МОНОГРАМ НА КРАЛ ТЕОДОРИХ ВЕЛИКИ

            Наричат “тъмни” вековете през Ранното Средновековие, когато езическите народи населяващи по-голямата част на Европа все още не притежават развита книжовност, поради което достигналите до нас исторически сведения от тази епоха са откъслечни, непълни и често пъти неточни, с почти единствен източник хронистите от Римската империя, известна с презрителното си отношение към варварите. Съществуващите бели петна в днешните познания за истинското състояние на историческите процеси и за действителния ход на събитията в покрития с мрак ранносредновековен свят пораждат безкрайни  научни полемики по основни историографски ранносредновековни проблеми. Дали обаче всички европейски народи през Ранното Средновековие, освен римляните, са били толкова информационно безпомощни, че данните необходими за осветляване в голяма степен на тяхното материално и духовно присъствие да се считат за безвъзвратно изгубени. В мои публикации предложих идеята, че в древността азите-прабългари създават големи териториални държави по целия свят благодарение на общия генеративен език ЪЗъЕр, притежаващ звукова буквена азбука - “говореща азбука” със съответстващи графични буквени знаци т.е. писменост, който в качеството си на държавен език предоставя възможност за разбирателство между хора живеещи в огромни пространства на планетата и за изграждане управленски институции на териториалните държави /вж. “Говореща азбука на прабългарите”-шесто допълнено издание/. За съжаление, в средните и северни географски ширини на континентална Евразия технологията на книжовността прониква сравнително късно поради високата цена на папирусите и пергаментите, ето защо в първите териториални държави се установява предкнижовна епоха на единоговорна цивилизация, характеризираща се с общ некнижовен държавен генеративен език ЪЗъЕр, некнижовна писменост предимно за държавни и религиозни цели и некнижовно-канонично вероизповедание. За разлика от предкнижовните общества в империите на градовете-метрополиси възникнали предимно в южните крайбрежни райони процъфтяват книжовността и книжовно-каноничните универсални религии, впрегнати изцяло в служба на имперските стремежи за господство над съседни народи и за завладяване на световните богатства. Освен намиращите се в постоянно единоборство териториални държави и гигантски имперски градове, на историческата сцена присъстват и многобройни родовообщинни племена и племенни съюзи, всяко племе със свой примитивен език, без наличие на писменост. Племената обикновено са подчинени под някаква форма на империите или на териториалните държави.

            Притежавайки единствено държавния официален език в качество на значим информационен кодификатор, хората от предкнижовната епоха влагат изключително наситено съдържание в думите и речта, за което способства генеративният език ЪЗъЕр ориентиран предимно към смисловото начало, представата, семантиката /вж. “Прабългарска съдбовност” - трето допълнено издание/. Според мен, именно този феномен дава шанс да открием още много неизвестни данни за историята на ранносредновековните народи, запазени в достигнали да нас писмени сведения от онова време, но останали недоосветлени  и недоразбрани досега. Така например, прочитът чрез езика ЪЗъЕр названието на Старата Велика България като БъЛъ ГРъ - велика/огромна/ земя -  установява връзка с определението на летописците “велика”, но и с понятието “държава”, което означава, че в името България предците ни са вложили смислово съдържание отразяващо представата им за териториалната държава като огромна територия.  В големи европейски езици, думата “българи”, т.е. населението на териториалните държави и днес означава народ, народен - vulgar, Voelker, разбира се римляните  използват думата vulgar в значение на “простонароден”. По-нататък, прилагайки езика ЪЗъЕр върху известните от изворите имена на възстановителя на Велика България през 7 век кан Кубрат/Кроват/ и петте му сина, и знаейки за древната асирийска традиция за включване в името на владетеля важни култови данни - месец и година на възкачване, титли, почетни обръщения и пр., а в случая името на подвластната му територия, може да се заключи, че всъщност Велика България представлява териториално обединение от шест секторни области-региони, разположени в шест посоки, начело на всяка, от които стои кан. Канът на първата, северната област/прабългарите приемат северната посока за лицева, челна, най-горна/ е старши на останалите канове и според “Именника” получава титлата вихтун - БъГъО ТъНъ - по-голям/старши/ господар - в случая кан Кубрат. Всяка област носи наименованието на поредния си номер по старшинство спрямо първата област на вихтуна - първа, втора трета и т.н., и дава името на кана, който я управлява, а също названието на подвластното му население. По-подробно областите на приазовска Велика България съм разгледал в предишни статии, тук само ще ги изброя. Чъ РъЮКъ - първи регион - северната област на вихтуна кан Кубрат/Кроват/- ЧъРъ БъТъ - цар бате - първи голям баща, царският саракт, известен в изворите като “Черна България”, с население сарагури, черни българи. ЙОНъ РъЮКъ - втори регион - от дясно на вихтуна, на североизток, начело стои кан с титла Бъ ЙОНъ - голям втори - заместник на вихтуна и негов пръв наследник, а населението е известно като оногондури, уногондури, хуно-огури, уни.Тъ РъЮКъ - трети регион - намиращ се по старшинство отляво на вихтуна в северозападна посока, с население утигури. ЧъЙОТъРъ РъЮКъ или Ръ РъЮКъ - четвърти регион - в югоизточна посока, с известен вожд Котраг и поданици кутригури и чдарбулгар, а също съществуват хаган Рюрик и  ругори /титлата хаган  вероятно идва от АЙ КъУНъ - най-висш кан - подобно на други известни сред прабългарите царски звания  напр. айбат - АЙ БъТъ - най-висш голям баща - и айтън - АЙ ТъНъ - най-висш господар/. ШъБъ РъЮКъ - пети регион - в югозападна посока, начело с кан Аспарух и население савири /севери?/, наричани “сребърни българи”.  (Шъ)БъЧъ РъЮКъ - шести регион - може да го свържем с кан Безмер - БъЧъ МъИРъ - шести син/служител/ и разположен в южна посока.

            Създадена в неизвестни засега далечени векове, Стара Велика България представлява един гигантски държавен съюз на ази-прабългари, разделили помежду си шест посоки на света и сключили вечен договор за взаимодействие и защита на шестте региона от външни врагове, под общо ръководство на старши кан, наречен вихтун - канът на първия регион, северната област ЧъРъЮКъ. Независимо от централната власт на вихтуна, отделните области притежават федеративен статут, кановете им управляват самостоятелно, често пъти предприемат завоевателни походи на далечни разстояния и създават свои “външни” колонии на стотици километри от Велика България. Ето как един прочит на историческите сведения с езика ЪЗъЕр разкрива по-ясно очертанията на могъщата приазовска държава на азите-прабългари, страната на шестте региона, страната на съюзните региони - РъЮКъ Ръ - региони. Между отделните региони от Велика България, като и между нейни вътрешни и външни области възникват конфликти и дори военни сблъсъци, широко известни са междуособните битки между утигури и кутригури през 6 век, умело подклаждани от Византия. Но най-големият разрив между сродни прабългарски региони на Велика България избухва около 370 год., с което според много изследователи започва великото преселение на народите, започва гражданска война между втория и третия регион на държавата, между ЙОНъ РъЮКъ и Тъ РъЮКъ, между уногондурите и утигурите, т.е. между хуните и готите, война спечелена от хуните, които прогонват готите на запад и югозапад, към пределите на Римската империя. Созомен (4 век) свидетелдства, че хуните завладели земята на готите и “..Победеният народ, преследван от неприятелите избяга към Римската империя.” Но най-напред трябва да обясня защо считам, че  готите са действително прабългарите утигури от третия северозападен регион на Велика България - Тъ РъЮКъ.

            Първата причина е лингвистична, според историкът от четвърти век Амиан Марцелин (4 век), през 376 год. изтласкани от хуните, готите - тервинги под водачеството на Атанарик достигат Дунав /при долна Мизия/ и част от тях търсят убежище в Римската империя при константинополския император Валент(364-378 год.). В староскандинавска сага, страната на готите също се нарича Тирфингер, а според Джагфар Тарихи “Трог”/Тъ РъЮКъ/ е прибалтшйското название на България и българи. Вижда се, че наименованието “тервинги” съответства на латинското произнасяне на Тъ РъЮКъ - “тервик”, а така също името на техния водач Атанарик покрива титлата за вожд на трети регион - “търъюк” с вмъкнато словообразователно Нъ - на - , защото ТъНъ означава господар, т.е. не се променя смисъла за господар на регион - ТъНъ РъЮКъ. Още повече, че при характерното за генеративния език ЪЗъЕр словообразуване посредством представка за “голям” /вж. статията “Корените остават” I, II и III част/ Бъ - голям - е недопустима в конкретния случай представка за Тъ - баща, мъж, три -, защото съществува лексема БъТъ - бате/голям баща, голям мъж/, така, че наред идва следваща словообразувателна представка със значение на “голям”, и тя е ГъО - голям - и тогава се получава ГъО Тъ - голям трети, голяма тройка  - в случая названието на утигурите-готи, подобно на Бъ ЙОНъ - голям втори - Боян, вождът на уните-хуни.

            Втора причина намирам в разположението на географските райони, обитавани от готите, посочени от древните летописи, съвпадащи с разположението на северозападния регион на азовска Велика България Тъ РъЮКъ - трети регион -, сектор в посока към Скандинавия. Още Херодот (5 век пр.н.е.) описва разположението на готските земи на  запад от Азовско море - “Като се напусне земята на тауриките, пак скити живеят. Те живеят отвъд тауриките към източното море, западно от Кимерийския Босфор и Меотидския залив.” Страбон(1 век пр.н.е.) казва, че “тауриските” са съседи на даките и че земята на гетите “....се разширява на север чак до тирегетите...”, и “...след това иде местността на тирегетите, които си следват от сарматите язиги с царските сармати и ургите......”. Според Йордан(6 век), готите произлизат от остров Сканза, откъдето пристигат натоварени на три кораба, а според Великополската хроника, готите водят началото си от островите Сканца и Готальрик. Йордан(6 век) отбелязва за готите - “...В третите си селища над Черно море, дето те се поочовечили и бяха станали по-образовани......”. Очевидно  авторитетните историци от древността и средновековието поставят готите на територията на азовска Велика България и то в северозападна посока, където се простира третият регион Тъ РъЮКъ. Тук може да се споменат народите познати в историята като тюринги/Тюрингия/ и етруски-тирени, вероятно външни колонисти на готите.

            Трето основание за определяне идентичноста на готите като утигури ми дава известният факт, че по време на конфликта с кутригурите през 551 година, утигурският вожд Сандилх(535-590 г.), наречен още Утриг/Тъ РъЮКъ/, организира нападение над кутригурите съвместно с две хиляди тетрахстински готи от приазовието, факт показващ според мен взаимодействие между разпръснати от постоянни междуособни войни готски групи.

            По всичко личи, че потърпевши от хунския взрив през 370 год., освен готите   са и техните прабългарски сродници от вихтунската първа област на Велика България - Чъ РъЮКъ. Вождът на външни хуни и основател на втората хунска династия Валамир/Баламир/(363-378 г.) разбива заемащия вихтунския престол Херманрих, който при вида на поражението се самоубива, /инвазия на готите в други области от Велика България става първопричина за избухване на готско-хунската война и великото преселение на народите/, убива в сражение сина му Видимир и подгонва малолетния наследник Видерик, който заедно с хората си преминава Дунав в пределите на Източната Римската империя през 376 г без разрешение от ромейския император.  Разбира се, римските летописци не правят разлика между регионалната принадлежност на нахлуващите като скакалци варвари, за тях това е готско нашествие и те наричат хората на Видерик готи - греутунги, название което  би могло да идва от латинския изговор на ЧъРъ БъГъО ТъНъ - Цар Вихтун - и най-вече защото водач на греутунгите е Витерик, име произлизащо несъмнено от латинския изговор на БъТъ ЧъРъЮКъ - Бате Чъръюк -, подобно на кановете на другите региони Котраг, Аспарух, Атанарих, Утриг, с по-точно фонетично звучение - Витчерик, т.е. “голям баща на първи регион”, а това може да бъде само вождът на първи регион от Велика България, самият вихтун.

            Междувпрочем жителите от регионите на Велика България ежедневно са наричали себе си “българи”, “vulgar”, “Voelker”,  което за тях означавало свободен народ на огромната обединена държава на азите-прабългари,  име източник на заслужена гордост и самочувствие.  В писмото си до патриций Киприан, предадено според сведение от Касиодор(5-6 век), готският вожд Атанарик пише между другото - “... не те плашеше българското множество.....”, а  Йордан Касиодор (6 век) нарича българите “страшни по целия свят”, свети Йероним (4 век) отбелязва в своята карта “тук Мизия и България”, в хрониката на Дуклянския презвитер от 12 век се твърди, че готи, българи и славяни имали “общ език”, в сведението на Филосторгий (4 век) за готския превод на Светото писание от епископ Улфила (311-383 год.), буквално пише “.... и преведе на техния вулгарен език всички книги на Свещеното писание.......”, разбира се, за тогавашните и за днешните латински преводачи “вулгарен” не означава “български”, а “простонароден”, пък и никой не им търси обяснение.

            Второ голямо нахлуване на готи в Източната Римска империя започва след смъртта на Атила през 453 год. и след разпадане на управляваната от него държава, когато нова гражданска война прогонва остроготи начело с Теодомир към Мизия, Македония и Тракия. Синът на Теодомир, Теодорих Велики(471-526 год.) /за германците Дитрих, за норвежците Тидрих/ от рода на амалите, след смъртта на баща си заема неговото място като водач на остроготите, но властта му оспорва един друг представител от рода на амалите - Теодорих Страбон, син на друг остроготски вожд Триарий. Тяхното противоборство умело използва византийският император Зенон(476-491 год.), а в крайна сметка съдбата помага на Теодорих Велики да се утвърди като единствен вожд на остроготите, неговият конкурент за готския престол Теодорих Страбон загива през 481 год. при нещастен случй, ударен от подплашен кон. Забележително при Теодорих Велики са титлите и почестите, с които го удостоява византийският император Зенон с цел да усмири завоевателския му устрем спрямо Византия и впоследствие да го насочи към завладяване на Италия. Теодорих Велики получава римско гражданство и звания на армейски генерал и патриций, поема поста на редовен консул в Константинопол, а в резултат от победоносния му поход в Италия през 488 год. основава независимо готско кралство със столица Равена.

            Въпреки значителната степен на интеграция на готите към условията в Римската империя по време на бежанските вълни през 4 и 5 век, независимо от бързото навлизане на християнството сред тях, те запазват традиции от предишната им държава Велика България, което най-добре проличава при владетелските имена чак до времето на Теодорих Велики - все още името на върховния готски владетел се подчинява на правилото да включва названието на третия северозападен регион от Велика България - Тъ РъЮКъ, напр. Теодорих, Триарий. В крайна сметка готите установяват съществено народностно присъствие в Мизия и Тракия до 7 век и когато воините на българския кан Аспарух(681-692 г.) завземат окончателно тези земи от византийците, за Анастасий Библиотекар(9 век) това представлява вече освобождение - “..../за римски провинции на юг от Дунава/... в тях веднага дойде често споменаваният български народ, както по-горе споменахме, за да ги освободи всички чрез правото на силата.” И само народните предания спомнят за Боян и Троян /”Слово о полку Игорев”/, а в народните песни се пее “Що ми е текле у Трояна града триесет и три точки студна вода”/някои извеждат спомена за Троян от император Траян(98 -117 год.), но според мен разликата между значенията “трая” и “три-троен” в случая е непреодолима/. Някои средновековни хронисти  са били по-сведущи в конкретиката относно готските нашествия във Византия през 4 и 5 век, например в едно сведение на Кастамонийския светогорски манастир, обнародвано от Успенски се казва, че по време на иконоборството т.е. 4-5 век, народите от дунавските райони “..а именно тъй наречените рихини или по-ясно влахорихини и сагудати, след като покорили България и след като малко по малко завзели разни краища, заели и Македония.” /рихини от РъЮКъ, влахорихини от БъЛъГРъ РъЮКъ, сагудати/саклани, саки/ от ЪЗъКъ - народ на ази/. Историята продължава в страната на регионите - азовска Велика България и след смъртта на кан Кубрат(593-653 год.) и след попадане под властта на хазарите, през 9 век, в летописите вече се говори за руги, уруси, ружи, руси и техния хаган Рюрик(826-879 год.).....

            Всичко написано дотук в статията би трябвало да обясни основанията ми да приложа графично-буквената азбука на генеративния език на азите-прабългари ЪЗъЕр и да се опитам да разчета известния монограм от 6 век върху теракота на крал Теодорих Велики /вж. фиг 1/.

            От пръв поглед /вж. фиг. 2/ веднага прави впечатление “царското” съчетание на буквите Чъ и Ръ на върха на монограма, образуващи често срещаната в прабългарски надписи и монограми дума ЧъРъ - първенец, цар /вж. статията “Прабългарски условни знаци и монограми”/. Но защо буквите Чъ и Ръ са изписани в обратен ред по вертикалата, не влиза ли това в противоречие с основен принцип на генеративния език ЪЗъЕр, който отчита посоките по вертикалата “горе” и “долу” при градежа както на буквените графеми, така и при побуквения линеен запис на думата.  Изхождайки от кръглата форма на монограма може да се приеме, че при него посоките са радиални т.е. от центъра навън, а не хорозионтални и вертикални, това се потвърждава категорично и от разположението на буквата Ю, също радиално ориентирана /вж. фиг. 2/. От което следва, че буквите на ЧъРъ - цар -, са точно на мястото си. Лесно се идентифицират буквените знаци за Ю и Къ, както и буквеното съчетание за БъТъ -голям баща, голям мъж, бате -, също изключително характерно за “царската” прабългарска терминология /вж. фиг. 2/. Остана да забележим само буквата Ръ, която е скъсена в единия край на кръста поради допирното съчетание с Къ в монограма. Разчитането на монограма /вж. фиг. 2/показва, че в него са изобразени най-сакралните държавнически понятия на азите-прабългари от Велика България - ЧъРъ - цар, първенец -, БъТъ - голям баща, бате -, РъЮКъ - регион, окръг -, определящи названието-титла на старшия вожд на цялата обединена държава - на вихтуна, притежаващ ранг на император. За какъвто преди Теодорих Велики, през 4 век е бил провъзгласен вождът на греутунгите Витерик/Витчерик/ - БъТъ Чъ РъЮКъ, владетел на първи регион и на цялата държава Велика България. Вярно, че историците също причисляват остроготите на Теодорих към греутунгите, но вече може да се прецизира, че Теодорих Велики със своите многобройни византийски и римски титли най-много е държал на изконното вiсше българско царско достойнство.

            Прилагането на системно-информационнен подход към документални паметници от миналото открива път за възстановяване истинската логика на човешката история през “тъмните” векове и ни помага да осъзнаем, че тогавашният свят на предците ни се е отличавал с неподозирана дори за днешните представи подреденост.

Борислав Иванов Иванов

гр. Бургас  22.09.2003 год.