СИЯВУШ – БОГ СИЯЕН КОННИК

Трета част

Познанието разкрива истината за света, кое е добро и кое е зло за човека. Според библейската легенда, в Райската градина Адам и Ева вкусват плода от дървото на познанието и в техните души пламва любов към истината. Истината им отваря очите да различават доброто от злото, за да могат сами да разпознават доброто и да избягват злото. Тази любов, с която хората търсят, откриват и отстояват истината, се нарича Вяра. Вярата разпалва в душите огъня на Човешкия дух, който превръща човешките същества от слаби бездуховни животински твари, в могъщи богоподобни творци. Вярата отваря съзнанието за божиите закони, повеляващи на хората да бъдат добродетелни, да не лъжат, да не завиждат, да се обичат, да си помагат, за да станат духовно силни и да преодолеят многобройните опасности в живота. За съжаление, вярата на първите ни предци се оказва твърде крехка, за да устои на всички изкушения на лъжата, сковаваща в леден мрак съблазнените души. Изхвърлени от Рая в бездната на суровата земна реалност, сред хищни зверове, природни стихии и човешка измама, хората са обречени на страдания, но окриляни от Вярата, неуморно умножават познанията си, упорито развиват своето общество, водени от мечтата да изградят Земния рай по подобие на Небесния рай, създаден от Твореца. Духовно прогледналите виждат най-големия враг на човека в лъжата, срещу която непрестанно трябва да се воюва. Защото лъжата отваря вратите на злото, разяжда душите, убива Вярата, угасява Духа и разрушава обществото. Рано или късно лъжата умира разобличена. Истината е безсмъртна и само пътят на истината води към безсмъртието на Човешкия дух. Древните митологични герои с човешки произход Гилгамеш, Йима, Орфей, Залмоксис, Сиявуш и много други, допринасят с подвизите си за спасението и за прогреса на цивилизацията. Непобедимият им Дух вдъхновява следващите поколения към жертвоготовност за постигане на съвършенство и на духовно безсмъртие - божественото призвание на човека.

За да спаси душите на вярващите, Божият син и полубог по рождение Исус Христос укрепва Човешкия дух с любов и с добродетелност, но също с примирение и с покорство. Човешки син по произход, Скитският Христос Сиявуш спасява душите на праведните, възвисявайки Човешкия дух с добродетелност, но също с воля за борба и с активна позиция срещу злото, напълно според зороастрийските разбирания. Скитите българи почитат Героя-Слънце Сиявуш - човешко божество, подобно на Буда и Мани, запазвайки небесното върховенство за добрия светъл бог Ахура Мазда – Царстващата Мъдрост. Слънцето е царят на материалната светлина, Мъдростта е царят на духовната светлина. Исус Христос придобива не само светлинния ореол и рождената дата на Слънцето, но също Божествената Мъдрост – София, сливайки се по този начин със самия Творец. Според християнската представа за триединния бог, Исус Христос е първият, роден от простосмъртна жена човекобог, който се приравнява по божествена мъдрост с Върховния светлинен Бог - Творец на вселената. В началото римляните изглежда възприемат Исус Христос повече в човешката му природа на божество. Канонизираният за светец император Константин Велики (307 – 337 г.), който въвел Християнството за държавна религия в Римската империя, всячески се стремял да се оприличи на Христос. Искал да бъде кръстен в река Йордан както Исус, обявил за свой монограм хрисмона - монограма на Христос, поръчал в мавзолея му да поставят имитации на саркофази на дванайсетте апостоли, а неговият саркофаг бил разположен в средата. След смъртта му, римският сенат обожествява Константин Велики, следвайки езическата традиция....

Зороастрийците откриват присъствието на Ахура Мазда – Царстващата Мъдрост във всички светещи създания. За тях дори небесният рай е „Безкрайна светлина” (Анагра Раочан; предполагам идва от А(Нъ) КРъ Ръ АЙ Зъ Нъ - без край много небесна светлина дава – безкрайна светлина). Ето защо, в безспорния светлинен лидер Слънцето те виждат най-значимия символ на Ахура Мазда. Три от седемте главни зороастрийски божества Амеша Спенти - Безсмъртни святости, се отнасят към фазите на дневното и на годишното слънце, така както към човешките и към царските възрастови категории. Това са Кшатра Ваиря – Желаната власт - лъчите на младото утринно или пролетно слънце – „Очакваното слънце”, младият цар. Аша Вахища – Най-добрата истина - огънят на същинското дневно или лятно слънце - „Истинското слънце”, справедливият цар в зряла възраст. Ахура Мазда – Царстващата Мъдрост, който обикновено се слива с творческата си инкарнация (въплъщение) Спента Майниу – Най-светлата мисъл – почти „абстрактната” светлина на старото залязващо или есенно-зимно слънце – „Мъдрото слънце”, мъдрият остарял цар, символизиращ висшата духовна сила, способна да възкреси живота в природата след нощния мрак и след зимния студ. Яхнал своя небесен кон, Героят-Слънце, соларният принц, младият цар-слънце, отдавна осветява скитския духовен мир с непобедимия си блясък, в лицето на божествените персонажи Митра, Тракийския Герой (Тракийския Херос), Хурса, Колаксай, Сиявуш. На фиг. 1, върху печат от 2 век е изобразен кушанският конен бог на металите Адшо (Атшо, Аошо), аналог на скито българския бог на металургията и на ковачеството Хурса. Зад конника се вижда знакът на Шива, а пред конника е изписана тамгата на царстващата кушанска династия Канишка (предполагам тамгата повтаря побуквения запис на ШъКъ – победа; вж. „Говореща азбука....”). Бог Адшо държи в ръката си кръст, безспорно свидетелство за неговите слънчеви качества. Общоскитската представа за соларната същност на бога на металите и на ковачеството, не оставя никакво съмнение, че зороастрийският покровител на металите Кшатра Ваиря – Желаната власт, също е възприеман за слънчево божество. Друго потвърждение за слънчевите проекции на Кшатра Ваиря, Аша Вахища и Ахура Мазда откриваме в изображението върху златен пръстен, намерен в гр. Болгар - столицата на Волжка България (вж. фиг. 2). Ако сравним знаците от пръстена с известната тройка знаци от камъка от Бяла (вж. фиг. 3), ще установим, че крайните два знака от камъка, върху пръстена са заменени с рисунки на изгряващо слънце и на дневно слънце. При розетата от Плиска (вж. фиг. 4-1) тези два крайни знака съответстват на Кшатра Ваиря – желаната Власт и на Аша Вахища – Най-добрата истина (вж. статията „Сиявуш – бог сияен конник” - втора част). А в средата на пръстена и на камъка, стои сакралният български символ IYI – знакът на „духовната” светлина, излъчвана от Ахура Мазда - Царстващата Мъдрост.

Индоиранските народи по традиция се считат за потомци на Героя-Слънце. В индийския епос слънцето Суря се отъждествява с божествения герой Мартанда, познат още под името Вивасват (жива светлина?), прародител на хората, ведически аналог на иранския първочовек Гая Маретан (Гайомарс, Каюмарс, Гайомарт). Според мен, името Гая Маретан освен в обичайния си авестийски превод „жив смъртен”, би могло да се тълкува и като „жива светлина”, защото „мар” е универсална дума за „светлина” (вж. кн. „Следи от светлина”). Изключение не правят траките със своя Тракийски конник Херос (Тракийски Герой, Сурегетес), както и волжките българи със своя зооморфен герой Мардукан-Гарван (Сабан, Субаш). Черноморските скити смятат за свой предтеча соларния герой Колаксай (Коледа), а родоначалник на средноазиатските владетели е Героят-Слънце Сиявуш от рода на легендарните Кеянидски царе от град Балх, столица на средноазиатска Балхара (Бактрия). Персийските царски династии също започват от Кеянидите. Балх е градът, в който пророкът Зороастър полага началото на нравствената Зороастрийска вяра. Кеянидските царе са първите покровители на тази религия, издигнала Човешкия дух до неподозирани висоти. Имайки предвид, че самата „Авеста” посочва Сияваршан (Сиявуш) за владетел на райската страна Кангха, често отъждествявана с арийската прародина Арияна Вежа, с основание може да се приеме Сиявуш за родоначалник на арийците-зороастрийци. Понятието „арийски” (авест. airya, староперс. ariya) в нравствен смисъл означава чист, светъл, възвишен, искрен, като отрицание на мръсен, мрачен, долен, подъл. Въпреки изключителната си популярност, няма сведения за официален култ към Сиявуш в зороастрийска Персия. Там той остава само любим литературен герой (подобно на Крали Марко), защото ортодоксалният персийски маздеизъм не допуска обожествяване на човешки същества. В осетинския „Епос на нартите” бог създава героя Сауас и го закалява в огън и вода. Така той става първия Ас – предтеча на скитите аси (алани). Скит е името на скитския родоначалник, познат от херодотовата „История” (кн. ІV, 10) от 5 в. пр.н.е. Писателят от 10 век Ибн Фадлан нарича българите от Волжка България „ас-сакалиби”, т.е. ази-скити, което название указва възможно съответствие на скитските легендарни герои Сауас и Скит с известните български първопредци Зиези (според Анонимния римски хронограф от 354 г.) и Азак (Иджик; според „Джагфар тарихи” от 17 век; за историографската еквивалентност на имената Скит и Азак вж. кн. „Поклонници на светлината”). Принадлежността на българите към азите-скити се потвърждава и от арменската география „Ашхарацуйц” от 7 век, която разполага областта Велика Азия върху територии, съвпадащи със земите на известната кубратова Велика България, простираща се в Скития, от Азовско море, до река Дон, и на юг до Кавказ.

Всеизвестно е значимото влияние на поначално безкнижовния Зороастризъм върху формирането на по-късните универсални книжовни религии. Хилядолетното господство на нравствената Зороастрийска вяра в Евразия (почти до 8 век) залага индоиранския авестийски език в основите на големите европейски езикови групи – романска, германска, славянска. Нищо чудно тогава, че „люлката на царете” Балх - градът на пророка Зороастър и столица на древна Балхара (Бактрия) в Средна Азия, се оказва епицентър на разпространение на териториалната държавност при скитите, мидийците, персите, партите, кушаните, атиловите хуни, ефталитите, кавказките, северно-черноморските, балканските и волжките българи, и навярно при още много други народи във всички посоки на света. Нравственият заряд на вярата и информационният потенциал на азбучно-мотивирания език са основни държавотворни фактори при изграждане на некнижовните териториални държави на азите-българи (вж. стат. „Велика земя държава” от кн. „Следи от светлина”). Така както градът-държава Рим се превръща в център на световна книжовна империя, а по-късно в център на книжовната Християнска религия, така векове преди това, град Балх и Балхара (Бактрия) е център на некнижовната териториална държавност и на некнижовната Зороастрийска религия.

В предишни книги предложих възможно разчитане на името България с помощта на „Говорещата азбука” като БъЛъ ГРъ – велика земя – държава. Но обичайно „държава” е синоним на „царство”. Така че за нашите деди думите България, държава и царство са били равнозначни понятия. Още повече, че думата „бал” (”мал”) има универсално историческо приложение в смисъл на „владетел”, „цар”. Следователно би могло да се допусне, че известните от историята „царски скити” винаги са били българите, макар и под различни имена, например по Северното Черноморие басили (от „василевс” – цар на гръцки), в Предкавказието малкари (от „малк” – цар на арамейски), в Кавказ балкари (от балхара – цар на индийски; вж. Ал-Бируни „Хронография”), в Украйна черкаси или черни българи (от ЧъРъ – първи, цар), в Предкавказието също хоногури (от „хан” – цар на хунски) и сарагури (от „сар” – цар в Месопотамия).

Най-авторитетни средновековни писатели приписват на Александър Велики (336 – 323 г. пр.н.е.) основаването на град Болгар на река Волга. В епическото произведение „Искендер-наме”, световно известният азърбейджански поет Низами Гянджеви (1141 – 1203 г.) пише: „Цялата тази земя се нарича Болгар (Волжка България). Шаховете на тази земя са потомци на войните на Румската държава. Искендер (Александър) създал град Болгар, който преживял небивал разцвет.” А в първата космография на персийски език „Сътворени чудеса”, персийският автор от 12 век Наджиб Хамадани дава следните сведения за волжките българи: „В град Болгар е техният падишах, който се явява един от потомците на Александър Велики, наричан още Зул-Карнайн (Двурогият)”. Легендарната съпричастност на Александър Велики с гр. Болгар, столица на Волжка България на река Волга, очевидно се дължи на реалната историческа съпричастност на великия завоевател с град Балх, столица на срезноазиатска Балхара (Бактрия). След унищожаването на Балх от тюрките през 6 век, съвсем логично, свещеният за мюсулманите град Болгар замества Балх в преданията за Александър Велики, защото напълно основателно са считали българите за произхождащи от Балхара (Бактрия) със столица град Балх - люлката на царете, градът на Кеянидите, на Зороастър, на Сиявуш, на принцеса Роксана - съпругата на Александър Велики и майка на неговия официален наследник Александър IV.

Увенчан от историята с непреходна слава, „царят на царете” Александър е почитан и дори обожествяван през Античността и през Средновековието като соларен герой в различни религии по света, в епоха, когато на мода е обожествяването на човешки същества - царе и жреци пророци, например Буда, Залмоксис, Исус, Мани, египетски фараони, римски императори. На фиг. 5, фрагмент от теракотена ваза (3 – 2 в. пр. н.е.) от гр. Амисос (дн. гр. Самсун в Турция на анадолското крабрежие на Черно море) представя Александър в образа на Хелиос Космократор или на слънчев бог. Навярно поради дълбоко вкоренения сред населението езически култ към слънцето, изображения на Александър присъстват в средновековни християнски храмове. Сцената на възнесението на Александър върху колесница, теглена от два грифона, се среща както в руски православни храмове, така и в катедралата Сан Марко във Венеция. Летописецът Теофилакт Симоката (580 – 640 г.) в своята „История” (кн. 6, гл. 5, 2) свидетелства за известен християнски храм на „мъченика Александър” в гр. Анхиало (дн. Поморие), опожарен от аварите през 593 г. (Теофан Изповедник (760 – 818 г.) в „Летопис” нарича опожарения храм в Анхиало „светия Александър”).

В сърцевината на зороастрийската божествена космология стои разбирането за Мъдростта като първичен градивен елемент на вселената, от който произтичат всички явления и процеси в природата. Мъдростта е вечна, неделима, неизменна, изначална субстанция на вселената. Мъдростта предшества появата на божествата, предшества дори самия Творец, самосъздалия се Цар Мъдрост - Ахура Мазда. "В началото Ахура Мазда сътвори мисъл, и небесните царства се изпълниха със светлина.....” (Ясна XXXI.7). В сътворяващата мисъл на Ахура Мазда зороастрийците виждат висшата божествена воля за устройството на вселената, основополагащата истина за света - божествената истина. Сътворение чрез божествена мисъл е в състояние да извърши само първосъздателят Ахура Мазда – Небесният Цар Мъдрост, защото именно той е властелинът на изначалната Мъдрост. Така че, вселената и всичко, което се случва в нея, включително и животът на хората, се явява продукт на висшия промисъл на Божествената Мъдрост Ахура Мазда, който е върхът на идеята за съществуването.

Според най-ранната авестийска теология на ”Гатите” (най-старата част от „Авеста”), за да предизвика духовното израстване на своето висше творение - човека, светлият и всеблаг бог Ахура Мазда с дълбок философски замисъл създава взаимно-отричащи се духове на доброто и на злото, влияещи върху човешките души. Това са Спента Майниу – „Най-светлата Мисъл” и Ангра Майниу – „Най-черната мисъл”. По-късната зороастрийска традиция слива Ахура Мазда със Спента Майниу в ролята на непримирим противник на силите на злото, възглавявани от Ангра Майниу. Зороастризмът проповяда асиметричен дуализъм, защото от самото начало предрича, че чрез нравствено израстване на Човешкия дух, Ахура Мазда ще успее да прогони Черния дух. Така борбата между доброто и злото в душите на хората се превръща в движеща сила за умножаването на Човешкия дух на Земята. Ако човек избере пътя на лъжата, злото обзема душата му, Светлият дух огасва, а Черният дух се вихри в зловещ танц на разруха и смърт. Такъв човек сее унищожение около себе си, до собствената си гибел. С изгонването на лъжата от „света на истината” ще бъде изгонен и Черния дух Ангра Майниу, а Човешкият Дух завинаги ще възтържествува над дивашките нагони – завист, алчност, омраза, изчадия на Ангра Майниу. Едва тогава на хората ще бъде разрешено да вкусят плодовете от дървото на живота. Вечно блаженство ще настъпи в безсмъртните човешки души и човешкото общество ще се превърне в мечтания земен рай. Животът на духовните хора ще бъде безкраен низ от радостни събития, без болести, без смърт, без измама и без насилие. Увеличавайки непрестанно технологическите си умения, хората ще предприемат заселване на галактиките във вселената. Такава е земната мисия на Човека – да достигне духовно и технологическо съвършенство, което ще му позволи да разпространи във вселената висшето божествено творение – Човешкия Дух, еманация на Божествения Дух.

Най-сакралният български знак IYI, според мен, е тясно свързан със зороастрийската религиозна практика и внушава култови стойности, които го превръщат в емблема на Ахура Мазда. Седемте краища на чертите изразяват свещеното число 7, отговарящо на седемте Амеша Спенти – Безсмъртни святости, седемте същности на Ахура Мазда. IYI в някои начертания наподобява буквата М, буквата на Мазда – мъдростта. „Говорещата азбука” разчита буквите I Y I – „този-е баща-творец този-е”, напомнящо много на библейското определение за Всевишния бог - „Този, който е”. Все пак, най-важната интерпретация на знака е, че той представлява идеографско изображение на зороастрийски огнен олтар - върховния символ на огнепоклонничеството. Фиг. 6-1 и фиг. 6-2 показват зороастрийски олтари от епохата на Ахеменидите и от по-късната епоха на Сасанидите. Предполагам, че двете странични вертикални черти от знака IYI, така наречените „хасти”, символизират задължителните ленти от двете страни на огнения олтар, а дори допускам те да са идеографски еквивалент на двамата царствени пазители на огъня, също постоянен елемент от култовата иконография на зороастрийския огнен олтар. И ако знакът Y несъмнено символизира огнения олтар и самия творец Ахура Мазда, то съпоставяйки култовата схема от фиг. 6-1 и фиг. 6-2 с надписа от Бяла (от фиг. 3), в пазителите на огъня биха могли да се разпознаят Кшатра Ваиря и Аша Вахища, съответно изгряващото слънце и дневното слънце от фиг. 2. Подкрепа на подобни разсъждения откривам в сасанидски монети (вж. фиг. 7 – златна монета на шах Шапур II (309 – 379 г.), върху които пазителите са обозначени със знаци, наподобяващи много двата крайни знака от надписа от Бяла на фиг. 3.

Върху розетата от Плиска емблемата IYI на Ахура Мазда (вж. фиг. 4-2) сочи лъча със знаците на Аша Вахища от другата страна (вж. фиг. 4-1), покровител на огъня в Зороастризма. Разчитането на тези знаци от позициите на „Говорещата азбука” би могло да изглежда - КъБъ ЗъЗъ – „купа огън” или „хубав съюз”, защото КъБъ - жена, хубав, купа; и ЗъЗъ – огньове, звезди, със, съюз, множествено число. (вж. кн. „Говореща азбука на прабългарите”). От така направения прочит следват три значения на Аша Вахища: 1. „Огнен купел” – защото е покровител на огъня - символ на вярата, която е божествен дар от Всевишния. 2. „Най-доброто благо” – защото купата в древността служи за универсален символ на блага (по аналогия същия смисъл имат - ботуш, чорап, обувка, колчан, торба, рог и пр.). А купата с огъня естествено ще се възприема като най-висше благо, тъй като огънят е най-красивото тяло на бога за зороастрийците. 3. „Най-добрият порядък” – защото „хубавият съюз” винаги е резултат на хармонично организирани отношения и несъмнено представлява значимо обществено благо. Тези три значения на надписа формират основното прозвище на Аша Вахища - „Най-добрата истина” - защото „Истината е най-доброто благо” за зороастрийците. Така че от едната страна на розетата стои огненият олтар на Ахура Мазда, а от другата страна на същия лъч гори огънят на Аша Вахища. С което розетата придобива напълно завършен вид като герб на господстващите зороастрийски религиозни фундаменти в Дунавска България през 8-9 век. Разбира се, „дръжката” на розетата от фиг. 4-1 сочи лъча със знаците на Кшатра Ваиря – Желаната власт, култов аналог на младото слънце и на Сиявуш – Скитския Христос, сияйния бог-конник на българите.

Истината е вечна и безсмъртна, затова тя пресъздава вечния живот. Лъжата рано или късно умира, затова тя възпроизвежда смъртта. Лъжата разяжда човешката душа, превръща хората в зверове. Нравствената вяра учи хората, че благата и щастието са предназначени за този, за когото „истината е най-доброто благо”, т.е. който следва пътя на истината. Ако човек избере пътя на лъжата, неминуемо ще изгуби всички радости в живота. (Ормазд, Яшт 33). Истината е заложена в основите на вярата и на доверието между хората. Доверието в обществото се утвърждава чрез нравствени и законови норми. Ето защо, нравствената религия слага знак за равенство между Аша – истината и справедливостта, и между Арта – порядъка, реда, организацията. В духовната сфера на човека Аша се осъществява като истина и праведност (техни противоположности са лъжата и несправедливостта), а в природата и в обществото - като закономерност и ред (техни противоположности са хаосът и беззаконието). За християните истината също е висше благо. Исус Христос заявява на своите последователи: „Истината ще ви направи свободни.” (Йоан 8:32), а също така: “Аз съм пътят и истината, и животът.” (Йоан 14:6). В по-късната зороастрийска традиция Аша Вахища се идентифицира с огъня на домашното огнище.

От КъБъ – купа, купел, капище, кюп, гюм, гювеч, гумно (с преход на „б” във „в” и „м”) произлиза понятието „медното гумно” на българите, представляващо купел от медна сплав, в който гори свещеният огън на българската вяра (вж. фиг. 8). Именно в „медното гумно” на българите ромейските императори мечтаели да забият меча си, като триумф на пълна победа над България. Защото те са знаели, че унищожаването на вярата, със сигурност води до унищожаване на държавата. Което в случая исторически се потвърждава от гибелта на Първото българско царство след насилствената християнизация.

Белият цвят е цветът на Ахура Мазда, цвят на Духа, цвят на божествената Мъдрост, която създава света и движи природата. Червеният цвят е цветът на Аша Вахища, цвят на истината, на огъня, на Вярата. Ето защо, съчетаването на бялото и червеното, според зороастрийския култов код, би трябвало да означава послание за съпричастност към нравствената вяра. В Зороастризма вързването на преплетени въжета и връзки има изключително важна ритуална стойност. Например, тройно преплетеният пояс служи за отличителен белег на всеки посветен зороастриец. Вързани шалчета-мартеници са задължителен атрибут в облеклото на персийските шахове. Навярно същата тази традиция виждаме запазена в днешния български обичай за вързване на мартеници. По принцип белият цвят се счита за символ на старост, студ, мъжко начало, мир, дух, жрец, а червеният цвят за символ на младост, топлина, женско начало, война, материя, цар. Така че за обикновените българи мартениците най-вероятно изразяват житейската философия за живота като хармонично единство между материя и дух, между топло и студено, между младо и старо, между лято и зима, между женското и мъжкото начало.

На фиг. 9-1, върху оловен печат от 8-9 век, намерен в Плиска, се вижда птица, държаща в човката си клонче с неразлистен цвят, силно напомнящ за класическото култово изображение на лотосовия цвят. Лотосът (водна лилия) също представлява соларен символ, защото сутрин се ориентира на изток към изгрева на слънцето. Ето защо, в древния свят считат лотоса за свещено растение. Според средноазиатските легенди, на местата, където са паднали капки от пролятата кръв на Сиявуш, поникват лилии. Птиците-духове са ангелите в Авеста, те закрилят праведните и се грижат за тяхното благоденствие. Според мен, птицата върху оловния печат е птицата Чинамрош, която свързва зороастрийската митология с култа към свещеното „Дърво на живота”, култ дълбоко вкоренен в скитската духовност. Според по-късната зороастрийска литература (напр. в „Дадестан-и Меног-и Храд” – „Беседи на духа на разума” от 6-9 век) „Дървото на живота” или „Райското дърво”, „Дървото на всички семена”, „Всеизцеляващото дърво” расте в зороастрийския рай Арияна Вежа, на висока планина в морето Ворукаша. На върха на дървото е разположено гнездото на величествената птица Сенмурв (Симург, Саена) - цар на птиците. При всяко нейно кацане, от дървото падат семена от всички растения. Присъстващата наблизо птица Камрос (Чинамрош) ги събира с човката си и чрез дъждовните води ги разсажда по цялата земя. Както се вижда по самото име на птицата Чинамрош (Камрос), тя представлява ранен прототип на популярната през Средновековието птица-закрилник Сенмурв (Симург, Саена) и е останала свързана с нея в късната зороастрийска литература. Названието предполагам идва от ЗъНъ Мъ ЮРъ – слънце има крила – крилато слънце, слънчева птица – митологема с най-древен произход от крилатия слънчев диск, означаващ получаване на защита от самото слънце (летящ слънчев щит). В някои по-стари зороастрийски текстове птицата Сенмурв отсъства, но и без друго, по името на птицата Чинамрош (Камрос) се вижда, че става въпрос за една и съща митологична птица-спасител, само че от различни исторически епохи на Зороастризма. Птицата Сенмурв (Саена, Симург), която се появява много по-късно в легендите, най-често се изобразява с глава на куче, тяло на паун и лапи на лъв, докато образът на нейния най-древнен аналог птицата Камрос, би трябвало да изглежда нещо средно между орел, петел и гарван – най-известните птици, универсални емблеми на слънцето през древността. По думите на Ахура Мазда: „От всички драгоценни птици, враната е най-драгоценна” ( вж. „Бундахишна” - Сътворение на основите). Навярно защото в най-древната соларна птица – гарвана, много изследователи съзират свещената зороастрийска птица Вараган - „птица на мъдростта и на победата”, приносител на божествената благодат „царската хварна”. Птицата Камрос също се проявява в ролята на закрилник. Когато арийците са застрашени от нападение на чужди народи, птицата Камрос каца върху вражеските земи и изкълвава враговете като зърна.....

От другата страна на оловния печат от Плиска също е изобразен знакът на Ахура Мазда IYI във венец от огнени езици (вж. фиг. 9-2). С тази разлика, че отгоре върху знака е поставен кръст „+”, което говори за соларна насоченост на цялата емблема. Но през 8-9 век, почти два века след превземането на Персия от арабите, Зороастризмът като държавна религия отдавна е престанал да съществува. Ето защо, с основание може да се приеме „+ IYI” от фиг. 9-2 за знак на кеянидския богатир Сиявуш, издигнат до божествен ранг на Скитски Христос в религията на българските канове от Първото българско царство. На сияйния конник-бог Сиявуш дължат своята божествена власт българските владетели канове, считащи се за негови преки потомци – „канове сюбиги” – конници сияйно божествени. За мащабите на разпространение на българското „Скитско Християнство” в Скития, може да съдим по „кръстовете” върху куполите на църковен храм от миниатюра в „Изборника на Светослав” от 11 век (вж. фиг. 10), които на вид стоят много по-близко до знака „+ IYI” на Скитския Христос Сиявуш, отколкото до християнския кръст. Това говори за мъчителен и продължителен преход от Скитското Християнство към Православното Християнство на скитските народи под диктата на Константинопол. Почитан както сред индоирано-езичните, така и сред тюркоезичните народи, конникът Сиявуш навярно е единственият бог, който има някакви шансове да обедини през Ранното Средновековие народите в Скития. Защото в неговия образ се сливат величествените фигури на соларни герои от отминали епохи – Сияваршан, Махасена, Спентодата, Колаксай, Саошянт, Сауас, Субаш, Мардукан-Карга, Ашандиат, царя на царете Александър. За съжаление, поради изостаналата си книжовна култура, скитските народи попадат под зависимостта на световните книжовни религии, проводници на чужди имперски интереси.

Дори само по тържествения ход на коня може да се заключи, че скалният релеф на Мадарския конник няма нищо общо с обичайна картина на царски лов, а тук става въпрос за висш бог на българите. Въпреки, че притежава ореол, този бог напълно се отличава по иконографска визия от Митра и от Тракийския Херос. Човешкият му облик по-скоро го доближава до фигурата на християнския светец св. Георги, сразяващ с копието си ламята, символ на злото. През 19 век българското население също счита Мадарския релеф за изображение на Свети Георги. Копието на Мадарския конник, пронизало лъва, е късо, каквито копия носят на гърба си войните от българската конница. Според мен, скалният релеф от Мадара представлява култово изображение на човекобога Сиявуш Скитския Христос, който пробожда с копието си лъв, символ на злото. Кучето и конят съвсем не са случайни фигури в култовата композиция. Зороастрийците почитат кучето като второ по святост същество след човека, защото символизира нравствени категории - приятелство, жертвоготовност, вярност, добродетелност и пр. Не ще и съмнение, че ако съществува скитски Христос, то той непременно трябва да е конник. Конят и кучето са жертвените животни в българския религиозен култ до 9-10 век, за което има много сведения в документалните извори. В предхристиянски гробове на българи в североизточна България са открити цели скелети на коне и кучета, безспорно потвърждение за специалното положение на коня и на кучето в религията на българите (вж. Йордан Йорданов, кн. „Антропология на древните българи”). При монументалния релеф на Мадарския конник стриктно са спазени основни правила на култовата иконография. Положителните образи, в случая Сиявуш, конят и кучето са обърнати надясно, а лъвът наляво. Храмовият комплекс, намиращ се в подножието на скалата с конника, не оставя никаво съмнение, че това е релеф на главно божество, почитано от българите през 7-9 век, какъвто е сияйният конник Сиявуш, Скитския Христос, войн защитник на правдата, покровител и спасител на българите, митичен предтеча на царската династия.

Мадарският конник и други открити досега паметници навеждат на извода, че българското Християнство започва от Зороастрийския огнен олтар и от балхарския кеянидски принц Сиявуш /Сеос, Сияваршан, Сиявакс/ - Скитския Христос. Отчитайки древния произход на легендата за кеянидския принц Сиявуш, с основание може да се допусне, че слънчево-сияйният човекобог Сиявуш от предкнижовната епоха, хронологически предхожда появата на човекобога Исус Христос от книжовната епоха. Навярно затова, в „Новия завет” влъхви (синоним на зороастрийци в древността и в Средновековието) „мъдреци от изток” пристигат във Витлеем, следвайки новопоявилата се ярка звезда на небето, за да легитимират раждането на младенеца Исус.

През 7-9 век в Скития и на Балканите доминират могъщи български държави, в които българите пренасят духовното ядро на Зороастризма от Балх, столицата на Балхара (Бактрия), града на пророка Зороастър и на кеянидския принц Сиявуш. До каква степен вярата в човекобога Сиявуш – Скитския Христос, успява да завладее религиозните чувства на българите и най-вече на управляващите кръгове, тепърва ще се установява. Истината е, че през 864 г. всички христянски камбани в Европа бият тържествено, ознаменувайки покръстването по римо-византийски закон на „коравото и непокорливо българско племе”. Най-после се открива пътят към християнизиране на цяла Скития от свещенослужители на Рим и на Константинопол, с крайна цел – имперски контрол върху необятни територии. Думите на кан Омуртаг (814 – 831 г.) към ромееца християнин Кинамон: „Не унижавай нашите богове! Че тяхната сила е голяма за доказателство служи това, че ние като им се покланяме, покорихме цялата ромейска държава”, свидетелстват за силната религиозна ревност на българския владетел към отечествените богове (вж. Теофилакт Охридски (1092 – 1126 г.) „Житие на 15-те Тивериопулски мъченици”). А само след изминаване на около един век от драматичното покръстване по римо-византийски проект, България запада и изчезва като държава от картата на Балканите. В защита на държавата си българите са принудени да водят дългогодишни кървави война срещу наемници от цял свят, платени с парите на християнския Константинопол. Отчаяната съпротива на комитопулите от кавханския род на Билигите в Югозападна България, въстанията на Петър Делян (1040 - 1041 г.) и на Константин Бодин (1072 г.) удължават с цял век битката за Първото българско царство на Балканите, от 971 г. до 1072 г. Въпреки собствения църковно-славянски книжовен държавен език, неразвитата книжовна и оттам финансово-парична култура на българското, а и въобще на скитското общество, не му позволява да бъде равностоен съперник на Римо-византийския империализъм в Европа през Средновековието.

Роден в далечна безкнижовна епоха, сияйният конник Сиявуш, защитник на правдата, остава да живее в българските народни приказки и песни в образа на юначния Крали Марко. А през изминалите 20 века, на божествения трон, със свещена книга-Библия в ръка, назаретянинът Исус ще бъде Христос – Господ, пастир и вседържител на изначално „грешните”, и навярно затова „бедни по дух”, примирени със земното зло души, идеален избор за имперски верноподаници в епохата на информационно несъвършенните анонимни парични знаци.

Само вярващи хора са способни на любов, висока нравственост и саможертва, върху които добродетели се корени силата на обществото. Информационните технологии – реч, книжовност, медии, компютри, комуникации, служат на познанието и на истината, но в същото време крият огромна опасност, да бъдат използвани от престъпниците за усъвършенстване на лъжата. Историята е изпълнена с примери, как разядени от масова корупция (на английски „корупция” означава „развала”) огромни империи рухват демографски, икономически и политически, вследствие на моралния разпад на обществата им. Тяхното място се заема от технологически по-изостанали, но морално силни народи, които наследяват културните достижения на загиналите империи, продължавайки духовния и материален възход на цивилизацията по пътя на истината и на вярата, единствения възможен път за човечеството.

Сияйният конник Сиявуш предвожда българските ни предци навсякъде по света, където те създават своите прочути „държави на духа”. Към тях се присъединяват съседни племена и народи, които виждат в българските държави осъществени мечтите си за „онази добра страна, за която се разказвало в техните приказки за щастлив живот” (вж. летописа „Гази-Барадж тарихи” от 13 век). Тъй като „поради справедливостта и законноста, която българите най-много почитали, народите се присъединявали доброволно към тях” (ромейски Готски топарх от 10 в.). Защото българите изграждат своите държави, водени от вярата в постигането на Земния рай – страната на справедливостта и на щастието, тук на земята. Това е вярата на Сиявуш.

Борислав Иванов Иванов

гр. Бургас, 16.01.2013 г.