ВЕЛИКА ЗЕМЯ ДЪРЖАВА

ПЪРВА ЧАСТ

За разлика от застиналия за стотици хилядолетия напред животински свят на инстинктите, човешката цивилизация динамично се променя, постоянно се развива и еволюира бързо в съвсем кратки за природата времеви периоди. Способността за непрестанно усъвършенстване човек придобива от божественото дихание при Сътворението, когато заедно със Словото получава Любов към Истината, Вяра в тържеството на Истината, Разум за намиране пътя към Истината. На Земята се появява създание образ и подобие на самия Творец, съзнаващо, мислещо, вярващо същество, устремено към светлината на божествената Истина. С първата проява на Човешкия Дух започва историята на земната цивилизация. Върховно постижение на човешкия гений, обществото е негов дом, негово убежище, негова защита в един враждебен свят изпълнен с опасности. Обществото е жизненонеобходимо за оцеляване, но и за духовно израстване, защото всички духовни ценности се проявяват в социалното поведение на човека. Общественият порядък стои в основата на процъфтяването на всяко общество. Естествената линейна обществена йерархия най-често се оприличава на дърво с връх и низходящи клони, т.нар. “световно дърво”, изконен култов символ на световното устройство, присъстващ в най-древните религии. Още от най-дълбока древност хората възприемат в представите си обществения съюз като единен организъм, където всеки човек заема определено място и носи съответните отговорности, а от обединените усилия на всички части на общественото тяло зависи съвместното благополучие. Висшите управленски институции винаги се отъждествяват с главата на обществения организъм, обикновеният народ с краката, а всички останали съсловни групи се разполагат според значението си между върха и основата. Идеята за обществен организъм логично води до извода, че висшестоящите и низшестоящите съдбовно зависят един от друг и не могат да съществуват един без друг. Всяка система без управление се разпада, затова главата на държава, главата на църква, главата на фирма, главата на семейство и пр., получават съответната почит и признание. Но без крака главата също е неспособна и ще пропадне, което задължава управляващите да се грижат за подчинения народ.

Общоприетото разбиране за мястото на всеки отделен човек в структурата на колективната цялост и за йерархичното подреждане на различните социални слоеве, на практика представлява обществен договор, който всеки трябва да спазва. Нагледна илюстрация за обществения модел в Шумер през 4-3 хил. пр. н.е. дава фрагмент от изображение /вж. фиг. 1/, където най низшето ниво е определено за носачите, товарачите и пр. представители на грубия физически труд. Средното ниво /поне което е видно от фрагмента/ заемат скотовъди, рибари и пр. “специализирани” професии, а на висшето, най-горно ниво са поставени владетелите, управниците и техните съветници. Видни са атрибутите на властта - троновете, върху които седят управниците, роговете които държат, символизиращи връх, челно положение в обществото, и не на последно място стилизирания “крак” под всеки трон, недвусмислено демонстриращ господство над низшестоящия народ. Регламентираната йерархична скала внушава идеята за солидарност между отделните съсловия, отчитайки отговорността и значимостта на всеки човек за колективното съществуване. Ето как силата на общественото съзнание още в зората на човешката цивилизация постига порядък и единодействие сред различни социални групи.

Разбира се, не винаги е било възможно фундаментални норми на обществения модел да бъдат свеждани до народа посредством картинни изображения. През некнижовната епоха населението не разбира сложните елитарни фонетично-графични езици и тяхната йероглифна писменост, затова основни обществени постулати са разпространявани посредством кратки фрази-послания записани с буквите на широко достъпния некнижовен мотивиран език на “Говорещата азбука”. Именно за такъв случай свидетелства каменният надпис от Мурфатлар /вж. фиг. 2/ гласящ ЧъЛъИ ЛъГъ ЗъЗъ КРъИЙо Е АЙГъЗъ или “ГЛАВАТА РАСТЕ ЗАЕДНО С КРАКАТА, КАЗВА ИСТИНАТА“ /вж. кн. “Шепот във вечността”/. От този надпис се вижда, че българските думи “начало” и “край” произхождат от понятията за глава /чело/ и съответно за крака. Днес също казваме “Изтреби ги до крак....”, т.е. до край. Буквеното съчетание за “съюз” /със/ в уголемен формат е изнесено повторно под надписа като общ идеен символен знак за целия надпис, за да подчертае значимостта на съюза между управници и народ, жизнено необходим договор за оцеляване и благоденствие на обществения организъм /вж. книгата “Говореща азбука на прабългарите” - шесто издание/. Думата ЛъГъ - високо раста /връх дърво/ - нараствам, насочва към понятието за “йерархична стълбица” /дървовидна структура/, абстрактен еквивалент на легитимния обществен порядък. Бихме могли да потърсим отглас за този фундаментален символ на общественото съзнание в днешните лексеми служа, заслуга, лига /категория/,скала, класа, лъка /влака, род, коляно вж. Н.Геров/, легат /избранник/, lignum /дърво (лат.)/, уложение /кодекс, сборник закони (рус.)/ и пр. В древен Шумер най-разпространеното название за обществен водач, ръководител, управляващ, командващ, началник е било “лугал”, за разлика от “патеси” /БъТъ - голям баща/ както са наричали вождовете, династичните владетели и първожреците. Семантично погледнато, най-вероятно лугалите са били избрани или назначени висши служители, докато патесите са принадлежали към наследствените родова аристокрация и духовенство. Изображения върху битови предмети, както и култови фигурки от древността, също отразяват основни обществени принципи в масовото съзнание /вж. фиг. 3 - бронзов печат от Преслав 9-10 век, фиг. 4 - бронзова фигура намерена при село Синьо Бърдо Врачанско 8-9 век/.

Абсолютно същата представа за обществото като рангова стълба, съзираме в релефните изображения върху четирите страни на варовиковия стълб /2.7 м/ от Личковец на река Збруч /Полша/ датиран от 9-10 век /вж. фиг. 5/. И тук най-горното обществено стъпало принадлежи на главата - управник /с детайлен акцент върху символа “глава” - начало, главен, челен/ държащ в ръка атрибути на върховна власт, в това число също рог. Нивото непосредствено под него заемат неговите деца наследници, а простосмъртният подвластен народ от най-долното стъпало е представен от носач, който носи върху плещите си цялото общество. Носачът е изобразен с подвити крака, за да подчертае изрично символа “крак” - край, низш. Буди изумление непреходността на абстрактно-образния шаблон за основни обществени понятия, съхранен в съзнанието на хората в продължение на хиляди години на разстояния от хиляди километри. И сякаш от дълбините на човешкото съзнание идват думите в завета на Свети Иван Рилски към монасите от Рилската обител през 10 век - “...бъдете като единно тяло в Господа, което има различни членове, като едни образуват, прочее, главата, която притежава повелителството, а други нозете, които се явяват тези, които работят и носят......”.

При основаване на града-държава Рим също било спазвано деленето на две категории граждани. Авторът на “Римски древности” историкът Дионисий Халикарнаски (1 в.пр.н.е.) пише: “...и тъй Ромул, като отцепил низшите от висшите, създал закони и наредил какво трябва да правят едните и другите. Патрициите трябвало да заемат и изпълняват жреческите длъжности и магистратурите, да правораздават и със силата на правото да управляват държавата, като неотлъчно следят за хода на работите в града. Плебеите пък трябвало да бъдат освободени от задължението да водят тези дела, тъй като нямали опит в управлението на държавните работи, пък и поради липса на средства нямали възможност да се занимават с тези неща. Ето защо плебеите трябвало да обработват земята, да отглеждат добитък и да се занимават с доходни занаяти.......”

Духовното начало на човешката цивилизация не означава, че само по себе си съзнанието за обществено устройство, ред, законност ще бъде достатъчно да се противопостави на разрушителните стихии на антидуховността, т.е. на лъжата, които взривяват човешките отношения и водят към обществен упадък. Срещу пагубните изкушения на лъжата могат да устоят хора обладаващи силен Дух, хора с висока нравственост и непоколебима вяра. С цел да предодвратят опасността от обществен разпад, проспериращите общества полагат постоянни усилия за отстояване на етични норми като щит срещу проникването на антидуховността. Защото истински съзнателен порядък се поддържа само със справедливост, лъжата и насилието не носят трайни успехи и са прояви на безсилие и бездуховност. Открито или незабележимо, противопоставянето срещу антидуховността протича на всички нива на личното и обществено съзнание, обхваща всички сфери на обществения живот. Във времето оцеляват обществата проявяващи нравствено превъзходство. Всички известни досега на историята законодателства предвиждат най-сурови наказания за лъжесвидетелстване и клетвопрестъпничество, но това съвсем не е достатъчно, по-страшна е моралната присъда. Поемата “Труд и дни” на Хезиод (8-7 век пр.н.е.) заклеймява лъжата като зла орис : “...Но онзи, който съзнателно подкрепя с клетва лъжливи показания и чрез това нарушава правдата, извършва едно непростимо престъпление и потомството, което той оставя след себе си, ще намалее......”. В прочутия Бехистунски надпис персийският цар Дарий I (521 - 486 год. пр.н.е.) завещава на бъдещия владетел да се пази от лъжи, да не дружи с лъжци, а да ги наказва най-сурово.

Още в архаична древност човечеството достига до идеята, че правдата е божествен дар, най-висше благо, върху което се гради обществото. В запазения върху два глинени конуса текст на законите на Урукагина, шумерски владетел на град Лагаш от около 2400 год.пр.н.е., четем: “Той (Урукагина) издаде заповеди в града и освободи гражданите на Лагаш от опасността за живота им, от измамите, кражбите на зърнени храни и на съкровища, от убийство и от взлом. Той установи и наказания, за да не може силният да обижда сирака и вдовицата”. Вавилонският цар Хамурапи (1792 - 1750 год. пр.н.е.) мотивира своите известни закони, изсечени върху базалтов стълб, така: “...тогава аз, Хамурапи, славният, богобоязлив княз, за да се позволи да сияе справедливостта в страната, за да бъдат погубени баззаконните и злите, за да не може силният да притеснява слабия...”. В защита на обществената справедливост се обявяват също индийските брахмански “Закони на Ману” от 3 век пр.н.е., където се казва: “Ако царят не би наказвал неуморно онези, които подлежат на наказание, по-силните биха изпекли по-слабите като риба на шиш”. Тези и бебезброй други примери категорично потдърждават, че още от самото начало предназначението на законодателството е да отстоява справедливостта като основа на обществения порядък и съзнание, което означава да предпазва слабите от посегателството на силните, да защитава хората от измамници, крадци и убийци, да спасява жертвите от агресия и насилие. Защото целостта на обществения организъм и способността му да оцелява зависят от всеки негов член, от всяка негова клетка.

На много ранен етап хората осъзнават наличието на една опасна цикличност в обществените отношения, срещу която търсят лек велики антични умове като Солон (7 - 6 век пр.н.е.) и Аристотел (384 - 322 год. пр.н.е.). Става въпрос за двете крайни състояния на властта - олигархична и тиранична. Защото съществува реална възможност с течение на времето малък кръг индивиди да присвоят преобладаваща част от средствата за живот в обществото и да формират олигархия. Разбира се, съвсем естествено олигархията купува, обсебва и контролира всички форми и институции на властта. Без средства за живот и без всякаква възможност за изява и участие в олигархичното общество, една значителна част от населението остава напълно ненужна, излишна и обречена. Подобно драстично нарушаване на обществената идея за опазване на човека и на Човешкия Дух, предизвиква ценностен разпад и деградация на всички социални категории. Тогава под натиска на масовото недоволство се извършва ново преразпределение на средствата за живот и власт, най-често по насилствен /революционен/ път богатствата на олигарсите се отнемат и се раздават на бедните, установява се “народна” диктатура - тирания, обикновено олицетворявана от една личност - тиранин /диктатор/. Вече толкова хилядолетия човечеството се люшка в примитивния болезнен кръговрат между олигархия и диктатура и като че ли още не се вижда светлината на изхода към онова хармонично равновесие, при което силата на обществения дух ще бъде в състояние да възпира безграничната нечовешка алчност.

Първите държавно-институционално организирани общества възникват в големите градове-метрополиси разположени на стратегически места край големи водни басейни с благоприятни природоклиматични условия. Съсредоточили огромни богатства и културни ценности зад дебелите крепостни стени, градовете-държави превъзхождат значително в цивилизационно отношение съседните племена и народи. С военното си надмощие и със самочувствие на “господари на света” те държат в подчинение останалия “по-низш” свят. Имперската идеология на градовете-държави се гради върху стремеж за господство над околните “недоразвити” народи. По тази причина те нямат интерес да разпространяват културните достижения сред “варварите” извън крепостните стени. Социалният антагонизъм заложен във философията на градовете-държави не им позволява да създават трайни териториални граници, в които населението да бъде обединено икономически и духовно. Още в дълбока древност хегемонията на градовете-държави започва да се оспорва от териториалните държави на българите. Появили се в необятните континентални скитски пространства /скити, саки, сармати, масагети/ от Скандинавия до Индия, те успяват да постигнат консолидация сред разнородно население в обширни области благодарение на универсална генеративна реч - език на “Говореща азбука”, многократно превъзхождащ по изразност местните примитивни говори, с помоща на който изграждат държавните институции - управленчески длъжности, административни органи, общо събрание, съд, закони, данъчна система, армия, календар, култови вероизповедания и пр. На езика на “Говорещата азбука” понятието за териториална държава звучи БъЛъ ГРъ - велика земя - България, съкровено название, означаващо равноправен обществен статут за всички жители в нейните граници, достъпност на всеки до съвременните културни достижения, ред и законност, сигурна защита срещу вражески нападения. В този смисъл българските държави са действителните цивилизатори на човечеството, те предлагат на обикновените хора достоен живот и право на собственост върху благата на своя труд, в тях робският труд никога не е представлявал основна и постоянна производителна сила. По-прогресивният обществен строй, ниските данъци, социалната справедливост, както и гордият свободолюбив дух царящ в българските държави, привличат многобройно население от съседни племена, страдащи под колониалния гнет на градовете-държави. Започва разпад на родовообщинните племена, те се вливат в състава на българските териториални държави. Духовна идентичност, произтичаща от съзнателна принадлежност към високоорганизирана човешка общност, заменя местните и родовоплеменните зависимости. Всички тези процеси протичат в епоха, когато скъпата книжовна технология е недостъпна за масово приложение, а породените от нея книжовни езици са съвсем непознати за хората извън градовете-метрополиси. Фонетичната по своя произход “Говореща азбука” притежава графични букви съответстващи на звуковите букви, но държавният генеративен език не е книжовен, защото с него се записват само кратки надписи върху ограничени повърхности от камък, метал, глина, дърво, кожа и пр. Поради липса на безкрайна външна книжовна памет за запис на слово, предимно се разчита на скромната по капацитет човешка памет, което не позволява свободно граматическо развитие на речта, както това става при книжовните езици. По-късно, за нуждите на административното управление, в териториалните държави започва използване на съществуващи вече книжовни езици като кушански с гръцки букви в скитска Велика България на кан Кубрат (593 - 653 год.), гръцки в Дунавска България и арабски в мюсулманска Волжка България, обаче те не намират широко приложение, защото са чужди и неразбираеми за населението нямащо достъп до книги. В предкнижовните скитски териториални държави от 9-10 век, под натиска на настъпващите световни универсални религии Християнство и Ислям, чуждата книжовност ще бъде заменена с по-понятни за населението официални книжовни системи, съставени въз основа на славянска реч на запад и на тюркска реч на изток.

Освен общо информационно пространство необходимо за държавно устройство, генеративният език дава на хората абстрактни нравствени понятия, като дълг, достойнство, чест, справедливост, добродетел и пр., неизчерпаем източник на духовни сили в обществото. Могъщите български “държави на духа” навсякъде по света побеждават в многобройни битки титаничните градове-империи и печелят всеобщо възхищение. Преклонението пред непобедимата сила на нравствените стойности прераства в тяхното обожествяване. Така възникват “нравствени” некнижовни религии сродни на Зороастризма, където молитвите и химните се предават “от уста на уста” между свещениците, и чийто свещен авестийски език поразително съвпада с езика на “Говорещата азбука” на българите. В култ са издигнати нравствени категории, вярност, приятелство, справедливост и пр., “Истината е най-доброто благо”, Любовта е Бог, висше божество е Царстващата Мъдрост Ахура Мазда /АЙ ЧъРъ УМъЗъЗъ - висш цар мъдрост/. Нравствената Зороастрийска религия заема господстващо място в българските некнижовни /и предкнижовни/ териториални държави, докато простонародните култове тангризъм, шаманизъм и почитане на примитивни природни божества са разпространени предимно сред номадските и племенни общности в техните граници.

Нравственият упадък е причина за изчезването от лицето на Земята на не един народ. Известна е руската поговорка за аварите, които “изчезнали завинаги без да оставят следа след себе си”. Когато кан Крум (802 - 814 год.) запитал аварските пленници: “От какво мислите, че загина вашият предводител и целият ви народ?”, те му отговорили: “Понеже взаимните клетви се умножиха и погубиха по-смелите и по-умните; и още, понеже насилниците и крадците станаха съобщници на съдиите; също така и от пиянството. Тъй като виното се увеличаваше, всички станаха пияници; освен това от подкупничеството, също и от търговията. Защото всички станаха търговци и се мамеха помежду си.”

Абстрактните понятия оказват толкова решаващо въздействие върху формирането на личността и на общественото съзнание, защото само чрез тях човек може да достигне до разбирането за духовната същина на живота и обществото. Да прозре, че Вярата е Любов към Истината, Любовта е жертвоготовност, добродетелност в името на възвишена цел, а Истината е светлина, хармония, съвършенство, живот. Духът е Съзнание за Вяра-Любов към Истината. Мъдростта е Словото /израз/ на Духа. Бог е висшият Дух, което означава, че Бог е висшето Слово-Мъдрост, Бог е висшата Вяра-Любов, Бог е висшата Истина. Проникнат от разбирането на понятията човек осъзнава, че нравствеността е проява на Човешкия Дух в обществените взаимоотношения и че безнравствените дела издават бездуховността.

Вдъхновени от Царстващата Мъдрост нашите предци разпространяват във всички посоки на Земята българските “държави на духа” и завладяват света, водени от непобедимата сила на Вярата.

Борислав Иванов Иванов

гр. Бургас, 23.04.2007 год

.