ДУМИ НЕПОДВЛАСТНИ НА ВРЕМЕТО Доклад прочетен на ДЕСЕТА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ, гр. Варна 26-27 ноември 2005 г. Още в зората на човешката цивилизация шумерските владетели и жреци били наричани “патеси”. В древноперсийския език със званието “пати” отличавали вождовете и началниците. Патриархът е върховен праотец на християните. С прозвище Бат - Бъ Тъ - голям баща - удостоявали владетелите на скитска Велика България от рода Дуло, Бат Боян (617 - 683 год.) и чичо му Шам Бат (674 - 677 год.). Батоя /Батай/ е едно от имената на основателя на Дунавска България кан Аспарух (род. 634, 677 - 692 год.). Легендарният завоевател Атила (434 - 453 год.) от рода Дуло е известен и като Айбат - Ай БъТъ - най-голям баща. От “Джагфар Тарихи” научаваме, че първият болярин и глава на украинските жители на Киев бил наричан от тях “по български Бата”. Руснаците казвали на своя цар Батюшка. Днес в българския език думата “бате” служи за най-почтително обръщение към по-голям мъж, а в много европейски езици участва като корен в лексемите за баща - der Vater, fater, pater и пр. Всички тези примери потвърждават, че от самото начало на човешката памет, през последните 6 хилядолетия една дума - “бате” в огромни географски пространства на пленетата неизменно изразява понятието за баща и за върховен водач в обществото, възприеман от хората като техен голям баща. Ето един удивителен случай на лексикална непреходност в глобален исторически мащаб. Разбира се, съществуват множество известни думи запазили фонетичното си и семантично значение през хилядолетията като например споменатата от Херодот (5 в.пр.н.е.) на няколко места в неговата “История” прочута скитска двуостра брадва “сагара” - секира, seco-сека(лат.), section-сечение(англ.), sectio-рязяне(лат.) и т.н. Широко разпространение по света получава владетелската титла - “канас” /владетел на българите/, княз /вожд на славяните/, конунзи /вождове на франки, алемани и сакси/, киан /командир при шотландците/, ханове /вождове при тюрки и татари/, der Koenig-крал(нем.), king-крал(англ.), и пр., всички произхождащи от обожествения при конните народи блестящ конник-слънце, изобразен също върху скални рисунки от Плиска конник, чиято глава има форма на лъчезарен диск, КъУНъ ИЗъ - конник блестящ. /КъУНъ - юзда, кон/. При картинно пресъздаване типичните жертвоприношения на коне у скити и траки юздата винаги присъства в “отрязаните глави” за да покаже подчинение пред владетеля-конеукротител, юздите на управлението символизират царската власт над народа. Още в Омировата “Илиада” най-честият царски епитет е “конеукротител”, а страхът да не осквернят върховното божество като унищожат дървения кон, се оказва фатален за троянците. В “История на готите” Йорданес (6 век) описва организираното голямо пиршество на гроба на Атила (434 - 453 год.), което хуните наричали “страва”. Същият обред понос, в българския език е познат като “струване” /вж. Найден Геров, “Речник на бълг. език” том 5/, отглас от древен ритуал на приношение, страва /Зъ ТъРъ ОБъ - огън нося живот - или - огън дарявам живо(същество) - т.е. жертвоприношение с изгаряне/. Невероятна устойчивост проявява името Онгъл на известния Аспарухов укрепен стан близо до делтата на река Дунав, откъдето той започва завземането на Дунавска България. Освен запазените следи на огромния 48 кв. км.отбранителен лагер, названието на румънското село Николицел в центъра му се извежда директно от Онгъл, а в началото на 12 век някъде в този район се заселват англо-сакси и наричат областта Нова Англия, пазейки “....спомен за страната, от която водеха потеклото си...” по думите на техен съвременник /вж. Пламен Павлов, “Бунтари и авантюристи в Средновековна България”/. Защо точно там се заселват англо-сакси и дали името Англия има нещо общо с Онгъл, предстои историята да даде отговор. От Библията знаем за единния човешки първоезик от старозаветната епоха и че Бог разделил езиците на народите едва след построяване на Вавилонската кула. Еволюцията на индоевропейските езици предполага произход от общ древен първоизточник. В един шумерски мит за легендарните владетели на град Урук се казва “...цялото човешко племе...боготворяха Енлил /върховен бог на Земята/ на един и същ език.”. Но дали не е напълно естествено за държави обхващащи големи географски области, каквито са били още в най-дълбока древност Египет, Шумер, Хетското царство, в управленческите институции и в централните религиозни култове да бъде въведен единен език за общуване, независимо от многобройните местни говори. Та това представлява основно изискване към всяка държавна организация до наши дни. Без държавен език не може да има общ календар, армия, търговия, административно управление, масови култови обреди и т.н. Без официален общодържавен език би било немислимо да се постигне разбирателство на ниво държавни отношения между хора населяващи голяма територия. В южните райони на папируса още през 4-3 хилядолетие пр.н.е. се появява книжовността - технология за неограничен словесен запис. Появяват се и първите книжовни елитарни езикови системи с богат речников и граматически ресурс, с възможност за разпространение, натрупване и обновяване на значителен по обем книжовен фонд. Това се отнася за известните градове-държави възникнали в районите на Предна Азия, Месопотамия, Северна Африка. Но както показват историческите сведения, държавните образувания в Египет, в Шумер, в земята на хетите, водят началото си далеч преди появата на книжовността. Също могъщи териториални държави изграждат народите от вътрешноконтинентална Евразия, сдобили се чак хилядолетия по-късно с непосилно скъпата за техните общества книжовна технология. Не правят изключение безкнижовните империи на американските маи, ацтеки и инки.Тогава какви са били некнижовните първоезикови системи, способни да изпълнят обединителна роля на държавен език в огромни географски пространства в един най-ранен етап на цивилизованост. Многобройните примитивни местни и племенни говори не биха могли да поемат подобна функция поради лексикална непълнота и ограничена разпространяемост, присъщи за реч предавана единствено “от уста на уста” в рамките на сравнително неголяма затворена група. Първите градове-държави са с етнически разнородно население и господстват както над провинция обитавана от множество племена така и над съседни чужди градове. Шумер, който по това време владее цяла Месопотамия и голяма част от Мала Азия е наричан в клинописи “многоезичният Шумер”. Днешните многобройни племенни наречия и въведените официални европейски езици в африканските държави, може би дават най-близка представа какъв сериозен проблем представлява общуването между хора от различни краища на държавата през некнижовната епоха, проблем намерил разрешение чрез въвеждане на общ държавен некнижовен мотивиран генеративен език. При него всяка дума се изгражда от значещи звукови букви на лесно запомняема фонетична азбука, състояща се от малко на брой звукови букви, примерно трийсетина, подобно генеративния език на азите-прабългари ЪЗъЕр. Така смислово изградени от значещи атомарни звуци, думите се превръщат в указатели към мисловни понятия, а речта в изразител на мисълта. И е достатъчно човек да познава азбуката, за да започне да разбира смисъла на казаното. Никога не трябва да се забравя, че както по най-обща дефиниция, езиковите знаци не обхващат единствено речта, а в стремеж за постигане максимално точно предаване на мисълта, се включват редица други съпътстващи знаци - жестомима, рисунки, интонация, и пр. като се стигне до съвременната компютърна мултимедия.Така че първоговорните системи задължително са съдържали допълнителни параезикови знаци, а кратките надписи с букви от естествено съответстващата на генеративния език графична азбука, най-често са придружавани от рисунки. Въобще, семантичната определяемост в зависимост от контекста, решаващата функция на семантичния фон за проява на всяко конкретно лексикално значение, представлява фундаментален принцип на човешкия езиков феномен. Освен масова достъпност и разбираемост, генеративният език притежава значително по-богат лексикален състав в сравнение с примитивните племенни говори наброяващи в “речника” си едва няколко десетки думи, притежава естествено съответстваща графична азбука и може би най-същественото му предимство е възможността да описва указатели към по-абстрактни понятия каквите са нравствените понятия - добродетел, достойнство, вяра, справедливост, почтенност и пр. Общите етични норми, общите духовни ценности, общото информационно пространство са основни предпоставки при изграждане на държавна организация. Ето как могъщите ранносредновековни некнижовни държави на Атила (434 - 453 год.) и на кан Кубрат (593 - 653 год.) успяват да съединят под единна власт многочислени народи - хуни, готи, гепиди, българи, славяни и много други. Атила назначава жреци за управители на завоюваните области, защото е прозрял, че държавността се формира от духовни категории. Но генеративният език не е пригоден за дълги слова и за книжовен запис. Липсата на писани граматически норми и именни регистри, свежда изразните му средства до минимум и го прави силно обяснителен, а с това изключително неикономичен и тромав. До откриване на печатарската преса само няколко книжовни езикови системи се употребяват за официални в държавите, напр. за Европа - латински, гръцки, църковно славянски, под чиито силно влияние /след отпадане необходимостта от генеративен език / народнната реч постепенно се развива, обогатява, унифицира, но във всички случаи запазва своята самостойност. Национална книжовност възниква едва през последните векове, когато полиграфията прави книгите широко достъпни за населението. На практика книжовните езици преди появата на национална книжовност са мъртви езици и се използват единствено там, където има приложение на книги. Обикновените средновековни жители почти нямат съприкосновение с книги в ежедневния бит, където звучат народни говори, свободно развививащи се, разбира се под силно въздействие на официалния книжовен език. Само книжовността е в състояние да превърне думите в имена на понятия, регистрирайки ги чрез разпространение на големи обеми словесни записи, да наложи общи езикови образци-модели чрез книгите, да въведе граматически норми и да осигури безкраен простор за свободно словотворчество. Книжовността предизвиква гигантски скок в интелектуалното развитие на човека и бурен технологически и обществен възход, защото с неимоверно богатия книжовен език хората вече са в състояние да изразят най-сложни разсъждения, записаните в книгите знания далече надхвърлят възможностите на човешката памет, а чрез книгите информацията бързо се разпространява по света. Константин Философ (826 - 869 год.) не само съчинява оригинална писмена азбука - глаголица, нещо което може да се постигне в рамките на няколко часа, но заедно с брат си Методий (815 - 885 год.) и техните последователи са истинските автори на славянския книжовен език, създаден от тях на база диалектите на българската група славяни, населяващи територии във и около Дунавска България от Солунско до Панония. Те написват първите книги образци на новия книжовен език, съставяйки множество нови думи. Въвеждат също словообразувателни и синтактични граматически модели. Изключително труден и скъп за епохата си проект, реализиран успешно благодарение историческия момент на ожесточена борба между Рим и Константинопол за световно църковно господство. Вероятно най-точна преценка се съдържа в сведението от 965 год. на арабския пътешественик Ибрахим-Ибн-Якуба “....те българите са познавачи на разни езици и са превели Евангелието на славянски език....”. Така новопоявилият се книжовен език бива възприет за официален в държави, където управляващите кръгове, а често и по-голяма част от населението не произхождат от славянска среда напр. в България, Русия, Влахия, Молдова. През хилядолетията писмеността търпи развитие следващо развитието от примитивните говори до книжовните езици. В първоначалния си вид писменостите на шумери, египтяни и хети си приличат и следователно биха могли да произхождат от един и същ източник, което навежда към библейската теза. В самото начало, смесеният фонетично-графичен /първоначално елитарен/ книжовен език се записва с помоща на пиктографски и идеографски знаци. С намаляване тежестта на графичната страна на смесения фонетично-графичен книжовен език, се появяват сричковите буквени знаци, при които преобладава влиянието на графичния регистър на думите, т.е. за всички понятия все още няма еднозначно установена звукова дума, а те биват “обяснявани” по графично /идеографско/ изображение /т. нар. графична дума/. При преминаване към изцяло фонетичен книжовен език възникват звуковите писмености, в началото те са консонантни за икономия на записа, а по-късните са напълно вокализирани. Клинописните знаци са резултат от специфична графична техника за писане върху глинени плочки. В необятна континентална Скития от незапомнени времена ценностите на териториалната държавност обединяват в единно политическо, икономическо, културно съжителство представители от различни големи народи - скити, хуни, готи, славяни, скандинавци и пр., съединени в могъща държава чрез трайно разбирателство постигнато в общото информационно-етично пространство на генеративния език ЪЗъЕр. Според този език понятието за държава може да се изрече с думата България - БъЛъ ГРъ означаващо - голяма/велика/ земя, отразяващо обичайната представа за териториална държава, чиито жители стават известни по света с името българи. Така формираната по-висша духовна категория за идентичност обхващаща хората населяващи обширен географски район, превъзхожда чувството за родова, племенна и местна принадлежност, характерно за първообитните общества, и открива нова страница в човешката история - епохата на единоговорната териториална държавност, предшественик на съвременните национални държави. Безкрайните тревисти степи на Скития предоставят идеални условия за препитание на номадски, земеделски, конни народи, там възникват големи селища, търговски и религиозни центрове. В Скития вечно ще се събират и сблъскват северът и югът, изтокът и западът на човешката цивилизация. Страната на шестте региони “Старата Велика България” /РъЮКъ - регион, окръг; вероятно оттам идва името на днешна Украйна, средновековната Rugorum според западно европейските хронисти или Рики според старите скандинавски летописи, включваща голяма част от древната държава на българите/, обхваща скитските земи на север от Черно море /наречено Скитско море/ и Азовско море /Море на азите/ заедно с Кримския полуостров. Първият в йерархията на федеративната държава регион Чъ РъЮКъ - първи регион - “царски регион” или “саракт” е разположен в северна посока. Това е регионът на вихтуна - БъГъО ТъНъ - по-голям господар, старшия кан, върховен управник на цялата държава, наричан по номера на региона - цар /ЧъРъ - първи/ или ЧъРъ БъТъ - първи голям баща -, достигнало да нас като Кроват/Кубрат/, Арбат, Цар Бате, чорбаджия. Населението от първи регион съответно носи названието сарагури, черкаси, черни българи, описани още от Херодот като “царски скити”. След разпадането на скитска Велика България последвало смъртта на кан Кубрат (593 - 653 год.), първи регион запазва статута си на самостоятелна държава известна под името Черна България т.е. Царска България чак до 10 век, когато се слива с превъзхождащата я Киевска Русия, а поради установения превес на славянизирани скандинавски руси в състава на населението, има сведения за поява наименованието “Руска България” през този период. Забележително е, че до 19 век украинците се наричат черкаси. Столица на северния първи регион и на цяла скитска Велика България, а също върховен култов езически център е бил Батавил - БъТъ БъИЛъ - богатство на големия баща - днешния украински град Путивль, с характерно за прабългарите име на столица подобно на Плиска, Пела, Биляр. Според хрониката на Фредегар, просъществувалата 33 години славянска държава Дулоба или княжество Само в Централна Европа, създадена от Кубратовия брат Шам Бат /Княз Само/ е имала столица с име Вогатисбург, което представлява очевиден директен славянски превод на думата богатство. Названията на останалите региони от Велика България в Скития следват от поредния им номер в административната йерархия. Начело на североизточно разположения втори регион - Йо(Нъ) РъЮКъ - стои кан с титла Боян /Баян/ - Бъ ЙоНъ - голям втори - или двоен, заместник и наследник на вихтуна, най-често съвладетел на вихтуна, както повелява прабългарската владетелска традиция /Бат-Боян (617 - 683 год) също е съуправител и наследник на кан Кубрат (593 - 653 год.)/. Населението от втори регион е известно като оногондури, уни, хуно-огури и освен с автохтонния си скитски произход се отличава с подчертано угро-финско присъствие идващо от далечни външни райони в североизточната посока на този регион, откъдето произлизат хуните и техните централноевропейски сродници аварите както и по-късно появилите се маджари. Историкът Йордан (6 век) говори за “двойния бяс на хуните”, който те разпространяват между народите. Българските канове и царе са наследници на легендарната втора хунска династия Дуло, основана през 4 век от кан Баламир (363 - 378 год.), прадядо на Атила (434 - 453 год.), в резултат на кървава гражданска война обхванала скитска Велика България, довела до падане на тогавашния вихтун в първи регион Херманрик ( - 375 год.) /ЧъРъ РъЮКъ - цар на първи регион/ от рода Амал и до изгонване на подкрепящите го готи от трети северозападен регион. При вида на поражението Херманрих се самоубива през 375 год. Следващият в йерархията трети регион Тъ РъЮКъ заема северозападния дял на скитската държава и определя пономеровата титла на управляващия го кан. Канове на трети регион са били Атанарик /готски владетел от края на 4 век/, Утриг / или Сандилх (535 - 590 год.) - вожд на утигурите/, Атрак /първи братовчед на бащата на кан Кубрат и баща на Алцек от Авария/, Дир /управител на Киев през 855 год. и внук на кан Крум (802 -814 год.)/. Населението обитаващо трети северозападен регион се характеризира със силно участие в състава му на скандинавски готи и съответно получава название утигури, тервинги, остроготи или само готи /ГъО Тъ - голям трети/. Старата столица на трети регион се е намирала южно от Киев при днешното украинско село Триполье. Южно от Киев са открити гробове на остроготски вождове. При погрома и изгонването на готите от Скития в края на 4 век, изглежда столицата на трети регион е разрушена напълно от хуните /там са открити внушителни останки на огромен древен град/, а новият владетел кан Баламир от рода Дуло основава в близост град Кан Дир, бъдещия космополитен Киев /Бащу, Аскал/, на който е отредена съдба на столичен център през следващите векове. Според една легенда Киев е основан от трима братя. Четвърти регион от огромната скитска териториална държава България е разположен в нейната югоизточна част и както числото четири в генеративния език ЪЗъЕр има две наименования ЧъЙоТъРъ РъЮКъ и Ръ РъЮКъ, съответно кановете владетели са наричани Котраг или Рюрик, а населението котраги, кутригури, чдарбулгар и според мен буртаси. Прокопий Кесарийски (6 век) също посочва местонахождението на кутригурите непосредствено след Азовско море и река Дон. Още в дълбока древност по долното течение на река Дон от север навлизат скандинавски руси и допринасят за оформяне облика на жителите от четвърти регион. В руското сказание за Владимировските князе за Рюрик се казва, че е четиринадесета издънка на Прус брат на Октавиан Август и владетел на пруската земя. Пети, югозападен регион ШъБъ РъЮКъ в държавата на скитите обхваща земите на Бесарабия както говори самото наименование на географската област. Неговите канове са носили званието Аспарух или Аспар, а населението са наричали севери, сабери или савири с поначало силно тракийско влияние вследствие допира с необятни тракийски райони в югозападна посока на Скитска България. Между впрочем много исторически извори сочат родство между траки и скити. Столица на слепия кан Албури Аспар (593 - 602 год.), баща на кан Кубрат е бил град Ази, днешният румънски град Яш. Според “Джагфар Тарихи” градът се намирал на река Аспар, което указва още една връзка с наименованието на пети регион. В южната част на Скитската държава България се простира последният шести регион БъЧъ РъЮКъ на територията на днешното Запорожие и Кримския полуостров, с жители, според мен носещи името печенези или баджанаки. За титлата на кана управлявал региона няма убедително потвърждение от историческите сведения, единствено за кан Безмер от “Именника” на българските канове би могло да се предположи, че е заемал този пост. Столица на региона по всичко личи е била старата Кримска столица Бахчисарай /БъЧъ РъЮКъ/ с по-ранно име Бахчи Булгар посочено в “Джагфар Тарихи”, което звучи като “шеста България”, а също имайки предвид, че “сари” е едно от най-древните имена, с което са наричани българите. В генеративния език личното местоимение Аз, т.е. самопосочването, самопредставянето на лицето се изразява като насочване на светлина към себе си или по-точно като себеосветяване, казано със съвременни думи - привличане на вниманието върху себе си - Ъ Зъ - тоз/соча, да, е/ светлина. Съвсем близък произход има лексемата виждам - Бъ Ъ Зъ - голям е светлина -, а в обикновения разговор често се случва да привличаме вниманието на околните обръщайки се с думите - виж, виж сега, вижте какво и пр. Оттук следва, че най-близкото смислово значение на Аз според генеративния език е “вижте ме” или “вижте тук” и като, че ли няма нищо по-понятно от това. Съвсем логично е Аз -ът на хората владеещи държавния генеративен език, които в една продължителна епоха превъзхождат в културно отношение говорещите само примитивни местни и племенни диалекти, да е послужил за название на големи техни общности - ази /дали името на континента Азия/, язи, аси, яси /севернокавказки сармати/. Според “Джагфар Тарихи” “аз” или “ас” означавало българин за хората от древността. Също и генеративният език ЪЗъ Ер - ази/аз/ език - или език на азите, най-вероятно е послужил за наименоване на сирийския, асирийския, сурския /известен от пространното житие на Константин Философ/, днешното украинско народно наречие суржик, айсорските /новосирийски/ диалекти в Кавказ, езикът кириали, на който говорели жителите на Балхара, писмената ни система сирилица /кирилица/. Аналогичен произход имат названията на народите - сири, сари, азери, хазари, сармати - всички до един сродни на българите. Своята родина азите-българи наричат ЪЗъ Къ - аз(и) пораждам - родина на ази, записано в историческите летописи като Скития, Саклан /в “Джагфар Тарихи”/, Зигос /във византийски извори/, а като народ са познати в летописите под името асгусаи /в асирийски надпис от 7 в.пр.н.е./, ашгузаи /Херодот(5 в пр.н.е.)/, скити, саки, масагети, язиги, казаци, шкеи /така наричали българите в Трансилвания и Молдова до 18 век/. Волжките българи вярвали, че на Еньов ден бил заченат първият българин Азак. Широка популярност придобива името - Загора - ЪЗъ ГРъ - ази(и) земя - земя на ази, служило по време на Второто Българско Царство за паралелно официално име на Дунавска България. Все повече факти свързват Скития с шумерите, несемитски народ заселил се през 4 хилядолетие пр. н.е. в Месопотамия, дошъл неизвестно откъде, отличавал се със значително културно превъзходство над местните племена, създал великата шумерска цивилизация, която стои в основата на Асиро-Вавилонската култура оказала огромно влияние върху древния свят. Също както в скитската държава Велика България, вождовете на “многоезичния Шумер, страната велика” се наричат “патеси” подобно на Бат Боян, Шам Бат, Бат Умар, Ай Бат. Установено е, че шестолъчният знак при шумерите също символизира регионите на страната. Шумерите пишат еднакво думите за страна и планина, в шумерския епос най-често “страна”и “държава” се изразява със словосъчетанието “планинска земя”, което едно към едно съвпада с БъЛъ ГРъ - планина/велика/ земя - България, българската дума за понятието държава. Проф. Иван Венедиков откри съвпадение между основни мотиви в епоса на Месопотамия и мотиви от българския фолклор. Върховното божество на Нипур/Нибру/ и на цял Шумер бог Енлил /Екур е името на главният храм посветен на Енлил в Нипур/, всемогъщ бог на Земята е наричан в клинописите “цар на всички земи” и “господар на Земята”, което напълно съвпада със съдържанието на името ТъНъ ГРъ - господар на Земята, Тангра, висш бог в езическата религия на българите. Шумерският бог на слънцето УТУ съвсем наподобява по звучение думата за “Върховно Божество” ХУДА във Волжка България, запазена дълго след приемане на исляма, съответства напълно на прочита на всеизвестния сакрален божествен знак на българите I Y I - Ъ Тъ Ъ - този който е, височайшия Бог-Отец на Вселената, преведен като АТУ на църковнославянски върху големия кръст от Балчик. Протошумерската писменост от епохата преди клинописа /възникнал в Шумер към средата на 3 хилядолетие пр.н.е./ с нейните схематични линейни форми наподобява най-ранните образци на писменост открити в районите по Северното Средиземноморие и Черноморския басейн, включващи Тракия и Скития. Изследователи са установили, че времетраенето на най-късия и на най-дългия ден в шумерския календар отговаря на 48-50 градуса географска ширина. Същата географска ширина преминава през средата на скитска Велика България, най-близката възможна прародина на шумерите. Всебългарският летописен сборник “Джагфар Тарихи” посочва за основатели на Шумер българи дошли от Средна Азия, което подкрепя в известен смисъл теориите за памирския или дори за тибетския произхода на шумерите. Запознати с всички тези факти, започваме да възприемаме с по-голямо разбиране появата на българските канове от “Именника” в списъка на асирийските царе. Навсякъде в клинописните текстове от шумерския до асирийския период, за обозначаване на “шумери” пише “черноглави” или “черноглаво племе”. Търсейки буквалния смисъл, то в историята има и други подобни примери, напр. китайците първоначално се наричат “чернокоси”, за етнонима на руснаците /уруси/ също се предполага, че произлиза от рус, светъл, руси хора. Според мен, причината за традиционния запис на думата “шумери” като “чернокоси” е чисто техническа, но с много дълбоки корени във времето. Свободните жители на първите териториални държави - Българии с гордост са носили името българи, символ на цивилизованост и прогрес в обкръжение на примитивни първообитни човешки общности. Първата буква “Б”, с която се пише “българи”, в графичната азбука на първоизразния генеративен език ЪЗъЕр схематично се изобразява с глава и вдигната над нея ръка съответстващи на смисловото значение на буквата Бъ - голям, стар, по -, а краят на думата “българи” фонетично се получава от ГРъ Ръ - земя много/за мн. число/. Но ГРъ Ръ в езика ЪЗъЕр е дума за означаване на черен цвят с характерно за всички цветове словообразуване по цвета на земята и множествено число. До днес е достигнала в лексемите грив /сив/, бугри се /притъмнява/, grau/сив нем./ gray/сив англ./, негър и вероятно в графит, грим. В епохите на скъп запис и ограничена писмена площ много строго са спазвали принципа за съкращаване на често срещани думи. За пример могат да се посочат съкратени форми на често използвани термини в християнските текстове, прилагани стриктно и до ден днешен. Ето как напълно възможно и правомерно, често употребяваната в клинописната литература дума “българи” т.е. “шумери”, получава съкратена форма на запис чрез графично буквена стойност съответстваща на “черноглави”. В Узуея копна (Енлил) с мотиката и в междината положи зародиша на човешкия род, и щом (хората) на тази страна пред Енлил израснаха, той с благосклонен поглед обгърна своите Черноглави. Неподвластен на времето остана споменът за хилядолетната епоха преди книжовността, когато по-съвършенна реч направи хората етични и те придобиха висше разбиране за организираност и обществена принадлежност, издигнаха духовната идентичност над местната и племенна зависимост. Така възникнаха свободни народи населяващи обширни части на Земята и техните държави с име България - Велика Земя. Ето защо латинските извори наричат България общност /societas/. Vulgar era или Българската ера в историята на човешката цивилизация предстои да бъда открита. Борислав Иванов Иванов гр. Бургас, 26.10.2005 год. |