Осма научна конференция. гр. Варна, 22-23 ноември 2003 год.
ДЪРЖАВОТВОРНИЯТ ЕЗИК НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ
Държавотворността на древнобългарския език, според мен произтича от неговата същност на генеративна мотивирана езикова система, която се превръща в решаващ фактор за историческата цивилизаторска роля на древните българи или прабългарите през Древността и Ранното Средновековие като първоорганизатори на големи териториални държави по цял свят, в които духовни и материални ценности се разпространяват сред най-широки кръгове от населението. Или първоизразният генеративен език на прабългарите в качество на общ държавен език е онова универсално средство за общуване на хора обитаващи обширни географски пространства, което прави възможно изграждане на жизнено важни за териториалната държавност институции - централна власт с множество длъжности, общо законодателство, единна армия, общ календар, административно деление, охраняеми граници, огромен вътрешнотърговски пазар. И то в една епоха, когато технологията на неограничения словесен запис - книжовността още не е навлязла достатъчно сред населението от вътрешно континенталните райони на Евразия, където са съсредоточени значителни човешки ресурси. Накратко в това се състои предложената от мен теза, представена и аргументирана чрез прилагане на информационно-системен подход, в книжките “Говореща азбука на прабългарите”, “Прабългарска съдбовност” и “Прабългарският език в европейските езици”.
Тук няма да се спирам върху принципното описание на генеративния език на “говорещата азбука на азите-прабългари” ЪЗъЕр, а ще изброя негови съществени характеристики.
На първо място трябва да се подчертае, че обемът на езика се състои от ограничено множество смислово генерирани лексеми, но напълно достатъчни за речево общуване между хората на битово ниво, както и за религиозно култови ритуали и за управление на държавата през ранната предкнижовна епоха. При изграждане на думите, словосъчетанията и изразите решаващо значение има смисловото начало, семантиката, представата, а служебните езикови компоненти са минимални на брой. Явно липсата на книжовни граматически образци и правила, предопределя съвсем ограничена диференцираност на морфологичните форми, както и прилагане на елементарни синтактични структури. Ето защо тук, в условия на словесно изразна полисемантичност, най-общият семантичен и контекстологичен анализ играе важна роля за определяне на смисловата еднозначност както на лексикално, така и на синтактично равнище. Защото полисемантичността е заложена още при дефиниране на символните значения на буквите от звуково-знаковата азбука, където буквите отразяват и отделни специфични свойства на генеративните си обекти при участие в семантичния градеж на думите.
Още в азбуката на първоизразния език се забелязва присъствие на една първична универсална жестово-знакова система, открояваща се и при графичните начертания на буквите от съответстващата писмена азбука. Фигурират жестове, запазени и днес в употреба навсякъде по света за - голям, малък, няма, има, искам, соча и др. Което навежда на мисълта, че кинемата съвсем не е била чужда при говорното общуване с този език и че паралелен съпровод от уточняващи жестове /най-вече с ръце/ вероятно е бил неразделна част при разговорите. Същата универсална жестова система използваме най-вече при общуване с още не овладели напълно говорните умения малки деца. Всички споменати до тук особености на генеративния език показват, че нашите предци са говорили малко, но са влагали изключително наситено съдържание в думите. Високата стойност на словото като средство за комуникация се потвърждава от исторически сведения за множество пратеничества от онова време, пренасящи предимно словесни послания между кореспондиращите страни.
Звуково знаковите азбуки предлагат по-добра възможност за кодиране на абстрактни понятия отколкото картинно-образните йероглифни системи, а директната релация с говорното общуване означава по-лесен достъп на обикновените хора до грамотността и информацията, за разлика от йероглифните системи, които поради своето трудно изучаване и неикономичен запис са предназначени за много тесен кръг от посветени. Със сигурност може да се твърди, че звуково знаково азбучните езикови системи са присъщи на общества с по-висша степен на цивилизованост, където просветата и духовната култура стават масово достояние на хората, а не са привилегия само за отделна жреческа класа както в древен Египит например. В този смисъл, общият генеративен език в териториалните държави най-добре отразява равнопоставеността на населението, същият общоразбираем говор позволява да се провеждат всенародни събори за приемане съдбовни за държавата решения. И до днес познаването на държавния език, навсякъде по света е основен критерий за придобиване на чуждо гражданство.
Несъмнено общият държавен език оказва първостепенно обществено влияние в огромните териториални държави на азите-прабългари и съвсем логично цивилизацията създадена от тях може да бъде наречена “единноговорна”.
Многобройни документални извори доказват историческия принос на прабългарите за разпространение прогреса във всички области на материалната и духовна куртура сред народите по света. За разлика от гигантските градове-метрополиси и техните колонии, възникнали предимно в крайбрежни райони на южните географски ширини, които считат съседните племена и народи за по-низша категория хора и се стремят да заграбят световните богатства единствено за себе си, в териториалните държави на азите-прабългари населението от всички краища притежава равнопоставен граждански статут. Борбата за надмощие между империите на градовете-метрополиси и териториалните държави се изразява в непрекъснати военни конфликти помежду им, които все по-често се печелят от представителите на съвременната държавност. Териториалните държави са единствените свободни райони от римо-византийско подчинение в Европа през Ранното Средновековие и много племена/например славянски племена/ често пъти доброволно се присъединяват към тях за да избегнат участта си на второразрядно население предназначено да обслужва егоистичните интереси на световните господари от Рим и Константинопол.
“Предкнижовният етап” на езиково общуване, характерен за приложението на генеративния език ЪЗъЕр е друга съществена особеност на прабългарската териториална държавност. През “предкнижовния етап” или “предкнижовната епоха” книгите не намират широко разпространение сред населението поради високата и недостъпна за обикновените хора цена, а служат предимно за религиозни и управленчески цели. За запис на словесна инфомация се използват ограничените повърхности на камък, глина, метал и пр. Откритите исторически паметници потвърждават употребата на азбучна писменост в ежедневния бит и обичайните стопански дейности на прабългарите.
Технологията на книгите предоставя на практика неограничена площ за запис на речева информация и разкрива необятни хоризонти пред езиковото общуване. Върху папируси, пергаменти, книги, вече могат да се съхраняват големи текстове за продължителен период, което отваря пътя за свободно словотворчество на отделния автор, дотогава ограниченият капацитет на човешката памет позволява запомняне само незначителни по обем и строго сруктурирани речеви данни. В действителност книгите за пръв път дават възможност за въвеждане на общи именни стандарти чрез именни списъци-регистри, ето защо думите от указатели към понятия /обяснители на понятия/ се превръщат в имена на понятия, а генеративният език от ограничен речеви код за общуване прераства в неограничена медия на словесната изразност - книжовността.
От друга страна книгите предоставят възможност за въвеждане на по-сложни граматични норми, писани граматики и писмени образци, в резултат езиковите изразни форми непрестанно се реформират и обогатяват, а некнижовният генеративен език много бързо отстъпва място пред книжовните езици в полето на литературата, законодателството, наукта, религията. Но точно тогава започва да действа един друг фактор, който столетия наред, бих казал почти до наши дни, издига непреодолима бариера между говоримия език на населението и официалния книжовен език, а именно неравномерното навлизане на книжовността сред различни слоеве от обществото. Най-напред книжовността се появява в южните страни, там където вирее растението папирус, суровина за изготвяне на папирусната хартия. По-рано се налагат книгите в големите градове поради съсредоточените там обществени и културни институции. Заможните граждани, управляващите среди, висшите духовници, също имат привелигирован достъп до скъпите за времето си книги. За изключителен тласък в развитието на книжовността и на официалните книжовни езици допринасят универсалните световни религии, ориентирани изцяло към книжовно канонично вероизповедание. Световните универсални религии през Средновековието притежават необходимите ресурси за организиране на мащабна книгописна дейност и най-вече за постоянно възпроизвеждане и опазване на богатия книжовен фонд. За съжаление в контролираната от църквата литература верски фанатизъм и мракобесна цензура методично заличават ценна информация, изопачават исторически факти и причиняват непоправими загуби в историческата памет на поколенията, тъй като често пъти църковните книги са единствените достигнали до нас документални свидетелства за миналото. Разминаването между говоримия народен език и официалния книжовен език, характерно явление за почти всички народи, изчезва чак когато нови производствени печатни технологии поевтиняват значително цената на книгите и те стават общодостъпни за повечето жители. Тогава от естествените народни говори възникват днешните официални национални книжовни езикови системи, а изкуствено наложените “езици на мъдростта” - латински, гръцки, църковнославянски, отпадат от масова употреба в световен мащаб.
Неравномерното навлизане на книжовността е причина през Древността и Ранното Средновековие на историческата сцена да присъстват едновременно общества с развита книжовност напр. градовете империи, общества намиращи се в “предкнижовна епоха”, напр. териториалните държави на азите прабългари, както и общества без собствена книжовна практика, каквито са били например славянските племена. Взаимодействието между тези три вида формации обяснява логиката на много исторически събития през тъмните векове.
В статията “Корените остават -първа, втора и трата част”, с многобройни примери се опитах да покажа, че въпреки вековете развитие, генеративният език отбелязва трайно присъствие в лексикалния състав на днешните най-големи европейски езикови системи. Според мен, никога не трябва да подценяваме факта, че в началото е било словото, а не книгите, че десетки хилядолетия речта е била висшия инструмент за човешко общуване, докато повсеместната достъпност до книгите датира едва от няколко века насам. Още в “предкнижовната епоха” благодарение на своя държавотворен език, прабългарите създават огромни териториални държави, предшественици на днешните съвременни национални държави. Само при защитени от силна армия държавни граници е възможно да съществува мащабно земеделие и животновъдство, т.е. въобще развито селско стопанство, представляващо икономическия стълб на териториалната държава, основен поминък на тогавашното българско население. Не случайно в Константинопол още преди 8 век се споменава за забележителна статуя на “българин, който оре с вол, като, че готов да прокара бразда по земята”, художествено въплащение на истинската неполитизирана представа за българите като прочут земеделски народ.
Многобройни са историческите сведения потвърждаващи близката езикова принадлежност на народите от различни предкнижовни териториални държави, дължаща се на общия за всички държавотворен генеративен език. И днес в най-големите европейски говори vulgar означава народ, народен, произхождащо от българин - свободен жител на България. Самото название България на прабългарски означава велика, огромна земя и напълно покрива понятието за държава.
Превърнал се в обединителен фактор за разбирателство между хората обитаващи обширна държавна територия през предкнижовната епоха, първоизразният генеративен език би могъл да се окаже неоценимо средство за комуникация при евентуални контакти с други разумни същества от Космоса, особено ако техният биологичен произход е аналогичен на човешкия. Тогава съвсем естествено би могло да се очаква и съвпадение на първознаковите ни системи за общуване, което значително ще улесни и космическото разбирателство.
Във века на кибер-информационното прстранство речта остава висш орган за общуване, тъй като книгите и магнитните носители на данни, не са нищо друго освен безкрайни полета за запис на словото посредством различни кодиращи методи. Защото пълноценно човешко общуване е невъзможно чрез картинни-изображения, те само поясняват, илюстрират достигащата до човешкия ум словесна информация. А когато човек мисли, разсъждава, тогава човек пак говори същия език, но с вътрешния шепот на мисълтта. Картинно-образното мислене присъщо и за животинския свят, не притежава необходимата степен на абстракция за обясняване на явленията, за формулиране на принципи, за търсене на истината, не съдържа изразни средства за понятия като вяра, справедливост, достойнство и пр. За сега единствено чрез словото висшият човешки интелект е в състояние концентрирано ясно да изрази своя вечен стремеж към съвършенство, към всемирна хармония, да заяви своята вяра в бъдещето и да сподели своята мечта за свят на свободни хора и равноправни народи, за настъпване на нова, светла ера в човешките взаимоотношения, за една бленувана епоха без насилие и лъжа, която хората от тъмните векове нарекоха - vulgar era.
Борислав Иванов Иванов
гр. Бургас, 31.10.2003 г.