ДЕВЕТА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ, гр

ДЕВЕТА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ, гр. ВАРНА 27-28 ноември 2004 год.

ОТ ИЗРЕЧЕНАТА МИСЪЛ ДО КНИЖОВНОТО СЛОВО

Дарен с анатомична способност за звуково разчленяване на гласа, хомо сапиенс придобива несравним говорен апарат за речево общуване и за звуково-знаков израз на по-сложни понятия и представи, което придизвиква качествен скок в човешкия ум.

Езикът като система от знаци, при човека служи за изразяване на мисловна информация. Градивни елементи на мисълта са понятията, представляващи комплекс от взаимосвързани възприятия, вътрешно множество от състояния в съзнанието, образ в паметта на човека, поради което езиковите единици също са ориентирани към озбозначаване на понятия. В качеството си на средство за външно и вътрешно общуване, езикът служи не само за изход, но и за информационен вход на човешката мисъл. Ето защо, развитието на езиковите системи, нарастването на изразните им възможности, непрестанно обогатява мисълта с нови категории понятия, засилва мисловните процеси, води до повишаване на интелекта. Това обяснява, как единици просветени личности, са били в състояние да предизвикат неимоверен интелектуален ръст на цялото общество посредством внедряване на по-съвършенни езикови модели. Епохи в човешката история биха могли да се дефинират не само според периодите в металургичния прогрес и според смяната на обществените формации, но също според етапите в езиковото развитие.

В най-общия случай, езикът като информационна категория не се свързва непосредствено само с речта, например съществуват алгоритмични и музикални езици, предметни и пиктограмни/рисуначни/ системи за общуване. Писмеността в най-общия случай представлява средство за графична визуализация, за графичен запис на езика върху повърхности от най-различен материал. Преди в тропическите географски райони през 4-3 хилядолетие пр.н.е. да се появи папирусната хартия с нейната неограничена писмена площ, езиков запис в съвсем ограничен обем се е извършвал предимно върху скали, глинени съдове, дърво, метални предмети, текстил и други подходящи повърхности.

В най-ранните периоди на човечеството, речевите знаци несъмнено са били сред най-използваните сигнали, наред с жестово мимиковите сигнали и рисунките, а процесът на общуване реално представлявал едновременна комбинация от всички тях. Независимо дали речевият език остава на нивото на примитивните племенни говори, или като генеративен фонетичен език намира разпространение в обширни райони, изразните възможности на речевите езици преди появата на книжовността са силно ограничени поради липса на достатъчно голяма външна памет за запис на слово, което не позволява разширяване лексикалния състав на некнижовния речеви език, защото за съхранение на цялата словесна информация се разчита единствено на човешката памет, а тя съвсем не е безкрайна. По-сложни граматически словообразувателни форми и синтактични структури, без книжовност въобще не могат да бъдат въвеждани, поради отсъствие на писани граматически правила или на обемни книжовни образци-модели. Тук още веднъж ще отбележа, че съвсем погрешно е да се поставя знак за равенство между писменост и книжовност. Писменост е имало много преди книжовността. Едва книжовната технология предоставя условия за неограничен писмен запис на езика, докато първите примитивни физически носители на писмеността са притежавали крайно оскъден капацитет и почти никаква практическа универсална преносимост. Поради силното лексикално ограничение, при некнижовните говорими езици преобладават обяснителните, сигнификационни форми за представяне на идейните понятия. Например орелът би могъл да се опише речево като “голяма птица, която сграбчва животни с нокти”, бурята би могла да се обясни като “голям дъжд със силен вятър” и т.н. Впрочем, генеративността на мотивирания фонетичен език също произтича от сигнификационна описателност още на най-ниско атомарно буквено-звуково ниво, където буквените фонеми са значещи и отразяват характерни свойства на генеративните символни обекти. Значенията на линейно групирани звукови буквени знаци изграждат семантично лексемите, които всъщност представляват сигнификационни указатели към мисловни понятия. Обяснителното словообразуване също намира място в днешните естествени езици, казваме контейнеровоз, ледоразбивач, природозащитник, доброволец.

Силно обяснителният характер прави некнижовния говорим език твърде тромав, неикономичен, и още повече намалява шансовете за широко писмено отразяване на речта, дори при наличие на съответстваща графична азбука както при генеративния език. Това обяснява защо в най-ранните епохи, хората са предпочитали графично да изразяват идеите си чрез рисунки-пиктограми, съставляващи графичен език, който не съдържа /или почти не съдържа/ говорни знаци. Освен чисто зрителното си възприемане, подобно на днешните комикси, пиктограмите-рисунки са инициирали говорен изказ-коментар на изобразеното събитие или съобщение, т.е. паралелна речева компилация, в която може да се потърси косвена връзка на пиктограмата с речта, за да се убедим още веднъж, че информационният процес предполага едновременно действие на всевъзможни изразни системи, за постигне крайната цел - най-пълно, най-точно предаване на мисловна информация. Ето защо, в най-дълбока древност, разговорите на предците ни задължително са били придружавани от многобройни спомагателни жестове и от други допълнителни параезикови знаци. Кратките писмени записи на некнижовна реч, почти винаги са били съпровождани от рисунки, а смесеният запис на реч и пиктограма се оказва най-подходящ за оптимално използване ограничения писмен ресурс в епохите преди книжовността. В некнижовна среда, единствено речевият език /и още повече генеративният фонетичен език/ е бил в състояние да определи основно множество от по-сложни и по-абстрактни понятия като дълг, достойнство, добродетел, справедливост, доверие и пр., така, първостепенното езиково значение на речта остава неоспоримо още от самото начало на цивилизацията.

От същността на езиковите системи като изразители на мисловна информация произтича тяхната основна функция - да отразяват идейния замисъл максимално точно, еднозначно, достатъчно пълно, чрез смисловите значения на своите езикови единици. В реалността много често се получава разминаване между езиковия израз и заложената в него действителна мисловна информация, което води до неразбиране, двузначност, неяснота при общуване. Основни единици на речевия език са думите /лексемите/, а при пиктограмните /рисункови/ езици, за структурни елементи се открояват отделни стилизирани фигури и условни пиктограми, които в терминологията на информатиката могат да се нарекът графични думи. Смисловият характер на езиковите единици допуска в някои случаи семантична многозначност и тогава точното значение на структурния елемент /думата/ в езиковия израз се определя контекстуално. Например думата “земя” може да означава обработваема земя /нива, парцел/, поставя на земята /на пода/, чужда земя /чужбина/, земя в морето /суша/, родна земя /родина/, глинеста земя /пръст, почва/, слизам на земята /осъзнавам се/, земята се върти /планетата Земя/ и т.н. Фундаменталният принцип за контекстуална определяемост на езиковите единици, показва дейното участие на паметта, представата, въображението, в процеса на езиково общуване. Друга постоянно срещана особеност е стремежът за съкращаване на често употребявани думи, или на думи еднозначно следващи от контекстуалната логика, с цел пестене на време при речта и на писмени ресурси при запис.

Всичко казано дотук подсказва, че преди поява на книжовната технология, на битово ниво хората са общували предимно говорно, а при по-значими обществени прояви, изискващи по-сложно информационно отразяване на събития, намерения, управленчески решения, култови вярвания и пр., са използвали смесен “речеви и графичен” език. Този смесен език, според мен, е представлявал говор, комбиниран с визуални обръщения към рисунки/пиктограми/, за да се предаде мисловната информация максимално точно. По същата логика, писменият вид на смесения “речеви и графичен” език ще представлява запис на реч посредством фонетични графични знаци, с вмъкнати в текста или намиращи се непосредствено до него, стилизирани и често пъти условни рисунки /пиктограми/. Записите на некнижовен език винаги са били кратки, не само поради минималната площ на физическия носител, но и поради ограничените изразни възможности.

Папирусната хартия, с която стартира епохата на книжовността, в началото съвсем не е била достъпна за обикновеното население, с нея са разполагали само представители от най-висшите управляващи и духовнически среди. Народният говорим език остава далеч от книжовната технология чак до изобретяване на печатарската преса през 1445 год. от Йохан Гутенберг (1406 - 1468 год.). Първи в книжовността навлизат елитарните езикови системи, които през 4-3 хилядолетие пр.н.е. са били от смесен “речеви и графичен” тип. Книжовната технология включва следните основни принципни особености:

1. Наличие на достатъчно физическа памет/хартия, пергамент, магнитен носител и др./ за неограничен езиков запис.

2. Създаване именни регистри с фонетични или графични наименования на понятията, с което основните некнижовни езикови единици - думите и пиктограмите, от указатели и обяснители на понятия вече се превръщат в имена на понятия. Многократно нараства елементният състав и изразната способност на езика. Отделни личности вече могат да внедряват в употреба сътворени от тях нови фонетични или графични думи. Разбира се, всичко това следва от технологичната възможност за неограничен запис и оттам за неограничено размножаване и разпространяване на големи по обем езикови записи.

3. Въвеждане граматически норми за словообразуване и за граматичен строеж на езика, с което също се повишава многократно неговия обем и изразност. Именните регистри и писаните граматики в древността много често са заменяни от книжовни образци, в ролята на езиков модел при масово разпространение на книжовния език. Подобни книжовни образци-модели през 9 век са били първите църковнославянски книги написани от Кирил и Методий и техните ученици.

4. Особено важна характеристика на книжовността са необходимите условия за създаване, съхранение и възпроизводство на книжовния фонд. Дори днешните магнитни и оптични носители на информация не са вечни. А в миналото, изключително бавното ръчно изписване на книгите и необходимостта от често преписване на остарял книжовен фонд, налагало подръжка на огромен писарски апарат. Подобна мащабна организация, изискваща значителни за времето кадрови и финансови ресурси е била по силите единствено на централната духовно-религиозна власт. Ето защо, официални книжовни езици стават религиозните езици, а религиите установяват пълен информационен монопол върху обществото чак до последните няколко века.

Първите книжовни езикови системи от 4-3 хилядолетие пр.н.е. са елитарни, дори често наричани свещени и са от смесен “речеви и графичен” тип. При тях графичните думи вече като имена на понятия, получават напълно абстрактни схематизирани начертания, така наречените идеограми. Въпреки, че обозначават конкретни понятия, графичните думи не притежават еднозначна фонетична стойност, техният изговор дълго време запазва характера си на компилативен речеви изказ-коментар, както при пиктограмите. Речевите елементи на първите книжовни идеограмни езици - звуковите думи съпровождащи идеограмите, продължават да служат за изразяване на все по-сложни граматически форми, а при запис техните фонемографични знаци участват наред с идеографичните. Така с развитието на книжовния процес, двете страни на идеограмните езици - речева и графична, продължават взаимно да се допълват в неразривно хармонично единство. Там където папирусната хартия е била по-достъпна, за писменост на идеограмните езици са използвали йероглифното писмо, а в по-северните райони, алтернативна технология на запис върху глинени плочки налага за официална писменост клинописа още през 4 хилядолетие пр.н.е в Шумер. Клинописът и възникналите през 3-2 хилядолетие пр.н.е. скорописни варианти на линейните йероглифи, йерартично и демотично писмо, несъмнено отразяват сближаване между графичната и фонетична страни на книжовния език. Все повече идеограмата придобива еднозначно фонетично съдържание, подобно на звукова дума. Стига се дотам, че към графичната дума започват да се добавят служебни афикси с граматически значения, нещо подобно на разпространеното цифрово изписване на дати с окончание, напр. 22-ри септември, 19-ти век. И все пак, силното графично влияние върху езика се запазва до ден днешен, най-много в съвременната йероглифна книжовност и по-малко във възникналите още през 2-1 хилядолетие пр.н.е. сричкови/силабически/ и консонантни книжовни традиции, при които явно има следи от доминиране на графично-именният регистър на думите.

Масовият некнижовен говорим език на населението, изцяло фонетичен, също търпи постоянно развитие под въздействие на официалния книжовен език, но винаги трябва да се отчита неговото самостойно решаващо значение в общолингвистичния процес. Обикновеният говорим език, включително генеративният език, започва постепенно да се отдалечава от първоначалния си вид, взаимствайки от богатата лексика и от граматиката на елитарния книжовен език. Историята показва, че кратки фрази на говорим народен език се записват предимно с по-престижните писмени знаци на официалната книжовност, притежаваща често пъти вариант за опростено писмо. Дългите слова винаги са запазен монопол на книжовния език. Говоримият и книжовният език остават докрай различни въпреки непрестанната конвергенция /сближаване/ помежду им и едва, след като полиграфията през последните няколко века прави книгите достъпни за по-голяма част от хората, от говоримата реч възникват днешните национални книжовни езикови системи, запазващи в повечето случаи осъвременен вариант на заварената писменост от елитарната книжовност. Въпреки хилядолетното господство на елитарните книжовни езици, народната реч съхранява свои основни характерни особености. Най-красноречив пример представлява съвременният български език, успял да съхрани аналитичността, членуването, глаголните форми и много други свои особености, диаметрално противоположни на съответните църковнославянски граматически конструкции.

На атомарно буквенозвуково ниво генеративният език също наподобява вътрешна идеограмна образност, но принципно различна - тук символните обекти и техните признаци, които са съпоставени на буквените звукови знаци, са строго фиксирани и съвсем ограничени на брой /досега са известни 30 значещи буквени фонеми/. Ето защо, генеративният език не е от смесен “звуков и графичен”, а от чисто звуков вид, при него понятията се идентифицират само чрез звукови единици. Указателно-описателният, смислово инициализиращ понятията лексикален градеж, позволява изразяване на по-абстрактни ценностни идейни категории, което превръща генеративния език в универсално средство за речево общуване в обширни географски територии. Именно постигнатите чрез генеративния език разбираемост и етичност в обществото, обединяват разнородни групи население в големи териториални държави през предкнижовната епоха.

Появата на книжовната технология може да се сравни с интелектуален взрив, който ускорява с космическа скорост развитието на цивилизацията. В книгите са натрупани научните знания, там са отразени всички страни на общественото битие и на общественото съзнание, в пълното им многообразие. Чрез богатите изразни възможности на книжовното слово, човек е в състояние да сподели най-вдъхновените мисли и идеи, които го вълнуват. В миналото, единствена пречка пред книжовно-информационния прогрес се оказва високата търговска цена на книгите, което ги прави недостъпни за мнозинството от хората. Хилядолетия изминават, преди книгата да достигне до всеки обикновен човек. Неравномерното разпространение на книжовността през древността и ранното Средновековие, предимно в посока от топлия юг към по-студения север, води до едновременно съществуване на три вида общества, книжовни - предимно в южните имперски градове, предкнижовни - в териториалните държави и некнижовни - в племенните формации. Напълно естествената първоначална посока на книжовно разпространение от по-топлите географскси ширини на папируса и на гигантските градове към райони с по-студен климат, най-добре се илюстрира от проблема с вокализацията при писмеността. В зората на книжовността вокализираното писмо е било значително подтискано от силно идеографско влияние на смесения “речеви и графичен” елитарен език, който налага сричкови и консонантни форми на запис. Архаичното гръцко писмо, с доказан финикийски произход, също притежава консонантни черти, докато согадийското писмо от района на Самарканд и Бухара в Средна Азия /датиращо от началото на новата ера/, единствено от останалите ирански /персийско-арамейски/ писмености, напълно обозначава гласните звуци. Това може да се обясни с факта, че в по-студените географски ширини, генеративният език, притежаващ изцяло вокализирана писменост, се запазва до по-късни векове и при книжовния преход оказва благотворно въздействие върху съвременните буквено-звукови писмени азбуки, каквито са латиницата и кирилицата.

Изконни пазители на държавотворния генеративен език, прабългарите завещават на бъдещите потомци първоизразната реч и писменост, изцяло въплътени в днешния български език. А според Петър Дънов /Беинса Дуно/ “Българският език е най-точният език, на който могат да се предадът окултните закони и словото на Бога...”.

Информационните достижения винаги предвождат духовния и материалния напредък, защото те осъществяват пряк достъп до мисълта, до висшия човешки интелектуален център. Сегашното динамично технологично развитие също се дължи на върховите постижения в информатиката, където лингвистиката заема своето достойно място. Продължавайки пътя на книжовността, съвременните компютърни мултимедийни приложения са днешните мощни информационни двигатели на безспирния човешки възход.

Борислав Иванов Иванов

гр. Бургас, 31.10.2004 год.