина да наричат ефталитите в Персия „аятелаити”, в Армения „идалян”, в Китай „едалидо”. Предполагам думата „Идел” отговаря на тюркоезичното понятие за държава и е образувана от днешното волжко-българско „дъу” – „голям” и „ил” – „страна” /също така на турски: devlet – държава (тур.), dag – планина (тур.), il – област (тур.)/, защото изглежда дословен превод /калка/ на скито-българското БъЛъ ГРъ – велика /голяма/ земя - държава. Впрочем стремеж за езиково надмощие в държавността на Мегаскития наблюдаваме в най-емблематичните названия като България – Идел, Волга – Итил /имена на река Волга/, Болгар – Итил /Болгар - столицата на волжко-българските царе от скитската (сакланската) династия и съответно Итил – столицата на тюркизираните скити хазари/. В Средна Азия в района на гр. Бухара през 5 век ираноезичните кидарити основават държава с име Боло, която след тюркизацията е преименувана на Йеда. В Джунгария и Таримската низина  /на югозапад от Алтай/ през 10 век тюрките уйгури също се смесват със завареното скитско /индоиранско/ население и създават държавата Идикутско ханство, която просъществува до 1209 г., когато е покорена от монголите на Чингиз Хан (1162 – 1227 г.). От казаното по-горе излиза, че всъщност думата „ефталити” може да се окаже тюркски превод на „българи”, което не би трябвало да ни учудва, имайки предвид развоя на историческите процеси в Мегаскития и езиковото разделение на скитите. А за общия индоирански произход на българи и хазари свидетелства през 870 г. известният арабски хронист Ибн Якуби, който пише: “.... тези синове на Тогарма – талиши, гилянци, дейлемци, българи, хазари, алани, даду и др. са от един общ корен! /гилянците говорят западно ирански език; библейският Тогарма е внук на Яфет и син на Гомер, от който се считало, че произлизат кимерите и скитите/”

От „Историята” на арменския летописец Егише Вардапет /Елише/ (5 век) научаваме, че почти веднага след смъртта на Атила младият Ирник или „царят на хуните  Еран”, както го нарича Егише, организирал набези през Кавказ в земите на Византия, Персия, Албания и Грузия, откъдето взел „тълпи пленници” и „богата плячка”. Наскоро след тези събития Егише разказва за проявата на „младия хун” Бел, който „произхождал от царете на страната на хайландурите”, „доброволно се подчинил” на персийския шах Йездегирд II (438 – 457 г.), и „тайно” съчувствал на християнското учение. Някъде около 456 г. същият този Бел се отметнал от съюза си с ненавистния за християните шах Йездегирд и потърсил съглашателство с ефталитите /които Егише нарича кушани, поради разположението им в Средна Азия, в земите на предишното Кушанско царство/ като им предал ценна информация за уязвимостта на персите в Кавказкия регион, където крепостта, охраняваща Дербентския проход, била разрушена от разбунтувалите се арменци и албанци. Очевидно Еран-Бел /Ирник-Бел-Кермек?/ отива при ефталитите с предложение за съвместна координирана атака срещу Персия едновременно от Кавказ и от Средна Азия. И наистина, ефталитите „не се усъмнили нито за миг в патриотизма на Бел”, нападнали Персия, разбили войските на шах Йездегирд и „разграбили много провинции”. Кои обаче са хайландурите, така често споменаваните от Егише поданици на „младия хун” Еран-Бел /Ирник-Бел-Кермек?/, „стремително нападащи персийските провинции през прохода Чора /Дербент в Източен Кавказ/”, но които често участват и като персийски наемници при потушаване на въстания на кавказките народи. Веднага може да се забележи директно фонетично съответствие на „оригиналното” арменско звучение „хайландури” с „уаландури” = „валандури” = „баланджари”, а баланджарите са жителите на добре познатата на араби и арменци голяма страна на север от Кавказ, наричана Баланджар – име етимологически и исторически еквивалентно на България. Следователно хайландурите са точно този народ, който очакваме да бъде на това място /Предкавказ/, по това време, начело с владетел – Еран /Ирник, Бел, Бел-Кермек/. Няма никакво съмнение, хайландури са българите за Егише през 5 век. По всичко изглежда, успешно проведената съвместна военна операция срещу Персия поставя началото на бъдещото тясно взаимодействие на хайландурите-българи на Еран-Бел или всъщност на Ирник-Бел-Кермек с ефталитите.

Още приживе на кан Кубрат (593 – 653 г.) - владетел на Велика България, предвид надвисналата от Кавказ арабска угроза, с цел да сключи мир с арабите, неговият старши син и наследник Бат-Боян (род. 617 г., 653 - 683 г.) приема Ислямската вяра и при посещението си в свещените за мюсулманите места се среща на два пъти с върховния ислямски водач халиф Омар (634 - 644 г.). По време на разговорите арабският халиф лично утвърдил името Баланджар /навярно арабски вариант на името България/ за официално име на държавата, под което да отправя своите религиозни и дипломатически послания към българите. Защото арабите тогава  познават само тези българи, с които се сблъскват при нашествията си през Кавказ, а това са бурджаните /или варачаните; името идва от гр. Варачан/ от страната Баланджар /България/. Според „Джагфар тарихи” българи преселници от Крим създават града Бурджан, известен още като Варачан, а в някои извори като Булкар-Балк и Баланджар, отстоящ непосредствено до планинските вериги на Източен Кавказ в Джураш /източна Берзилия, Ак-Бершуд, дн. Дагестан/. Това е „великолепният град Варачан” по думите на летописеца Мойсей Каганкатваци /Мовсес Каланкатуаци/ (между 7 и 10 век) в “История на страната Алуанк (Кавказка Албания)”. Многократните опити на арабските войски да преминат на север от Кавказ срещат упорития отпор на бурджаните /варачаните/ от страната Баланджар /България/. Ето защо, арабите наричат всички българи бурджани, а тяхната страна Баланджар. В по-късната персийска литература бурджаните /българите/ също се срещат под името „варачани”.

След разгрома на шах Пероз I (459 – 484 г.)  в битка с ефталитите, при която той загива заедно с „около тридесет” от синовете си /вж. Прокопий Кесарийски (6 век), кн. „Война с персите”/ ефталитите поставят на персийския престол шах Балаш (484 – 488 г.). Със сигурност шах Балаш /Балус/ трябва да е бил изключително лоялен на ефталитите и съвсем логично може да се допусне, че шах Балаш всъщност е  хунският цар Еран-Бел, зад личността, на който се крие българският кан Ирник-Бел-Кермек, възнаграден с шахска корона от ефталитите в качеството на верен техен съюзник, син на Атила, чичо на ефталитския хаган Чалап-бий и участник в разгрома на вероломния шах Пероз, вероятно негов роднина по майчина линия. Егише и „Джагфар тарихи” представят Еран-Бел и Ирник-Бел-Кермек в ролята на извънредно близки съюзници на ефталитите, ползващи се с тяхното пълно доверие. През следващите две-три десетилетия ефталитите най-безцеремонно се разпореждат в Персия и диктуват политиката на нейните владетели, колкото и унизително да е това за великата империя. На практика Персия бива присъединена към ефталитския съюз. Може би поради тази причина официалната персийска история никога не разгласява истинската самоличност на Балаш и евентуалната му идентичност с Ирник-Бел-Кермек. В което няма нищо чудно, персийските историци обявяват дори Александър Македонски (336 – 323 г. пр.н.е.) за син на цар Дарий III (336 – 330 г. пр.н.е.), за да го представят като законен персийски владетел от династията на Ахеменидите.

Изглежда общественият строй, наложен от ефталитите в необятната им империя, има нещо общо с революционните идеи за социално равенство, познати днес като комунизъм. При ефталитите, по думите на Прокопий Кесарийски (6 век), богатствата се деляли по равно, а имуществото било общо. Едва ли е случайно съвпадение, че по същото време идеологията на Маздакизма, радикално течение в Зороастризма, разтърсва из основи Персия и предизвиква социална революция в обществото. Маздакистите издигат лозунги за равенство и братство, разграбват имотите на аристокрацията, поставят на висши държавни постове хора от народа. Легендарното прозвище на Ирник - Маджар, означаващо „жертвен”, също показва принадлежност към радикалното движение на българите маджари, членовете на което, освен, че безкористно се жертвали за народа, имали навика да бесят богаташите. „Джагфар тарихи” приравнява българското маджарство с персийския Маздакизъм. На кан Аспарух също приписват прозвище Маджар. По всичко изглежда, Ефталитският съюз от 5-6 век може да се окаже далечен идеологически предшественик на комунистическия Съветски съюз от 20 век.

Сирийският историк Йешу Стилит ( 5 - 6 век) в своята „Хроника” определя шах Балаш като „мъж смирен и миролюбив”, характеристика, която напълно приляга за напредналата възраст на Ирник. Предполагам, ефталитите оттеглят подкрепата си за шах Балаш, когато виждат, че той вече е твърде стар /над 50 годишен след 484 г./ и не притежава нужната енергия да принуди ромеите да му плащат по-голям данък в злато. За разлика от него, следващото им протеже, младият шах Кавад, води непрестанни войни с ромеите и получава много злато от тях. От друга страна, зороастрийските магове ненавиждат шах Балаш, защото той подобно на Бел, изглежда от съпричастност към Християнското учение, разрешава свободно изповядане на Несторианската вяра /клон от Християнството/ и „пренебрегвал техните закони и искал да построи бани в градовете” /вж. ”Хроника” от Йешу Стилит (5 - 6 век)/. Съвсем нормално би било Ирник в личността на шах Балаш да проявява известната слабост на баща си към римските бани, които Атила се опитвал да въведе в ежедневието на хуните. Персийската аристокрация също безкрайно го мрази поради революционните антиолигархични маджаро-маздакитски идеи, които изповяда. Липсата на пари настройва и армията срещу шах Балаш. Така че съвсем обяснимо, само след четиригодишно управление, през 488 г. Балаш е свален от власт и ослепен от недоволната персийска върхушка, и на негово място ефталитите поставят шах Кавад (488 – 531 г.), един от оцелелите синове на шах Пероз (459 – 484 г.), също много близък ефталитски довереник, прекарал дълго време при ефталитите като заложник и политически изгнанник, женен за дъщерята Минли-бика на ефталитския владетел Чалап-бий. Ако се съди по годината на смъртта на Бел-Кермек - 489 г., посочена в „Джагфар тарихи”, ослепеният Балаш трябва да е живял поне една година след детронирането си, което се потвърждава и от други извори.

Именната традиция при българските владетели, да се кръщава първородния наследник с името на свой прочут прадядо /вж. стат. „Царско име” от кн. „Поклонници на светлината”/, разкрива изненадващи данни за Ирник, директно приписващи му името на персийския шах Балаш /Балус/. Защото правнукът на Ирник, владетелят на Предкавказ Буляк-Болгар Джилки (520 – 522 г.) с прозвище „Болох”, получава две от забележителните имена на своя прадядо – Болгар /БелКер(мек)/ и Буляк или Болох /Балаш, Бел, Балус/. Средновековните хроники отразяват убийството на Буляк-Болгар Джилки, извършено по най-коварен начин от шах Кавад (488 – 531 г.), заел персийския престол след детронирането на шах Балаш. Дали само политически интриги стават причина за кървавата разправа на шах Кавад с правнука на Ирник или зад тях прозира истинският мотив, че в лицето на Джилки /в западните хроники името на атиловия правнук се чете Зилигд, Зилгивин и др./ шах Кавад вижда реален претендент за персийската корона. Буляк-Болгар Джилки е съпруг на известната хунска царица Боарикс (520-535 г.) /Бояркиз, Боа/, произхождаща от ефталитски род, която след убийството му, като регентка на малолетния си син, на практика управлява цялата ефталитска империя, провеждайки твърда антиперсийска и провизантийска политика.

Според мен ефталитите и тяхната революционна /„комунистическа”/ обществена система, насочена срещу заможните слоеве, са основният фактор, допринесъл за мащабното тюркизиране на Мегаскития след 5 век. А че тюркизирането на големи пространства от Мегаскития е напълно възможно за период от няколко века, потвърждава цялостното тюркизиране на византийска Мала Азия хиляда години по-късно. Едва през 6-7 век надигналата се от запад индоевропейска демографска вълна на карпатските славяни, успява да забави и спре тюркизирането на Скития, достигнало вече до Поволжието и Предкавказ. В крайна сметка ефталитите разделят европейска Скития /Саклан/ на две части, на западна /Кара-Бершуд, Западна Берсилия, Кара-Булгар/ със засилващо се славянско езиково влияние и на източна /Предкавказ и Поволжието, Ак-Бершуд и Ак-Булгар/ с преобладаващо тюркско езиково надмощие. Още Ирник съвсем далновидно допуска тюркски родове в управляващия български елит и доброволно се подчинява на ефталитите, докато Денгизих е по-консервативен, което го поставя в изолация и в крайна сметка му коства главата. По късно Шам-Бат /Безмер, княз Само/ и Аспарух залагат на съюза със славянските племена като се обявяват решително против протюркската и прохазарска политика на Бат-Боян. По тяхно време във Велика България все още господства, макар и пред разпадане, йерархично-федеративно устроената скитска държавност със старшинство помежду кановете на региони, докато в Хазария се налага централизираният тюркски модел, при който начело на държавата стоят хаган и подчинени на него балтавари /елтебери/. Въпреки всички различия, езиковото и династично родство между хазари и българи продължава да впечатлява средновековните историци. В резултат на вековно съжителство с тюрките и изпаднали задълго в подчинение от тях, голяма част от мигриращите на запад скити и хуни вече са тюркоезични. Например хуните-угрофини унгарци /маджари/, които през 9-10 век доминират в Скития под предводителството на кан Арбат /Кроват, ЧъРъ БъТъ – цар голям баща/ от рода Дуло, също се намират в процес на напреднало тюркизиране и затова хронистите често ги обозначават като „тюрки”, но когато се заселват в Централна Европа /Панония/ в земите на своите родственици аварите, те отново възстановяват угрофинския си говор.

През 6 век настъпва упадък на ефталитската империя и през 571 г. тя е окончателно унищожена от Византия и от Втория тюркски хаганат. В Европа нахлуват угрофините авари, преследвани от тюрките. „Джагфар тарихи” съобщава, че оцелелите ефталити /сабари, севери/ „панически се боят” от своите най-големи врагове аварите, докато българите „надигнали глава” и се съюзили с аварите срещу настъпващите откъм Хазария тюрки, като ги отблъснали от реките Дунав и Днестър. Със сигурност в отблъскването на тюрките взимат участие многобройни славянски племена, подчинени на аварите и на българите.

От историята се знае, че поначало скитите са последователи на Зороастризма, а тюрките на Тангризма. Сред тюркизираните скити, каквито са ефталитите и хазарите, логично е да има привърженици както на Зороастризма, така и на Тангризма в различните им форми на вероизповедание. През 7 век езиковото разединение на Скития става причина за нов религиозен дележ, на запад ираноезичното население става проводник на Християнството, а на изток тюркскоговорящите езичници започват да приемат Исляма. След разпадане на Велика България при управлението на Бат-Боян (род. 617 г., 653 - 683 г.), границата на езиково и религиозно разделение минава по река Днепър. Бат-Боян като хазарски васал управлява източния дял на скитска Велика България в столицата на царските скити Батавил /Хорисдан/, а Шамбат /княз Само, Безмер/, братът на кан Кубрат, контролира западния дял на Велика България в новооснованата столица Киев /Бащу, Шамбат/ с безрезервната подкрепа на своя племенник кан Аспарух. Ролята на „царски скити” в легендарната скитска столица Батавил изпълняват черните българи – тюркизирани скити, все още езичници,  изповядащи нравствената Зороастрийска вяра, прераснала в култ към спасителя Сиявуш – Скитския Христос. Това е религията на управляващата скито-българска аристокрация през 7 век, за разлика от Тангризма, разпространен сред езичниците тюрки и почитта към природните богове на езичниците славяни. „Джагфар тарихи” предава интересни епизоди по повод езиковите различия сред българите. Кан Кубрат забранил на синовете си „българи да воюват срещу българи” и когато избухнала войната между тях те използвали наемни чужди войски, Бат-Боян - сабани /тюркизирани скити/, Аспарух – мурдаси /тюркизирани скити/, масагети /скити/ и тюрки, а чичо им Шамбат – славяни /улчийци/ и руснаци /уруси/. Но в суматохата мурдасите убили и много черни българи на Бат-Боян. На неговото оплакване Аспарух отговорил: „Мурдасите не могат да различат твоите българи /черни българи/ от сабаните, защото и те говорят на сабански език ....”. Това означава само едно, напреднала тюркизация сред черните българи. Много скоро след смъртта на своя чичо Шам-Бат, под натиска на хазарите и на Бат-Бояновите черни българи, кан Аспарух заедно с голяма част от скито-българите ще бъде принуден да напусне Северното Черноморие и Предкавказ /Бершуд, Берзилия/, и да се установи в земите около делтата на река Дунав, в блатистия и трудно превземаем район на Онгъла, където ще положи началото на балканската държава Дунавска България, приемник на Ирниковата скитска България. От цяла Скития в Дунавска България се стичат ираноезични народи - скити, готи, славяни, защото на изток, в Хазарския хаганат и в държавата на черните българи се установява превес на тюркския езиков фактор. Въпреки това не липсват примери за толерантно отношение, например в Предкавказ оцеляват ираноезичните осетинци, а северите /ефталити, тюркизирани скити/ получават земя в пределите на Дунавска България. Когато предводителят на черните българи Бат-Боян подписвал унизителния васален договор с хазарите, за да подчертае общото между тях, хазарският хаган Кабан му казал: „Ние имаме един бог Тангра /считан за тюркски бог/, един род /хунския царски род Дуло/ и един тюркски език.......”. В същото това време език на кан Аспарух е индоиранският скито-български език, а негов бог е конникът-спасител Сиявуш.

Българите са автентични скити, които исторически произхождат от индоиранското население, обитаващо на север и на юг от Черно море, от Предкавказието до река Волга, от Задкавказието до Северна Месопотамия и Западен Иран. Ето защо българите са сродни на познатите индоирански народи от миналото – синдийци /кимери/, азери, мидийци, кюрди /хурити/, саки, масагети, сармати, алани, перси, траки, готи. Българите са държавотворен народ с градове, с държавен език, с държавни институции, което в един глас твърдят всички тогавашни хроники, и никога не са имали племенна организация на обществото, защото самото име България означава държава за древните и за средновековните хора. Същото не може да се каже за младите народи хуни, славяни и тюрки. След идването на власт в Скития на първата хунска династия от рода Дуло през 169 г., българите са неизменни съюзници на хуните и съжителстват с тях. Хунската аглутинативна реч създава благоприятна почва за навлизане на тюркския аглутинативен език сред населението, затова българите във Волжка България се тюркизират, а в Дунавска България /вкл. и в Македония/ присъсъстват големи гурпи тюркоезично население. За държавен език в Дунавска България до въвеждане на църковнославянската книжовност в края на 9 век, неизменно служи кушанският език „самри” /сурски, азери, сириали/, първият книжовен скитски език, на който са написани каменните надписи на българските канове. През 7 век скито-българските предводители Шам-Бат /княз Само, Безмер/ (674 – 677 г.) и племенникът му Аспарух (род. 634 г., 677 – 692 г.) приобщават славяните към скитската държавност и оглавяват славянската демографска експанзия, предопределена да възстанови баланса между индоиранското и тюркското езиково разпространение в Скития. „Джагфар тарихи” разкрива, че хуните авари считали славяните за най-низши роби, отнасяли се нечовешки с тях и масово ги избивали /от руски източници научаваме, че аварите впрягали в колите си славянски жени/, докато българите покровителствали славяните, навярно поради общия индоевропейски корен, и дори преселили двеста хиляди славяни в Скития /дн. Украйна/, предизвиквайки по този начин гнева на страшните авари. Очевидно, с мащабното заселване на карпатски славяни в Скития през 6 век скито-българите целят да спрат тюркоезичното настъпление от изток. В края на 7 век кан Аспарух разполага седем славянски племена по западните граници на новооснованата Дунавска България, този път срещу угрофините авари от Централна Европа.

Със завладяването на зороастрийска Персия от арабите през 7 век, световните книжовни религии Християнство и Ислям ликвидират хилядолетното господство на некнижовната нравствена Зороастрийска вяра в Мегаскития, като си поделят нейното обширно географско пространство. Настъпва ерата на книжовната култура и на паричните отношения, често съпътствана от мрачни периоди на упадък поради технологическото несъвършенство на анонимните парични знаци без информационен еквивалент, които прикриват престъпниците и така се превръщат в най-голяма заплаха за обществото от нравствен разпад.

В „Джагфар тарихи” няма ни най-малък намек, че шах Балаш, поставен на персийския престол от ефталитския владетел Чалап-бий, всъщност е Ирник, чичото на Чалап-бий. Може би защото безславният край на шах Балаш, скоропостижно свален от власт и ослепен от „антибългарски настроените персийски велможи”, трудно би се съчетал с величавия образ на Ирник, спасител на скитската държавност, възстановител на България и продължител на атиловия род. Напълно възможно е настоятелните претенции на кан Крум (803 – 814 г.) и цар Симеон (893 – 927 г.) спрямо ромейския престол в Константинопол да се основават освен на българската военна мощ, така също на императорския ранг на техния именит предшественик Ирник, който през 484 г. слага короната на Персия, една велика Империя, център на зороастрийския свят, към който принадлежат и скитите-българи. Може би точно тук се корени причината за прекомерния ромейски страх от българите и от тяхната държава. „Джагфар тарихи” съобщава, че при съюзяването с ефталитите /севери/ Ирник запазва висшата титла хаган, чието значение „висш кан” или „най-висш между кановете” /АЙ КъУНъ – висш кан/ съответства на императорското достойнство на персийския шах-ин-шах /цар на царете/. Средновековните писатели  провъзгласяват за „крал на кралете” Атила, първия владетел, записан в „Именника” на Дунавско-българските владетели. В днешно време започват да се появяват множество аргументи в подкрепа на твърденията, че неговият син Ирник, втори по ред в „Именника”, също увенчава името си с величайшия епитет „цар на царете” или по персийски „шах-ин-шах”.

 

 

Борислав Иванов Иванов

гр. Бургас, 25.11.2010 г.