СИЯВУШ – БОГ СИЯЕН КОННИК

Втора част

В митологията на „Авеста”, Сияваршан /Сиявуш/ е владетел на „свещената Кангха”, източната страна на вечната младост. „Сияйното” звучение на името Сияваршан-Сиявуш, името Кангха, напомнящо за Канг Римпоче - оригиналното тибетско название на планината Кайласа - дом на Шива и на Коледа, „източната посока” и „вечната младост” - обичайни епитети за прераждащото се слънце, не оставят място за съмнение, че зороастрийският Сияваршан-Сиявуш персонифицира образа на Слънцето в „Авеста”. Между впрочем, страните от Средна Азия винаги са почитали Сиявуш като соларен бог и Герой-Слънце - родоначалник на царски династии. Според по-късните легенди, той вече е първороден царски син от рода на великаните Кеяниди, а като литературен герой е възпят в поемата „Шах-наме” от 11век. Божественият соларен герой Сиявуш на средноазиатските скити /саки и масагети/ напълно се вписва в типологията на Герой-Слънце - родоначалник на скитите от цяла индоиранска Мегаскития, простираща се от Атлантическия океан до Китай и до Индийския океан. Героят-Слънце, на когото скитите възлагат надеждите си за щастлива и плодородна година, е млад и безстрашен богатир с царско или с божествено потекло, който загива, предаден /дори убит/ от най-близките си роднини – Колаксай от братята си, Мардукан-Гарван от синовете си, Сиявуш от мащехата си и от баща си. Но по волята на Всевишния Бог, получава възкресение и безсмъртие, като награда за саможертвения си подвиг. Така обожествен, скитският Герой-Слънце се идентифицира със Слънцето и се превръща в най-почитан соларен Бог. Неговите празници съвпадат с календарните дни на сезонния слънцеповрат. Разбира се, подобен сюжет отразява най-древните митологеми за годишното умиране и прераждане на слънцето /също открадване и намиране, заспиване и събуждане/ и съответно на цялата природа. Интересно, че християнската доктрина по отношение на човекобога Исус Христос, копира в голяма степен схемата на скитския мит за Героя-Слънце – празнично рождество в началото на слънчевата астрономическа година, предателство от най-близък ученик, клеветническо обвинение, несправедлива присъда и екзекуция, невинна смърт, възкресение и обожествяване в сияйно-соларен облик. Това говори за силно скитско влияние при формирането на култа към Исус Христос, по всичко изглежда, дължащо се на значителния брой скитско население в Римската империя по онова време – готи, келти, сармати, траки и други войнствени безкнижовни народи, към които в най-голяма степен ще бъде насочена новата универсална книжовна религия.
В култа към Сиявуш нравствената вяра залага по-висше философско измерение. Освен божество на умиращата и възкръсващата природа, той се превръща в бог на умиращата и възкръсващата справедливост. Защото за човешкото общество, възстановяването на моралния порядък има не по-малко значение от природния цикъл. В иконографията Сиявуш винаги язди на кон. Конят е неразделна част от неговото божествено излъчване, защото конят също e обожествяван от конните народи, сред които са българите. За атрибути на Сиявуш служат най-древните соларни знаци – огнена прическа, стрели и копие – символизиращи слънчевите лъчи, кръст – символизиращ четирите посоки на света, определяни по слънцето, както и гарван, петел, орел, грифон – емблематични птици на слънцето. На фиг. 1, върху дъното на средновековна чаша (5-6 век) от Хорезам в Средна Азия, е изобразен конникът Сиявуш с ореол около главата. Горитът – калъф за скитския рефлексен лък и за стрелите, издава неговата соларна мисия. Фигурите на Сиявуш и на коня от чашата, в значителна степен съвпадат с изображението на Мадарския конник от скалния релеф, и това само потвърждава съществуването на универсална иконография на конника Сиявуш в изкуството.
Исторически погледнато, човекобогът Исус Христос става мъченик заради  намерението си да реформира книжовния Юдаизъм. Установените по-горе митологични прилики между Исус Христос и скитския Герой-Слънце Сиявуш, дават достатъчно основание да наречем кеянидския принц Сиявуш Скитски Христос, още повече, че в историята неговото мъченическо възсияване се свързва с реформирането на некнижовния Зороастризъм /вж. кн. „Поклонници на светлината”/. Но докато с ипостаза си на София /Мъдрост/ Исус Христос се слива и дори „изземва” духовното върховенство на своя Бог-Отец, то Сиявуш не нарушава зороастрийската божествена йерархия, където смъртният Кеянид, макар и общопризнат Герой-Слънце, би могъл да заеме място единствено на човешки дух-фраваши /равносилно на светец при християните/, вдъхновител и защитник на праведните срещу силите на злото, но никога не придобива еманация на абсолютен Върховен бог. Защото в небесното царство на Духа, престолът вече е зает от Върховния Цар Мъдрост – Ахура Мазда. Рангът на човешки дух-фраваши съвсем не обезсилва божествените достойнства на Сиявуш, дори напротив, в Зороастризма със статут на дух-фраваши е удостоен самият пророк Зороастър. Единствено като човешки дух-фраваши Сиявуш би успял да измести от соларния пиедестал древното предзороастрийско индоиранско божество Митра, и това несъмнено представлява значима крачка към реформиране на вярата, напълно според изискването на тогавашната епоха, когато небесната власт се поема от богове с човешки произход – Буда, Исус, Мани. Християнските светци също имат човешки жития и напълно съответстват на зороастрийските духове-фраваши.
В качеството си на царски син и непобедим войн, богатирът Сиявуш се сражава със слугите на мрака, които застрашават светлия и щастлив живот на хората. Въпреки че произхожда от царския Давидов род, на Исус не му се налага да бъде войн - царски син и да влиза в битки със злите сили. На онеправданите той предлага пътя на покорството, стратегията за „непротиворечене на злото с насилие”. Според него, злото е заложено в човешката природа по рождение и поради това е неизтребимо, а праведната душа може да намери спасение единствено след смъртта, в небесния Рай, далеч от земната материална греховност. Точно затова неговото учение, проповядащо смирение и покорство, изглежда така приемливо за римо-византийската имперска доктрина в нейния стремеж да подчини народите по света. С призивите си за примирение с господството на злото, християнската идеология се оказва най-подходяща за следващите две хилядолетия от рождението на Исус, доминирани от властта на анонимните парични знаци без информационен еквивалент, чак до епохата на развитите компютърно-информационни и комуникационни технологии през 21 век.
Широко разпространеният в древността класически култов модел, при който божествените структури се оглавяват от Върховен бог-баща и от негов соларен бог-син, явно отразява наложилите се династически тенденции в човешкото общество за наследствено предаване на царската власт от баща на син, а не например от брат на брат или по някакви други критерии /вж. кн. „Поклонници на светлината”/. Сходен религиозен вариант бихме могли да потърсим в езическите държави на скито-българите преди приемане на Християнството, защото в центъра на техния култ стоят Върховен Бог творец – всеблагия, добър и светъл бог Ахура Мазда,  и  соларното божество, човекобога-конник Сиявуш – Скитския Христос, дух-фраваши на победоносен воин от царския род на Кеянидите от град Балх, столица на средноазиатска Балхара /Бактрия/. Според мен, абстрактното „синовно” родство на Сиявуш спрямо Всевишния бог, произтича от факта, че човекът е считан за най-висше творение на Ахура Мазда от зороастрийците. Подобна конфигурация, само че на Бог-Отец и на Бог-Син със соларни черти, се наблюдава на божествения връх в Християнството, с тази разлика, че там „добрият бог” е човекобогът Исус Христос, а този, който наказва е Бог Отец - юдейският Бог Саваот. Митологически пресъздаден в некнижовна и следователно в неканонична среда, Сияйният конник Сиявуш, освен соларния си облик, обединява в себе си черти на различни легендарни герои - защитници и спасители на човечеството – Махасена, Спентодата, Субаш, Мардукан-Гарван, Саошянт.
От високите скали Мадарският конник охранява небето над България от нашествие на зли сили, което го доближава до мисията на зороастрийското божество-язат Ашман, пазител на небесния път към Рая. И най-вече, защото Ашман напълно отговяря на небесната характеристика на Тангри-кан /Небесен конник/ и на името Ашан-диат /Бог на справедливостта/ на главното варачанско /бурджанско, българско/ божество, описано в „История на страната Алуанк” от арменския летописец от 7-ми век Мойсей Каганкатваци. Летописецът изрично посочва, че „хуните” от предкавказкия „великолепен град Варачан” почитат слънцето и луната, „принасят жертви на огъня и на водата” и се „покланят на някакъв бог на пътищата”. В така очертания зороастрийски контекст, въпросният „бог на пътищата” може да бъде само Ашман – пазачът на пътя към небесния Рай. Почитта към небесните светила слънцето, луната и звездите е в пълно съзвучие със зороастрийската традиция, изповядаща в божествени нравствени категории светлинната ипостаза /същност/ на Истината и на Духа. Не случайно, средновековните християнски писатели често използват в трудовете си клишето „вяра в слънцето, луната и звездите” като нарицателно определение на Зороастризма. Съвсем закономерно, конникът Сиявуш от мадарския скален релф, в проявлението си на Небесен конник – Тангри-кан и на Бог на справедливостта – Ашан-диат /наричан също Аспандиат/ при кавказките българи варачани /бурджани/, би могъл да изпълнява функциите на Ашман като пазач на небесния път към Рая. Още повече, че  в митологията Сиявуш винаги бива свързван със свещената Кангха /страна, град или крепост/, синоним на Зороастрийския рай.  
Един друг гравиран релеф на Сиявуш върху ефталитска сребърна купа от Пакистан от 5-6 век /вж. фиг. 2/, представя младия конник Сиявуш със слънчево-огнена прическа, обърнат надясно, с характерен персийски царски меч и с персийски шалчета-мартеници, вързани на ботушите, но без корона /защото кеянидът Сиявуш не е цар, а само царски син/, който прострелва с лъка си връхлитащите отдясно лъвове – дайвове, сили на злото. От лявата му страна овните, символизиращи доброто и земните блага, съвсем не бягат в обратна посока на „ловеца”, както е в ловните сцени на персийските царе, а доближени плътно с лице към него, сякаш разчитат на защита и спасение от хищните зверове. Тази картина показва Сиявуш в ролята на защитник на зороастрийските ценности и на зороастрийския свят от нападението на жестоки врагове. Идеята, заложена в Мадарския конник, е абсолютно същата, божественият конник-богатир и кучето му са верни стражи срещу враговете на Дунавска България. Явно закрилата на Мадарския конник успява да ни опази повече от 1300 години на този плодороден стратегически кръстопът, цел на безброй нашественици. Пред лицето на Сиявуш от фиг. 2, е изписана звезда - * - универсален знак за божественост, отговарящ на буквата от „Говорещата азбука” АЙ – небе, най-, висш. Добавяйки гръцките букви, намиращи се отляво на главата на конника, за целия надпис от фиг. 2, от дясно на ляво би се получило „ай ф у х ш” или „ай ф у х о”, което съответства на българското „ювиги” и на азиатската титла „ябгу”, означаващи „небесен бог”, „божествен”. Според мен, „ябгу” се явява по-късна тюркска производна на „сювиги” – „сияйно божествен” – каквото е името на Сиявуш /ЗъАЙ БъГъО – сияен бог/, легендарния кеянидски принц от Балх.
Простонародна рисунка върху камък, намерена при Мадара (7 - 8 век) /вж. фиг. 3/, предлага своеобразен вариант на конника от скалите на Мадара. Тук конникът е със шлем и с насочено напред дълго копие. Копието и огромният му кръгъл щит, напомнящ за слънчевия диск, указват неговата соларна природа. За съжаление, гръцкият надпис над конника е силно повреден и не дава никакви гаранции за точно разчитане. Един възможен прочит на текста над конника, според мен, би могъл да бъде „КАN ПОЛАОY АГIОС” с превод близък до „Конник много светъл” или дори „Конник най-светъл”, „Конник светлейши”. При условие, че така направеното разчитане е достоверно, то явно тук се прави опит за гръцки превод на официалната титла на българския владетел „кан сюбиги”, означаваща „кан сияйно божествен” или „кан Сиявуш”, защото българските владетели са се считали за потомци на скитския Герой-Слънце, сияйния конник Сиявуш /титлата „кан” означава “водач”, но и „конник”/.
За българските ни предци слънчево-огненият човекобог Сиявуш олицетворява най-висшите зороастрийски нравствени ценности. Яхнал своя свещен боен кон, той е победоносен войн на правдата в битката със силите на мрака. Огънят и правдата са отличителни проявления на Аша Вахища – Най-добрата истина, една от седемте безсмъртни същности на Ахура Мазда – Небесния цар на Мъдростта. Точно по тази причина богатирът Сиявуш достига до нас в образа на юнака-великан Крали Марко, защитник на онеправданите в народните приказки и песни. Името Марко също е синоним на „слънце” /вж. кн. „Следи от светлина”/, а прозвището Марко Кралевити по-скоро визира царски син, какъвто е Сиявуш. С престъпна лековерност се тиражират в публичното пространство лъжливи твърдения, изтъкващи за първообраз на Крали Марко някой си сръбски велможа от 14 век Марко Мърнявчевич. Защото абсурдно е личност от Средновековието, дори и цар, да заеме толкова централно място в народния епос, който има много по-дълбоки корени във времето. Марко е Слънцето в българския фолклор, Мар е слънцето и във волжко-българската митология, Мардукан – Гарван е соларният герой на волжките българи, да не говорим за соларната природа на вавилонския бог Мардук и дори на римския бог на войната Марс. Нито пък Мария случайно е името на майката на Исус Христос, а Мара е Луната, най-често майка на Слънцето в българската митология. А още по-абсурдно е да се приписва сръбски патент на владетелската титла „крал”, защото тя има западноевропейски произход и се среща често в българския фолклор. Според мен, „крал” етимологически произтича от „цар” /ЧъРъ – първи – цар/, от където следват царските имена Чарлз, Шарл, Карл, а от тях и титлата ”крал”.
Логиката изисква, конят на Героя-Слънце също да притежава „огнени” способности, за да не бъде изпепелен от огнения си ездач. Затова би трябвало да приемем „Жарколия” за автентично име на кралимарковия кон Шарколия. Защото само жарко-огнен кон може да пренесе невредим Сиявуш през изгарящите пламъци на изпитанието, описано в „Шах-наме”, което той преодолява, за да докаже честността си. Балх, градът на великаните Кеяниди, столица на  средноазиатска Балхара /Бактрия/, е известен още като Зариаспа, по името на протичащата през него река. Зариаспа на авестийски означава „Златен кон”, с близки семантични вариации „Огнен кон”, „Слънчев кон”, „Блестящ кон”, произтичащи от Зъ Ръ – огън много – заря, жар, сур, зора, заран и пр. в азбучно мотивирания език на „Говорещата азбука”. Прославеният ирански герой-великан Рустам, близък аналог на Сиявуш /в „Шах-наме” учител на младия Сиявуш/, язди огромен риж /жълто-червен/ кон с тъмни петна, на име Рахш, символ на заранта /разсъмването/. Суркойон /Сур кон?/ се нарича конят на легендарен герой от киргизкия епос „Манас”. Жертвоприношението на коне при конните народи, показва почитта към бог-конник, както и централното положение на „небесния кон” в техния култ. И днес българите празнуват Конски Великден на Тодоровден с организиране на конни състезания /кушии/. „Авеста” възхвалява душата на коня - Друваспа /на кушански Дрооаспо/, така както възхвалява душата на бика - Геушурван. „Друваспа” се превежда на авестийски „Здрав кон”, „Корав кон”. Според мен, в името се влага преносното значение „Солиден кон”, „Надежден кон”, „Сигурен кон” и дори „Кон на истината”, на който може да се разчита и който няма да изневери в трудна ситуация. Навярно поради това, „Авеста” говори за Друваспа като за епитет на Аша Вахища – Най-добрата истина /Яшт 9. 33 и Яшт 17. 27-52/. В огненото изпитание на Сиявуш, конят му също се явява „Кон на истината”, защото от него зависи доказването на правдата и спасяването на живота на Сиявуш. Християнската иконография обикновено изобразява конете в умален мащаб спрямо фигурата на ездача-светец, тъй като конете нямат култова стойност за християните. Величествените размери на конете от монументалния релеф на Мадарския конник и от скалните рисунки при Мадара, доказват сакралното отношение на българите, както към божествения ездач, така и към неговия „небесен кон”. Конят и ездачът са свързани в исполински тандем, притежаващ свръхбожествена мощ, резултат от хармонично взаимодействие на антропоморфни и зооморфни божествени сили, така характерни за скитския религиозен светоглед.
Подобно на Исус Христос, кеянидският принц Сиявуш загива, осъден на смърт от силните на деня, набеден за враг на царя. Докато за възнесението на Исус Христос се е писало много, то за небесното въздигане на Сиявуш, няма директни сведения, но то би трябвало да наподобява възнесението на неговия син Кей Хосров – отмъстил за невинната му смърт,  както и несполучливия опит за възнесение на баща му Кей Каус /Кей Кавус, Кави Уса/. Абсолютно идентичният полет с колесница, теглена от два грифона, извършен от „царят на царете” Александър, става много популярен литературен и изобразителен сюжет през Ранното Средновековие, и чак до 14 век заема видно място в скитската християнска живопис. Този изумителен случай на открито поклонение пред езически цар, въпреки строгите догми на канона, поражда основателни предположения за възможно митологическо обединяване на „царя на царете” Александър и на кеянидския принц Сиявуш, в образа на Скитски Христос. Вж. фиг. 4 – златен медалион от 3 век с изображение на Александър Велки на кон, пронизващ с копие лъв.
Легендата за възнесението на Александър III Велики (336 – 323 г. пр. н.е.) се появява едва през 6 век, защото до 4 век саркофагът с тялото му представлява  световна забележителност на египетския град Александрия и всеки може да го види с очите си. Въпреки че приживе Александър Велики е боготворен от своите войници, едва ли би могло да се мисли, че обожествяването му се е състояло през далечния 6 век, със закъснение от около хиляда години след неговата смърт, когато на бял свят излиза литературното описание на полета му към небето. Но кой тогава се явява първообраз на обожествения скитски Александър, когото почитат българите от времето на Хазарската мисия (860 – 861 г.) на светите братя Кирил и Методий, и който повтаря до най-малка подробност възнесението на легендарните Кеяниди, с колесница, теглена от два грифона? Грифоните само потвърждават соларната визия на Александър в култа, съвпадаща с представата за Героя-Слънце Сиявуш.
Единственият лигитимен наследник на необятното царство, простиращо се от Балканите до Индия, след смъртта на Александър Велики е Александър IV Македонски (323 – 309 г. пр.н.е.), негов син от балхарската /бактрийската/ принцеса Роксана. Вж. фиг. 5 – монета с изображение на Александър IV. Но пълководците на Александър Велики, така наречените диадохи, не изчакват невръстният принц да навърши пълнолетие и започват войни помежду си за разпределяне на империята. Малкият Александър и майка му Роксана са държани затворени в крепостта на град Амфиполис, намиращ се близо до устието на река Струма. В крайна сметка, след третата диадохска война се стига до споразумение, според което, след навършване на пълнолетие Александър IV да бъде обявен за единствен владетел на империята. Когато обаче през 309 г. пр.н.е. този момент най-после настъпва, за да запази властта си, македонският военоначалник Касандър, определен да се грижи за младия цар, нарежда на охранителя му Главкиас тайно да убие четиринадесетгодишния Александър и майка му Роксана и да ги погребе на неизвестно място. Така смъртта на младия цар задълго остава забулена в мистика и предполагам, подхранва световна легенда за неговото кеянидско възнесение. Защото по майчина линия Александър IV произлиза от рода на балхарските /бактрийските/ царе, потомци на легендарните Кеяниди. В Египет Александър IV е почитан за фараон и летоброенето се води по неговото име чак до 305 г., когато за фараон на Египет е обявен Птолемей I (323 – 283 г. пр.н.е.). Съдбата на младия Александър IV повтаря съдбата на неговия далечен кеянидски предшественик Сиявуш, престолонаследник в Балх – древната столица на арийците. Дори крепостта, в която е затворен и убит Александър, силно напомня за митичната крепост Кангдиз, в която е убит Сиявуш. Смъртта на Александър IV погребва мечтата на човечеството за установяване на световно царство на мир и разбирателство между народите, управлявано от кеянидски наследник на Александър Велики. Между впрочем, изглежда това е била заветната цел на самия Александър Велики.
Царското прозвище „Aigos” на Александър IV /възможно на гръцки да е звучало и като „Егос”/, въпреки че се правят опити да бъде изведено от гръцката дума „aiks” - коза, според мен, има много повече основания да бъде свързано с гръцкото понятие „aigle” – блясък, великолепие, а защо не и с „agios” – свят, свещен, светец. „Агиари” е зороастрийската дума за „светилище”. Защото титлата „Aigos” на Александър IV би трябвало да подхожда като за първороден син на самия Александър Велики и съвсем логично да изразява подобаващо светлинно значение – сияен, светлейши, августейши /augustus (лат.) – свещен, възвишен, почитан/....каквото е името Сиявуш – „Сияйно божествен”. След 6-ти век, съвсем естествено, избледнелият спомен на съвременниците за исторически събития от преди хиляда години, приписва сагата за възнесението на сина Александър на още по-легендарния му баща Александър Велики, действителния “Василеос Василеон”, на гръцки „Цар на Царете”. Изображенията на възнасящия се Александър Василеос, както езически, така и християнски, свидетелстват, че средновековните скити-българи отправят към Александър надеждите си за появата на царски син месия, който да възстанови справедливостта и мира в света, така както към Сиявуш /Коледа, Мардукан, Марко, Сур/ - божествения Герой-Слънце отправят очакванията си за плодородие и благоденствие през годината. От Александър човекобогът Сиявуш – Скитският Христос придобива славата на „цар на царете”, явно задължителна титла при тогавашните обстоятелства, защото епитети на Исус Христос също са „Началник на земните царе”, „Цар на царете”, „Господар на господарите”. Вж. фиг. 6 – сребърно блюдо от 12 - 13 век от Северна Волжка България, в центъра релеф с възнесението на Александър Василеос, отстрани митологични сцени с подвизите на младия Сиявуш.
В средноазиатските страни намира широко разпространение култът към Нана - майката на Героя-Слънце Сиявуш. Думата „нана” на български винаги е означавала „майка” /вж. „Речник на българския език” от Найден Геров; предполагам идва от Нъ Нъ – уста давам – на, на-на, нани, нанка, думи свързани с кърменето на бебето/. Обожествяването на Нана достига до ранг на Велика богиня майка, с характерните за трако-фригийската Кибела атрибути – държи в ръцете си купа и клонка, а понякога два лъва лежат пред нейните крака. Вж. фиг. 7 – изображение на божествената Нана върху златна кушанска монета от 2-ри век. Името Нана звучи твърде близко до имената на шумерската главна богиня-майка Нинту, на шумерската богиня Инана, на персийската Анахита, на римската Юнона, което още веднъж очертава мащабите на индоиранския /арийски/ езиков ареал. Разбира се, Нана не би могла да персонифицира Луната /с имена като Мара, Мария, Злата мале и др./ в качеството си на майка на Героя-Слънце, защото в ортодоксалния Зороастризъм, както Луната, така и Слънцето са светлинни творения на Ахура Мазда и тяхната основна функция е да осветляват божествения и нравствения порядък във Вселената. Затова зороастрийската Нана-Анахита, богинята-майка, майката на Героя-Слънце Сиявуш, често е изобразявана, държаща в едната си ръка слънцето, а в другата луната, като свои собствени атрибути. Зороастризмът счита слънцето и луната за божества-язати, слънцето е Кхоршед или Хваре Кшаета /при кушаните - Мииро, Миоро/, а луната е Мохор или Мах /при кушаните - Манаобаго и Мао/. Често рисуват Нана четириръка, подобно на бог Шива. Макар много по-рядко, „многоръчието” се среща в европейската иконография на богинята-майка, напр. четириръката римо-тракийска богиня Хеката-Бендида и православната Богородица Троеручица.
В българските народни песни понякога дивите, юдите и самодивите по-скоро напомнят за ведическите добри божества деви, отколкото за зороастрийските дайвове /дайви/ – зли духове, слуги на Ангра Майниу - Най-черната Мисъл. Но така или иначе, българският митологичен речник определя юдите, дивите и самодивите като зли духове. Очевидно авестийската дума „дайва” представлява фонетичен първообраз на християнските аналози „дявол” и „демон” и показва за пореден път силното присъствие на зороастрийски понятия в Християнството. Произходът на думата „дайва” би могъл да се изведе от Дъ Бъ – зъб голям – дъвча, див, отнасящо се за диви зверове, синоним на злото от праисторически времена. Всичко това още веднъж затвърждава убеждението, че зороастрийската /арийска/ некнижовна цивилизация информационно се основава върху езика, породен от „Говорещата азбука”, първия универсален звуково-азбучено мотивиран език на духовното човечество.
В популярна народна песен от Охридско се казва:
Сива, сива Василица, каде си се осивила?
- Тамо долу на Бел Дунав!
- Што имаше, што немаше?
- Ми имаше златна чаша,
златна чаша канатица, ми канеше слава Божа,
слава Божа и Божика. Божик ми е на небото,
слава му е на земята! Оооооо и в година!
Удивително, как народната памет съхранява последователността на езиковите преображения в името на скитския златно-сияен соларен бог Млада Бога /Божа/ – Колаксай – Коледа, през различните религиозни епохи. Споменът за Колаксай – Коледа /Санта Клаус при католиците/ идва от далечните времена на ранноскитската култура, описана от Херодот /5 в. пр.н.е./. В постзороастрийска среда, преди покръстването на българите, той вече е Сива Бога – Сиявуш /Сияен Бог/. Преходът му към християнската църкава /7 – 9 век/ преминава през Александър – Василеос /”Василеос” е „цар” на гръцки/, за да се слее окончателно с образа на Исус Христос в съзнанието на православните българи някъде към 10 век. Този процес на асимилация, разбира се, продължава векове и въпреки всичко, в Дунавска България, до ден днешен, най-древният скитски езически бог на слънцето Коледа /Колаксай/ продължава да дели празника и датата на слънчевото раждане с всемогъщия човекобог Исус Христос. Свети Василий се чества на първи януари - първия ден от слънчевия календар. А в народния епос героят-закрилник продължава да бъде юначният конник-великан от царски произход Крали Марко, митологичен приемник на кеянидския Герой-Слънце Сиявуш. Същото може да се каже за волжко-българския скитски зооморфен /с животински образ/ соларен бог-герой Мардукан Гарван /негови други имена са Сабан, Субаш/. През вековете на тотално господство на книжовните религии Християнство и Ислям, споменът за старите слънчеви богове в народното творчество избледнява. При българите, както и при останалите християни, се запазва под някаква форма честването на стария слънчев бог Коледа /Санта Клаус/, макар преобразен от християнската доктрина в „стареца” Дядо Коледа, представящ слънцето в края на годишния жизнен цикъл, символ на една отмираща езическа епоха. По църковния сценарий Дядо Коледа съвсем логично би трябвало да остъпи на новия сияен божествен младенец – Исус Христос сакралната дата на слънчевото Рождество, но явно този замисъл остава неприложим в масовото съзнание на българите.
На пръв поглед, „Веда словена” описва поредица от различни богове на българите - Сива Бога, Вишну, Бела Бога, Коледа, Крали Марко, Църна Бога, Млада Бога. На своя „личен ден” /празника за честване на бога/ съответният бог слиза на земята при хората, които го почитат с обреди и с курбани. На Суров-ден Сива Бога слиза в пещерата /езическия храм?/, за да смени „църна година” със „сура година”. Сива Бога удря със „златна тояга” Църна Бога /Черния бог/ и го прогонва от земята, защото „е веке Сурва година; Сурва година Суров-ден; Суров-ден Сурувак-ден”. В песните Суров-ден съвпада с Коледов-ден, за което съдим още по златните атрибути, несъмнени соларни признаци – златната тояга на Сива Бога, златна чаша, златно лице на Коледа, позлатена звездна книга, дори майката на Бог Коледа се казва Злата мале. Следователно, в началото на Новата слънчева година /Сурва-година/ българският бог Коледа /скитският Колаксай/ напълно съответства на ведическото понятие Сур /Surya/ – слънце, като се има също предвид тракийското соларно божество Суре-гетес, както и асирийския бог Асур, изобразяван като крилат слънчев диск. По начало, думите „злато” и „слънце” имат общ корен, произтичащ от ЗъРъ – светлина много – светъл, заря, зора, жълт. Ето защо, „сур” е „слънце”, а „зар” на скитски означава „злато”. На старобългарски „сърма” също е „злато”, на авестийски „zaranya” е „злато”, а „hvar” – “слънце” /с характерния авестийски преход на буквите „с” и „з” в „к” и „хв”/. Народните представи обикновено сливат ролите на Върховния светлинен бог-отец и на сина цар-Слънце. Явно Сива Бога в качеството на Върховен светлинен бог /ЗъБъ – светлина/ е разпоредител на слънчевата календарна година, докато Млада Бога Коледа е Сурва или Сур /от Суров-ден/, т.е. Слънцето. Сива Бога няма четири ръце и не е светлинно и полово двойнствен, но навярно е взел нещо от образа на индуисткия бог Шива - кушанския Оешо, ако се съди по жезъла /златната тояга – сурвака, аналогична на тришулата на бог Шива/, по змиите увити около главата, и по властта над календара, природните стихии и плодородието. Очевидно, във фолклора соларните функции на Сива и на Сурва-Коледа се смесват в началото на новата календарна година на Суров-ден, Коледов-ден. Да не забравяме, че Сиявуш също съчетава младежки слънчев блясък със зряла отговорност за природния и за нравстевния порядък. Сива Бога от „Веда словена” демонстрира някои от войнските качества на Сиявуш – язди „бърз кон”, в ръката му „люта стрела пламениста”, прогонва Черния бог със „златна тояга боздуган”. Името на Бог Коледа съвпада с името на скитския митологичен герой, олицетворение на слънцето, Колаксай-Скит-Азак, родоначалник на скитите, азите и българите /вж. кн. „Поклонници на светлината”/. А присъствието на Бела Бога и на Църна Бога /Черния Бог/ в народните песни, показва дуалистично влияние, характерно за ведическия, но най-вече за зороастрийския религиозен мироглед. В българския фолклор и до днес са запазени древни скитско-индоирански следи – оброк, мартеници, сурваки, коледуване, лазаруване, русалии /калушари/, неравноделни тактове в народните песни и редица други. Навярно отглас от култа към Сиявуш е празникът Сивуйница /Совойница/, познат във Великотърновско и в някои родопски села, наподобяващ коледните обичаи.
От „Веда словена” и от други български фолклорни извори, може да се заключи, че според религиозните представи на нашите предци, на небето властват три главни бога, които според своите същностни черти, се оказва, че имат двойници сред най-висшите зороастрийски божества. Главните божества в Зороастризма са седемте инкарнации /проявления/ на Ахура Мазда, наречени Амеша Спенти - Безсмъртни святости. На фиг. 8-2 са показани три от лъчите на розетата от Плиска (8 век), с надписи на прозвищата на трима от седемте Амеша Спенти /за надписите върху розетата вж. книгите ”Безсмъртна птица на вярата”, „Следи от светлина” и „ Поклонници на светлината”/. От ляво надясно това са Ахура Мазда – Царстващата Мъдрост, олицетворява върховната духовна и творческа сила. Негов култов цвят е белият, а негово висше творение е човекът. Върху розетата е изписан неговият епитет ТъЧъ – творец/баща/ човек – творец на човека. Кшатра Ваиря – Желаната власт, контролира леенето и обработката на металите, затова негов култов цвят е оранжавият – цветът на разтопения метал, цветът на блестящото огнено слънце /жълто-червен, огнено-златен, риж/. Върху розетата е представен с надписа РъЩъ – много искам – желание, надежда. Аша Вахища – Най-добрата истина, покровителства огъня. Негов култов цвят е червеният. Неговият надпис върху розетата гласи  КъБъ ЗъЗъ – хубав съюз – в смисъл на добри порядки, добро общество, но също може да означава купи, съпруги, визирайки семейството и благата, напълно в съзвучие със зороастрийската максима „Истината е най-доброто благо”. Всеблагият и най-светъл бог-творец Ахура Мазда – Царстващата Мъдрост, най-точно съответства на вечно добрия Бела Бога от фолклорните извори. Сред седемте безсмъртни Амеши Спенти само Кшатра Ваиря /Шахревар/ - Желаната власт, е в състояние да обедини в себе си качествата на цар-воин, на Герой-Слънце и на ковач-металург с вулканична гръмовност, каквито в народното съзнание са соларните богове Хурса и Тракийският конник /Тракийският Херос, Тракийският Герой/. При кушаните тези функции са разделени между три божества: Шахревар – войн, Мииро /или Миоро; очевидно идва от Мар, Марко/ – слънце, Атшо /Адшо, Аошо/ - бог на металите. Така че Кшатра Ваиря най-пълноценно покрива представата за Герой-Слънце, което се подкрепя и от соларния знак „+”, първата буква от прозвището му Ръ Щъ – много искам – желание, надежда. Затова Кшатра Ваиря най-добре представя соларната същност на Коледа, Сива Бога, Сиявуш, Сурва. От своя страна Аша Вахища – Най-добрата истина /Най-добрата правда; но също и Арта Вахища – Най-добър порядък/ несъмнено олицетворява божествената истина и божествения порядък, установен от Всевишния Бог, както и огнепоклонническата вяра, към която средновековните свидетелства причисляват българите. Ето защо, българите отреждат на Аша Вахища мястото на въздаващия справедливост Бог, Бога, Божич, Божик, Вишну. Ако надписите от трите лъча на розетата на фиг. 8-2 се съпоставят с известната тройка знаци от камъка от Бяла (8 век) на фиг. 8-1, лесно се установява принципно сходство между някои букви от двата паметника – вж. фиг. 9. Това определено дава основание за „разчитане” на трите знака върху камъка от Бяла, като монограми на Кшатра Ваиря, Ахура Мазда и Аша Вахища.
Разбира се, първото нещо, с което могат да се сравнят троицата висши богове, са трите основни дневни и годишни фази на слънцето, отнесени към трите съзнателни възрастови етапи в човешкия живот - младежка възраст, зряла възраст, старост /в Християнството се наричат син-отец-дух/. Кшатра Ваиря /Коледа, Млада Бога, Сурва, Сиявуш, Божа, Сива Бога/ - блясъкът на изгряващото и на пролетното младо слънце, Аша Вахища /Бога, Божич, Божик, Вишну/ – огнените пламъци на дневното и на лятното зряло слънце, и Ахура Мазда /Бела Бога/ – светлината на залязващото и на есенно-зимното старо слънце. Абсолютно същата схема се наблюдава при египетската триада, Хепри – изгряващото слънце, Ра – дневното слънце и Атум – залязващото слънце.
Съобразявайки се със слънчевите фази, така образуваната зороастрийска триада от фиг. 9, Кшатра Ваиря – Желаната власт, Аша Вахища – Най-добрата истина и Ахура Мазда – Царстващата Мъдрост, едновременно се стреми привидно да преповтори извечната божествена семейна тройка – сияен цар Син-слънце /с култово число 1/, Велика богиня-майка /най-често луната; с култово число 2/  и Върховен светлинен Бог-отец /с култово число 3; вж. кн. „Поклонници на светлината”/. Защото при Кшатра Ваиря – царската власт и при Ахура Мазда – твореца на вселената, подобно сравнение не буди съмнение. А при „мъжкото” божество Аша Вахища – истината, тази теза намира подкрепа в иранската митология, където женско божество Аши /Арти; при кушаните – Ардохшо/ олицетворява късмета, успеха, изобилието на блага, по аналогия с Фортуна - римската богиня на съдбата, често отъждествявана с Великата богиня-майка, защото е почитана например като Изида Фортуна и Фортуна Брауро.
За разлика от Християнския човекобог Исус Христос, скитският човекобог Сиявуш не се примирява с неправдите, завладяли финансиализираното книжовно общество, вследствие на технологическото несъвършенство на паричните знаци без информационен еквивалент, чиято анонимност прикрива престъпниците. Когато „целият свят лежи в лукавия” (1. Йоан 5:20), Сиявуш е безкомпромисен воин, унищожител на злото и защитник на онеправданите. Пазител на нравствените добродетели, сияйният конник Сиявуш се превръща в главен бог на скитските народи от предкнижовната епоха, все още непокварени от корупцията в Римо-византийската империя, и съхранили зороастрийската мечта за изграждане на Земния Рай – страната на справедливостта и щастието Ариана Вежа.

Борислав Иванов Иванов
гр. Бургас, 14.11.2012 г.