ВЕЛИКА ЗЕМЯ ДЪРЖАВА

ВТОРА ЧАСТ

Скито-българската териториална държавност през 4 - 7 век неудържимо настъпва към Балканите и към централна Европа, считани за изконни провинции на градовете империи Рим и Константинопол. Предстои създаване на първите териториални държави в Римо-византийска племенно-колониална Европа, предшественици на съвременните европейски национални държави. Съвсем логично в тогавашните хроники все по-често се появяват сведения за “страшните по целия свят българи”, “които не знаят що е поражение” и които “мислеха, че светът е отворен за тях”, защото България означава “държава” според езика на “Говорещата азбука” на народа държавостроител, т.е. на българите. Равенският космограф от края на 6 век, лаконично отбелязва: “В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят, които са излезли от гореспоменатата Голяма Скития”. Епохалните събития, превратно променили хода на европейската история във времето на Великите преселения (4 - 7 век ), са резултат от бурно протичащи цивилизационни процеси в Мегаскития и в Евразия. Огромният скитски ареал, отечество на сродни индоирански /арийски, ираноезични/ народи - скити /саклани/, сармати, масагети саки, обхваща безкрайните степи простиращи се от Скандинавия до Индия. Номади и земеделци, скитите притежават множество големи и малки градове, признак за тяхното високо обществено и културно равнище. Най-характерни за скитското обществено устройство са скитските териториални държави, институционално изградени в общото информационно-етично пространство на некнижовния универсален генеративен език на “Говорещата азбука”, свещен религиозен език на господстващата в държавата “нравствена” зороастрийска вяра, близък или съвпадащ с авестийския /вж. кн. “Безсмъртна птица на вярата”/. Обикновено под името Скития /Саклан в “Джагфар Тарихи”/ летописците разбират степите на север от Черно море /Скитско море, Сакланско море/, където от незапомнени времена се намира скитската държава Велика България, съставена от шест автономни региона, йерархично степенувани по “старшинство” /вж. кн. “Неунищожимата история”/. Определението “Велика” се съдържа в самото понятие България - БъЛъ ГРъ - велика земя - държава. Начело на Велика България стои “старшият” кан, вихтунът, кан на северния първи регион със столица Батавил /дн. украински град Путивль/ и с населенние наречено царски скити или черни българи.

Сарматите са скити, към които принадлежат алани, яси, язиги, аорси, хазари, росомони, роксолани и др. Те са носители на черти от скандинавско-руско /русите са известни под името уруси в “Дж.Тарихи”/ влияние по течението на река Дон /затова са предимно русокоси/ и живеят в обширната историческа област Сарматия, позната още като Берсилия, Буртас, Бершуд /в “Дж. Тарихи”/, включваща долното поречие на река Дон, Предкавказието и Северен Кавказ. Сарматите създават в древността териториалната държава Баланджар, име идващо пак от България /БъЛъ ГРъ - велика земя, държава, Велика България/, а тамошните скити българи най-често са наричани бурджани. В ранна арменска история от 8 век страната на сарматите е наречена Бул-карк. За постоянни контакти на сарматите /буртаси, алани/ с мидийските земи в Кавказ и по Западното крайбрежие на Каспийско море /дн. Азърбейджан/ подробно съобщават още Херодот (5 в. пр.н.е.) както и по-късният хронист Диодор (1 век), а Плиний ( 1 век) предава разпространеното мнение, че сарматите са сродни на мидийците. Предкавказката държава на сарматите Баланджар граничи с четвъртия югоизточен регион на скитска /сакланска/ Велика България, поставяйки своя “сарматски” етнически отпечатък върху неговото население познато в документалните извори като котригури, котраги, чдарбулгар.

За древните държави на масагетите и саките от централноазиатските области Бактрия, Хорезъм, Согдиана има сведения в най-старата история. След походите на Александър Македонски (336 - 323 год. пр. н.е.) в Централна Азия, под влияние на елинизма, в тези държави навлиза книжовността и векове наред те използват за писане гръцки букви. Гръцките букви са официална азбука във великото Кушанско царство (1 - 3 век) в конкуренция с персийско-арамейската писменост, подобно на едновременното приложение на глаголица и кирилица в Дунавска България през 9 век. Точно кушанският книжовен език “самри”, носещ името на столицата Самарканд в Согдиана, е използван за административни цели в скитска Велика България. На кушански език с гръцки букви са написани известните каменни надписи от Плиска, Мадара. Според “Джагфар Тарихи” кушанските владетели винаги са се считали от български произход. Апокриф от 11 век също твърди за българите: “..и бяха прочее преди това етиопи....”, имайки предвид, че старите автори посочват името Етиопия при обозначаване библейската страна Куш, разположена по река Аму-Даря и планинската верига Памир-Хиндокуш.

В северна и северозападна посока от скитите, в Скандинавия и Прибалтика при крайно неблагоприятни географско-климатични условия живеят скандинавски племена, на север руски, а на северозапад германски. На североизток от Скития в необятни лесостепни райони по цялата географска площ от Финландия /в Скандинавия/ през Волгоуралието, Сибир, Монголия и Северен Китай до Манджурия /североизточин Китай/, обитават многобройни конни народи, известни под общото название хуни. Югоизточни съседи на скитите са местни народи от хетско-малоазиатски произход, сред които на първо място са тракийските племена, а на юг скитите граничат и поддържат постоянни контакти със сродните ираноезични държави Мидия, Партия, Персия, заемащи водещо място в културата на древния свят. Твърде условна е границата между скитите и заобикалящите ги бездържавни племенни народи, намиращи се на по-ниско обществено-религиозно стъпало на развитие. Тези народи не само участват в оформяне етнооблика на регионите в съответната географска посока, поради полигамния характер на скитското семейство, но притежават статут на външно население в разширената структура на скитската държава. Готи, руси, траки, хуни, винаги са били част от сферата на политическо, културно, религиозно и езиково влияние на скитската държавност. Съзнанието за принадлежност към една голяма общност прави по-скоро роднински взаимоотношенията между вътрешни и външни субекти на скитската държава, региони, племена и народи, въпреки честите военни конфликти помежду им. Ето защо хронистите така трудно различават едни от други скити, готи, руси, хуни, българи, когато описват събития с тяхно участие. И това не е толкова съществена грешка, защото всичките тези народи се отнасят към високоорганизираната общност на Великата скитска цивилизация, структурирана в необхватни пространства на Евразия, с решаващо значение за обществено-историческите процеси през древността.

Причини за разпадането на хармоничния скитски обществен модел стават глобалното навлизане на развити книжовни езикови системи, но най-вече настъплението на световните универсални книжовни религии на абсолютния Бог - Християнство (4 век) и Ислям (7 век) /вж.кн.”Безсмъртна птица на вярата”/. На скитските граници неудържимо нарастват два исторически млади племенни народи с експлозивен демографски потенциал, от запад славянските племена при Карпатите, а от изток тюркските племена при Алтай. Тяхното общество се намира на стъпалото на ранния родовообщинен строй и затова религиите им са примитивни - шаманизъм и култ към природни божества. Необременени от консервативни езикови и религиозни традиции, тюрките и славяните говорят езици с много по-богати изразни възможности, придобити от постоянни културни контакти с книжовните империи, Рим, Византия, Персия, Кушанското царство, на които те обичайно са подчинени народи. Безспорното езиково превъзходство на тези млади народи предизвиква невероятно бърза славянизация от запад и тюркизация от изток сред полигамното скитско население, много преди славяните и тюрките да са създали свои големи обществени формации - племенни съюзи и държави. Тук веднага трябва да се подчертае, че независимо от езиковата славянизация и тюркизация, сред скитските народи не настъпва етническо претопяване, те съхраняват богатството и особеностите на своя бит и култура. Масираните нахлувания на славяни и тюрки в добре структурираните политически и етнически пространства на Мегаскития разбиват нейното хилядолетно обществено-йерархично устройство. Действителното разделяне на Мегаскития става факт, едва когато се намесват световните универсални религии, поставени в услуга на световните имперски интереси. В жестока битка за световно господство имперските църковни центрове на универсалните религии правят всичко възможно да превърнат славяните в проводник на Християнството, а тюрките в проводник на Исляма. В крайна сметка, през 10 век неумолимите експанзии на християно-славянизация от запад и на ислямо-тюркизация от изток, ще успеят да разсекат Мегаскития на две части.

Въпреки суровите северни природоклиматични условия по родните им места, за летописеца Йордан (9 век ) хуните са “най-плодовити издънки от всички най-силни племена”. Известни местни хунски народи в европейските райони от Финландия до Урал са угри, уногури, маджари, авари. В Западен Сибир между планините Урал и Алтай живеят “хуните наречени савири” /себери, севери/, а още по-на изток са китайските хуни /китайски савири, хин-себери, вж. “Джагфар Тарихи”/, познати под името руран /жужани, жуан-жуан/, към които се числят и уйгурите . Номади говорещи различни угърски наречия, хуните са поклонници на Тангра или на различни шаманистки култове. Общото при тези народи, освен североизточното разположение спрямо скитите, е необикновеното умение да си служат с конете в бита, в стопанството и при водене на военни действия. Оттам идва събирателното име хуни /конници; често хронистите наричат така всички конни народи - скити, готи, българи, тюрки и пр./. За тях Амиан Марцелин (4 век) пише: “Като живеят денонощно на гърба на коня си, те оттам и купуват, и продават, както и ядат, и пият. Така наклонени над тесните шии на конете си, те спят.... Възседнали на конете си, хуните се съвещават......”.

В скитската държава над Черно море Велика България хуните обичайно са представени като външно население на североизточния втори регион с жители уни или йоногондури, управляван от кан с титлата Боян /Бъ ЙоНъ - голям втори/. Започналата тюркизация сред хуните се дължи на тяхното полигамно общество и на близкото им съседството с тюрките. През 4 век хуните понасят първи ударите на тюркската експанзия, която ги отхвърля в различни посоки на света, към Индия, Китай, Средна Азия и Европа. Около средата на 4 век те основават между река Волга и Урал мощен военнополитически съюз наречен Идел /вж. “Джагфар Тарихи”/ вероятно по името на река Волга - Итил, което на угро-фински значело “река”, а напълно възможно е Идел да идва от думата “иджи”, която на тамошния език означавала “цар”. Именно оттам започва походът на прочутия хунски военоначалник Баламир /Шек-Алип/ (363 - 378 год.) срещу тогавашния владетел на Велика България от рода Амал Херманрик ( , 376 год.) и подкрепящите го готи от северозападния трети регион. След като готите са разбити и прогонени, а Херманрик се самоубива при вида на поражението, на престола в скитска /сакланска/ Велика България се възкача кан Баламир поставяйки начало на втората хунска династия Дуло. Подобно на държавата на сарматите Баланджар, скитска Велика България е включена в състава на хунския съюз Идел. Римовизантийските провинции изнемогват от непрестанни нашествия на варварски войски, последвани от мащабни преселения. Това първо велико преселение на мегаскитски вътрешни и външни народи в Европа се характеризира с ниска степен на тюркизация сред пристигащите от изток преселнически вълни. През 410 год. вестготите на крал Аларих (около 370 - 410 год.) превземат и опустошават Рим. За критичното положение в Римовизантийските области съобщава Калиник (5 век) в 473 год. : “Варварският хунски народ, който живее в Тракия, дотолкова нарастна, че зае повече от сто града и малко остана да завземе и Константинопол”. Непресекващата миграция на хуни и скити /сармати, масагети/ от изток, засилва могъществото на скито-хунския съюз в Европа, за да достигне своя връх при управлението на легендарния вожд Атила (434 - 453 год.), подчинил под властта си територия от Франция до Китай. Кръвопролитната междуособна война от края на 4 век, не е в състояние да разруши напълно почти пословичния съюз на “любов и омраза” между общностите на скити, готи, хуни, българи, а измяната на този съюз се считала за “най-голямо държавно предателство”. Начело на новозавоюваните области Атила поставя жреци-свещеници, с ясното съзнание, че държавната идентичност се основава на духовни категории за обществена принадлежност, съединяващи разнородно население в единен “държавен” народ. Духовният водач на християните папа Лъв Велики (395 - 461 год.) лично отива при Атила да получи лигитимност за властта си над Рим, която ще продължи през следващите хиляда години. Ето защо, през Средновековието в Рим се разпорежда папата, докато в Константинопол патриархът е подчинен на императорската воля и често е принуден да търпи унизителна намеса на императора в църковните дела. На “варварите” не се отдава възможността да превземат имперския Констонтинопол и той остава докрай под военно-монархическо управление.

Междувременно славянизацията с център Карпатите също набира скорост. Славянски племена достигат Прибалтика, Скития /Саклан/, Централна Европа, Балканите. Тюркският демографски взрив предхожда славянския с поне 2-3 века, вследствие на което именно готите са изтласкани на запад и на юг от прииждащите под натиска на тюрките скити и хуни. Всеобщата убеденост на съвременниците, че непознаващата поражение хунска империя на Атила ще покори целия свят, бива изцяло опровергана след неговата внезапна смърт, когато избухналият спор между неговите наследници за подялба на необятните владения, довежда до неочаквано бърз крах на Атиловата държава. Фаталната битка през 454 год.при река Недава в Панония, където пада убит от гепидите /германско племе/ най-големият син на Атила Елак (453 - 454 год.), отприщва небивала борба сред безброй народи за преразпределение на европейските територии. Европа попада във водовъртеж от големи и малки народи търсещи собствено място под слънцето. В своята “История на готите” летописецът Йордан (6 век) образно описва внезапната гибел на Атиловата империя като прави сравнение с раздробяване на единно тяло на отделни членове, които след отсичането на главата “се опълчват един срещу друг и искат да се унищожат взаимно”. Йордан заключава: “Така отстъпили хуните, пред които сякаш отстъпвала вселената. Толкова гибелно нещо е раздорът, че тези, които обединени били страшилище, разединени се сгромолясали”.

След смъртта на Атила източносибирските хуни /савири, себери/ успяват да възстановят волгоуралския хунски племенен съюз Идел, начело на който завладяват Централна Азия, голяма част от Персия и Индия, т.е. земите на бившето Кушанско царство (1-3 век). Тези хуни стават широко известни в историята под името ефталити /айталити/ или бели хуни. Според мен, често срещаното в древната историография делене народите на бели, черни и пр. цветове, се дължи на характерния цвят на облеклото за всеки народ, което в миналото представлява важен ориентир за разпознаване, особено по време на война и в сражения. Да си припомним как българският цар Борис II (969-971 год.) е убит по грешка от българската гранична стража, само защото бил облечен с “византийски” дрехи. Названията белодрешковци, чернодрешковци, червенодрешковци и пр. в българската етнография се употребяват за регионално обозначаване на населението според характерния цвят на носията. Например шопите са белодрешковци. Съвсем очевидно прозвището “ефталити” произлиза от името на племенния хунски съюз Идел, което личи от названията, с които те са наричани в различните страни: в Китай - хуандун, едалиду, йе-тай; в Армения - идалян, хептал; при арабите - хайтал; в Индия - хуна, йе-дай-йи-ли-туо /като династично име/; в Персия - аятелаити; в Корея - йоптал. За разлика от прословутата “отблъскваща” външност на своите хунски събратя, според хрониста Прокопий Кесарийски (6 век) ефталитите са “светлокожи и не са безобразни на вид” и начинът им на живот “не прилича на скотски, както при тях”. За вожд на ефталитите във Волгоуралието и Сибир е издигат Атиловия внук Чалап-бий /Чали-бий, Чапан-бий, Байгу, Хин, Ибер-Себер, Аудан/ (463 - 532 год.) син на Елак, отгледан и възпитан от чичо си, най-малкия Атилов син Ирник /Кермек, Хернах, Ирна/ (463 - 489 год.). Историческата значимост на Чалап-бий се потвърждава в редица документални източници, удивително точно предаващи името на “хунския цар”, в гръцките преписи на “Хронографията “ на Теофан (8-9 век) - Zilbi; в превода на Анастасий - Zelicben; в “Хронографията” на Малала (6 век) - Zilgibi; в “Пасхалната хроника” - Zilgbi. Твърде възможна е идентичността на Чалап-бий с Ахшунавар, друг известен ефталитски владетел от Согдиана и Бактрия. Според Теофан (8-9 век) Чалап-бий е убит от персийския цар Кавад (488 - 531) около 520 год., в резултат на коварна византийска интрига. Абсолютно същата в подробности съдба “Джагфар Тарихи” отрежда на владетеля на Предкавказието кан Буляк-Болгар Джилки /Zilgbi !?/ (520-522 год.) от рода Дуло, съпруг на известната хунска владетелка и византийска съюзничка Бояркиз (520 - 535 год.), син на Банджа-Татра Банант /Мундо, Тат-Иран/ (505 - 520 год.) и внук на сина на Ирник кан Ружа-Джураш Масгут (489 - 505 год.).

След разпадане на империята на Атила, неговият трети син Ирник /Кернек, Кермек, Хернах/ (463 - 489 год.) се установява в пределите на петия югозападен регион от Велика България наречен Бесарабия /ШъБъ РъЮКъ, Аспарух/, включващ част от Малка Скития /дн. Добруджа/, където основава свое владение под името България /факт изрично посочен в “Джагфар Тарихи”/. Самото название България със сигурност сочи институционално териториално-държавно устройство. Освен хуните и скитите българи, за пръв път Ирник приема в своята държава преселени от изток тюркизирани сармати от буртаски, хазарски, алански, асорски произход /предци на гагаузите/, като ги обявява за българи, т.е. дава им българско поданство. Разбира се, Ирник признава върховенството на хуните савири /ефталити/ и на тяхната империя Идел, начело на която стои племенникът му Чалап-бий (463 - 532 год.). В качеството си на висш представител от рода Дуло и син на легендарния хунски вожд Атила, Ирник е почетен с длъжността съвладетел на Идел, а “Джагфар Тарихи” намеква, че дори запазва височайшата си титла хаган /АЙ КъУНъ - висш кан/. Оттогава името на българите започва често да се появява в римовизантийските хроники. Столица на бесарабската българска държава на Ирник най-вероятно е била старата регионална столица Ази на река Аспар /дн. румънски град Яш/.

С помоща на всемогъщите хуни савири /ефталити/ синът на Ирник кан Ружа-Джураш Масгут (489 - 505 год.) разширява границата на Бесарабска България на запад /дн.Румъния/ и през 492 год. завзема византийски територии отвъд Дунав в Илирия и Македония от Видин до Охрид /събитието е потвърдено от редица документални източници/. Там той заселва значителен брой от подкрепящите го масагети, тъй като неговата майка е масагетска принцеса от рода на кушански владетели, за което красноречиво говорят средноазиатските топоними по тези места, например река Вардар, Керамсийско поле /хорезмийско; Хорезъм - древна масагетска държава в Средна Азия на Аралско море и по долното течение на река Аму-Даря, родина на Зороастър; в “Джагфар Тарихи” кушанската книжовност е позната още като “хорезмийска”/. След Ружа-Джураш Масгут начело на Бесарабска България застава неговият син кан Банджа-Татра Банант /Мундо/ (505 - 520 год.), който владее значителна част от Балканския полуостров. Следващите наследници на Ирник, всемогъщи канове от рода Дуло, заемат владетелски постове в големи области на необятната хунска империя на ефталитите Идел - в Средна Азия и Предкавказието, във Волгоуралието и Скития /вж. “Джагфар Тарихи”/. През това време в бесарабската българска държава на Ирник управляват двама наместници-регенти Гостун /Куштан, Бирман, Угер, Горди, Грод, Грепа/ (527 - 528 год.) от рода Ерми /от “Именник” на българските канове; доведен син на Ружа-Джураш; покръства се; изключително се прочува с несполучлив опит за разпространяване на Християнството сред своите сънародници; убит от двама си братя езичници/ и синът му Заберган /Саба-Юрган, Котраг/ (531 - 563 год.) /явно християнинът Гостун впоследствие е реабилитиран като мъченик/.

Към средата на 6 век войските на основания през 552 год. Западнотюркски хаганат, командвани от хаган Истеми ( , ), нахлуват във Волгоуралието и прогонват местните хуни - авари, маджари, угри, чиито орди, обединени под общото име авари, заливат Източна Европа и само за десет години достигат Централна Европа. Там хуните авари образуват могъщ военнополитически съюз - Аварски хаганат заедно със съседните скити българи от Скития /Саклан, дн. Украйна/. Най-вероятна столица на аварския хаганат е Виена /Бояна?/ столица на днешна Австрия. В земите на Аварския хаганат славяните вече са най-многочислени, но са жестоко подтискани, защото аварите ги считат за робско население. “ДжагфарТарихи” свидетелства, че за разлика от аварите, които “безпощадно убивали славяни”, българите щадят славяните, а в много случаи ги защитават. Нещо повече, позволяват на двеста хиляди славяни от византийските предели да се заселят в българските владения в Саклан /Скития, дн. Украйна/. Дружелюбното отношение на българите към славяните дава своите плодове, българи и славяни правят пръв опит за създаване на съвместна държава в Централна Европа начело с по-малкия Кубратов брат Шам-Бат /Княз Само, Безмер/ (674 - 677 год.) от рода Дуло. Държавата става известна под името Дулоба /княжество Само/ и просъществува цели 33 години (623 - 658 год.), след което е унищожена от франките. На изток Тюркският хаганат разбива хуните ефталити през 555 - 567 год. и продължава завоевателната си експанзия в Централна Азия. В периода 567 - 571 тюрките завладяват земите на сарматите /Северен Кавказ, Предкавказието, долното течение на р. Дон/ и на скитите /над Черно море/. В крайна сметка, през 571 год. тюрките и персите окончателно унищожават държавата на хуните ефталити и разделят земите им по между си по граница река Аму-Даря. През 576 година войските на Тюркския хаганат достигат Крим.

Драматичната промяна в международната обстановка принуждава през 565 год. правнука на Ирник кан Сандилх /Боян-Чельбир, Утрик/ (535 - 590 год ), син на Банджа Татра Банант, назначен от ефталитите за владетел в Предкавказието, да признае зависимостта си от Тюркския хаганат и да започне да му плаща данък. В същата година, неговият син Аскал Келбир /Тубджак/ (563 - 593 год.) /дядо на кан Кубрат (593 - 653 год.)/, кан на Бесарабска България, /която по това време включва също земите на север от река Дунав до Видин, както и Охридска област в Македония/ се признава за васал на Аварския хаганат, но плащаният от него данък бил по-малък от данъка, който получава от Византия, за да спира нахлуванията на авари в нейните балкански провинции. Последен владетел на самостоятелна Бесарабска България е бащата на Кубрат, слепият кан Албури /Аспар Аскал/ (593 - 602 год.), загинал в столицата Ази при опит за завземане на властта от проаварски привърженици.

Започналите междуособици през 588 год., довеждат до окончателно разпадане на Тюркския хаганат през 630 - 634 год. Неговото място в Европа веднага се заема от възстановената с Византийска помощ Стара Велика България в Скития над Черно Море /включваща Бесарабска България/ с владетел още малолетния, покръстен в Константинопол, кан Кубрат (род. 593 - 653 год.) и от могъщия Хазарски хаганат обхващащ обширния район между Волга, Дон и Кавка , т.е. земите на древната сармато-българска държава Баланджар /Бул-карк/. За разлика от строгия ред на старшинство /вихтунство/ в йерархията на шестте автономни региони на Кубратова Велика България, начело на които стоят Кубрат, тримата му сина /другите му двама сина са осиновени внуци на вуйчо му Органа, брат на майка му Акжан от хорезмийския род Кюнграт на кушански и тюркски владетели/, брат му Шамбат /Безмер/ и още един виден представител от рода Дуло /Атрак, кан на трети регион; вж. кн. ”Неунищожимата история”/, Хазарският хаганат представлява централизиран съюз на различни самостоятелни общности /затова е хаганат/, което ще се окаже източник на неговото политическо превъзходство през следващите векове. Земите на Хазарския хаганат са били десетилетия под властта на Тюркския Хаганат и там освен ираноезичните сармати /алани, хазари, аорси, аси и пр./ вече живеят тюркоезични огузи, както и тюркизирани в различна степен сармати, масагети, хуни. Хазарите вярват в бог Куара, който не може да бъде друг, освен върховния скитски зороастрийски бог Ахура /Ахура Мазда/. За езиковата близост между хазари и българи свидетелстват редица средновековни автори. Хазарите също както българите използват държавния некнижовен език на “Говорещата азбука” ЪЗъЕр /известен като “сурски” от докум. извори; днес има наречие суржик в Украйна/ и неговата писмена азбука /хазарско руническо писмо/, и същевременно търсят да изберат подходяща книжовна система, гарантираща независимост от световните империи, което през Ранното Средновековие на практика означавало избор на книжовна религия, защото писането на книги било изцяло във властта на църквата. Така в края на 8 век за господстваща религия в Хазария е обявен Юдаизма, разбира се, заедно с еврейската книжовност.

Кан Кубрат съвестно изпълнява договорните задължения към Византия, за което император Ираклий (610 - 641 год.) го удостоява с високата титла патриций. Кубрат води твърда антиаварска политика в период, когато аварите са смъртни врагове на ромейската Империя, и може би е главна причина за нейното оцеляване в критичния момент на обсадата на Константинопол от авари и перси през 626 год. След смъртта на кан Кубрат неговите синове, канове на региони, не успяват да постигнат съгласие и това предрешава края на старшинската “вихтунска” организация на Скитска Велика България, съвсем скоро държавата пада под Хазарска зависимост. Наследил престола в столицата Батавил, най-големият Кубратов син Бат-Боян (617 - 683 год.) проявява силни религиозни колебания и не е в състояние да постави под контрол цялата огромна държава, въпреки хазарската помощ. Останалите канове на региони не признават властта му и всеки тръгва по свой самостоятелен път на управление. Стига се до военни противоборства по между им с хазарска намеса, в които взимат участие само чужди наемници, защото наследниците на Кубрат все още спазват завета му, да не се сражават българи срещу българи. Най-големият срив в единството на регионите от Велика България настъпва през 673 год., когато Котраг, кан на югоизточния четвърти регион, преминава към Хазарския хаганат заедно с подвластния си регион. Разривът продължава, когато през 674 год. Шам-Бат /Безмер/ откъсва западната част на Велика България и се провъзгласява за самостоятелен владетел в град Киев. След смъртта на Шам-Бат неговият племенник и последовател Аспарух /Атилкесе, Атила, Маджар, Батай/ (род. 634, 677 - 692 год.) кан на югозападния пети регион /Бесарабия/, не успява да се наложи като негов наследник в Киев и трябва да търси спасение от преследването на Бат-Боян и подкрепящите го хазари, през река Дунав в Онгъла /дн. село Николицел в Румъния/, укрепен военен лагер близо до делтата на Дунав. Пред убедения езичник кан Аспарух няма друг изход за оцеляване, освен да създаде своя езическа държава Дунавска България отсам Дунав, в провинциите на ромейския Константинопол, колкото абсурдно и непостижимо да изглежда това за времето си. В своята държава, освен (пра)българи от Бесарабия и от цяла скитска Велика България, Аспарух включва бели хуни савири /известните от историята севери/, тюркизирани сармати /алани/, тюркизирани масагети от Охридския и от Видинския край, славянски племена останали верни на легендарния му чичо Шам-Бат /княз Само, Безмер/, разчита на преобладаващото местно население от потомци на готи, траки, руси, скити, хуни, т.е. все народи от скитската мегаобщност, вече славянизирани в различна степен, които го посрещат като освободител.

В предстоящите безброй жестоки битки с най-добре въоръжени елитни армии на ромейската Империя, нашите горди и неустрашими деди няма да отстъпят нито крачка назад, няма да се разколебаят нито за миг, защото знаят, че проливат кръвта си за да имаме ние днешните българи собствена земя държава.

Борислав Иванов Иванов

гр. Бургас, 14.04.2007 год.