С ВЯРАТА НА МЪДРОСТТА
Доклад пред 11-та научна конференция, гр. Варна 25-26 ноември 2006 год.
Арабският писател от 10 век Ал Масуди пише за българите, че “повечето от племената им са поклонници на огъня”, което за арабите през онази епоха означава, че българите са последователи на персийския Зороастризъм, т.е. почитатели на култа към Ахура Мазда - Царстващата Мъдрост. Във всебългарския летописен сборник “Джагфар Тарихи” /”История на Джагфар”/, съставен от Бахши Иман през 1680 год., се говори за “персийско високомерие” на кановете от първата Сакланска /Скитска/ династия управлявала Волжка България от 865 год. Византийски хронисти описват преселение през 830 год. от България в околностите на Солун на 30 хиляди перси-хуррамити от поречието на река Вардар, наречени така или по името на персийското божество Ахура Мазда или поради известните тангристки храмове под открито небе “карамати”, сходни по устроеност и по обредност на зороастрийските светилища. И други средновековни хроники също поставят “персийски” етикети на българите, което разбира се, никак не е случайно. Както не е случайно, че учените откриват прилика между градежа и архитектурните решения в столицата на дунавскобългарските канове Плиска и персийските строежи. В необятния евроазиатски континентален скитски ареал /скити, саки, масагети, сармати/, простиращ се от Скандинавия до Индия, езиковите, обществено-държавните, културно-религиозните исторически процеси са проникнати от общи зависимости и от общи влияния още в най-дълбока древност. Първите големи териториални държави възникват много преди появата на книжовната технология, когато по-съвършен, универсален генеративен език, породен от “говореща азбука”, създава условия за разбирателство сред разноезично население в обширни географски райони. Генеративният език притежава собствена универсална писменост, позволяваща запис на слово върху ограничени повърхности от камък, метал, глина, дърво. По-богатите изразни възможности на генеративния език в сравнение с многобройните примитивни местни и племенни говори, както и въведените от него абстрактни нравствени понятия, укрепват и развиват обществените отношения повече от всякога преди това, а превъзходството на некнижовните териториални държави печели многобройни победи над племената, над градовете-държави и дори над империите на титаничните градове-метрополиси. Нова, по-висша духовна идентичност заменя старите местни и племенни зависимости. Териториалната държавност се разпространява по света, за да достигне до съвременните национални държави в епохата на масово достъпна книжовност. Още в далечни времена възторгът от непобедимата сила, с която моралните ценности зареждат обществото, прераства в култ към нравствени категории. Божества олицетворяващи верността, приятелството, справедливостта, доблестта и пр. заменят старите езически богове. За върховен Бог е обявена “Царстващата Мъдрост”, Любовта е Бог, а “Истината е най-доброто благо”. Така възникват некнижовни религии от “нравствен” тип, сродни на персийския Зороастризъм, където молитвите и химните биват запаметявани и предавани от “уста на уста” между жреците. Изумителна прилика на достигнали до нас думи от свещения авестийски език на Зороастрийската вяра и генерирани лексеми от “Говорещата азбука” на българите, потвърждава глобалния характер на цивилизационните процеси в необятния скитски евро-азиатски ареал.
Всеизвестен факт е, че забележителното шумерско наследство от 4 хилядолетие пр.н.е. стои в основата на Асиро-Вавилонската и Хетската култури, които по-късно оказват силно влияние върху Персийската и Гръко-Римската духовни традиции. Интелектуално издигнат народ, появил се неизвестно откъде, шумерите се заселват в Месопотамия в обкръжение на примитивни семитски племена и предизвикват мощен духовен протуберанс, който променя света и отеква през вековете до наши дни. Своята прародина шумерите наричат “планинска земя”, а в езика им думата за “държава” съвпада със словосъчетанието “планинска земя”. На езика на “Говорещата азбука” понатието за териториална държава се изразява с думата БъЛъ ГРъ - велика/огромна/ земя - т.е. България. Но БъЛъ освен велик, огромен, означава и планина, балкан. Следователно, според генеративния език на българите “държава” също се пише и изговаря като “планинска земя”.
До самия край на Асиро-Вавилонските царства през средата на първото хилядолетие пр.н.е. там са употребявани два държавни езика - шумерски и акадски /семитски/. Шумерският е език на жреците при богослужение, на него задължително са превеждани химните, молитвите, не само защото почти всички месопотамски богове водят началото си от шумерската теогония, но и защото се е търсила по-голяма универсална речева разбираемост сред разноезично население в огромните държави. Докато за дипломатически цели управниците използват елитарен акадски език от смесен “фонетично графичен” тип /присъщ за най-древните елитарни езикови системи/, както се вижда от неговите образни /идеографски/ и сричкови /силабически/ характеристики, добре изразени в клинописите.
Върховен бог на Месопотамия в шумеро-акадската митология е Мардук, “бог на боговете”, “най-великия между боговете”, “властелин на боговете”, “спасител на боговете”, “съдия на боговете”. Обявен от жреците за главен бог и покровител на “небесния Вавилон” - “пъпа на света”, Мардук се превръща в събирателен бог на много народи поради централното място на титаничния Вавилон в древния свят. Официално са провъзгласени 50 негови имена, някои от които са Адду, Бел, Асарлухи, Туту, Зику, Зиси, Сухгурим, Захгурим, Гугал, Сирсир, Мумму /разум, мъдрост - име давано често на Мардук/, Лугал-дуку. За отличителни символи на Мардук в епоса и в иконографията служат дракон, копие, брадва, мотика, лопата. Статуята на Мардук от чисто злато, в главния храм на неговия култ Есагил /ЗъКъ - светлина поражда - /, изобразява грифон, чудовище с глава на орел и тяло на лъв. Светилище на Мардук е разположено на върха на прочутата Вавилонска кула. Доминиращ над останалите богове, Мардук приема техните черти и през нововавилонския период достига качество на универсален всебог на народите, абсолютен бог, въплащение на всички богове, включително и на най-великия от четиримата шумерски богове-първосъздатели Енлил, “господар на всички земи”, аналог на Тангра - ТъНъ ГРъ - господар земя - господар на земята, име съзвучно на шумерското название за бог - Дингир.
Краят на Асиро-Вавилонските царства и възходът на Мидийско-Персийската държава бележат победата на “нравствените” богове /”нравствени ахури”/ над господстващите дотогава месопотамски божества, възглавявани от Мардук. Новият хегемон на божествения престол вече е Царстващата Мъдрост Ахура Мазда /АЙЧъРъ УМъЗъЗъ - най-висш цар мъдрост/, върховен бог, висш бог на доброто, светлината и истината, създател на света, творец на живота и на човека като венец на сътворението. Няма съмнение, че Ахура Мазда наследява всички божествени достойнства на своя първообраз Мардук - “най-мъдър от мъдрите”, а знаменитите шумерски седем мъдреци “предначертаващи съдбата”, преминават в седемте безсмъртни свети Амеша Спента /1+6 заедно с Ахура Мазда; Амеша отговаря на ведическото Амрта - безсмъртен - А МРъА - без смърт/ на Зороастрийската вяра, които по-късно ще открием в християнските Свети Седмочисленици от Православието и в седемте християнски стълба на Премъдростта. Появяват се религиозни форми характерни за монотеизма и неговия всевишен Господ, единен господар и повелител или “куриос” /Ахура?/ на древногръцки, както титулували царете в царствата на Селевкидите и Птоломеите, цезарите в Римската Империя, а по-късно за “куриос” е обявен самия Исус Христос /при превода на Стария завет на гръцки език еврейската дума за Господ Адонай е преведена с Куриос/.
И все пак остава богатият епос, многобройните легенди за подвизите на шумерските богове-герои, намерили трайно място в съзнанието на обикновените хора в необятните евро-азиатски скитски пространства. Докато властниците по-върховете на държавите изповядат официалния култ към Царстващата Мъдрост Ахура Мазда и неговите абстрактни нравствени категории, то голяма част от населението, особено в отдалечените степни райони, продължава да почита божествата от стария шумерски пантеон, начело с Дингир, т.е. Тангра - ТъНъ ГРъ - господар на Земята. В това няма нищо необичайно, защото историческата теогония позволява едновременно съжителство на стари и нови богове, като най-често небесната власт принадлежи на новите божества, а старите изпълняват подчинена роля. Подобен религиозен модел се наблюдава в българските некнижовни езически държави, където народната тангристка обредност не противоречи на основни религиозни норми присъщи на господстващата зороастрийска идеология. Значително съвпадение има в устройството на храмовете “карамати” под открито небе, в ритуалите посветени на огъня, водата, слънцето, звездите, при стимулиращите напитки - хаома и бал /тангристко пиво/, при жертвоприношенията, при практиките на очистение, както и при някои знакови символи - тревата /по-късно сноп пръчки/, свещеното число 3, ритуалното вързване с ленти /повезки, шнурове, ремъци/ и др. Историята потвърждава най-красноречиво, че ранносредновековните български “държави на духа” са управлявани по законите на честта и справедливостта. Целият свят се е прекланял пред могъществото на “../българите/...народът, който е имал всичко, което е пожелаел...”, според оценката на хрониста Енодий от 5 век. Византийският военоначалник т.нар. “Готски топарх” в 1003 год. заявява “.....че поради справедливостта и законността, която българите най-много почитали, народите се присъединявали доброволно към тях....”. Категоричен зороастрийски символ на обединяващата нравствена сила е снопът пръчки в притчата за завета на кан Кубрат (593 - 653 год.) към петте му сина. В апокрифа “Слово на Кирил Философ как покръсти българите” грачеща врана /заменена в някои преписи с ортодоксален гълъб/ хвърля в скута на светеца 32 букви под формата на сноп смокинови пръчки, двойно привързани с червено. При сключване на 30-годишен мирен договор между България и Византия, освен християнски ритуали, кан Омуртаг (814 - 831 год.) и византийският император Лъв V (813 - 820 год.) изпълняват езически свещенодействия с определено зороастрийски внушения, възлияние с вода, разпръскване на трева, хващане на тройно сплетени ремъци. Най-емблематичен зороастрийски паметник остава бронзовата розета от Плиска (9 век), на чиито седем лъча, с графични букви от “Говорещата азбука” са изписани “благите творения” на седемте безсмъртни свети Амеша Спента, между които и Ахура Мазда (1+6), начин на представяне на висшите зороастрийски божества, известен още от химните на Гатите, най-старата част от религиозния сборник Авеста. Наличието на Тангристки култ в българските езически държави намира значително по-широко отражение в историографията. Някои днешни български народни обичаи, например кукерските танци, удивително съвпадат с описаните в “Джагфар Тарихи” тангристки обреди.
Сега вече сме в състояние да разберем, защо всички открити преписи на “Именника на българските канове” нареждат българските владетели сред списъка на Асиро-Вавилонските царе и започват с библейския вавилонски цар Навуходоносор. Защото съществува директна връзка на културата, езика и религията на българската държавност в Скития с най-древната цивилизация на Месопотамия. Защото в огромния евроазиатски континентален скитски мегаареал народите са говорили един и същ език на духовно общение. Добрият алп на светлината Мардукан-Гарван (с друго име Сабан – ЗъБъ - светлина) от тангристката митология, подобно на своя едноименен аналог - месопотамския върховен бог Мардук, също побеждава старите космически сили на хаоса и на мрака предвождани от алпа на тъмнината Тама Тархан, чието име поразително съвпада с името на месопотамската прабогиня Тиамат, сразена в жестока битка от покровителя на Вавилон бог Мардук. Както Мардук, така и тангристкият Мардукан-Гарван не принадлежат към първото поколение на първичните богове в своите пантеони, но това не им пречи да са творци на света, създатели на небето и земята. Епосът винаги свързва месопотамския Мардук със светлината, наричат го “светлия бог на небето”, “момчето-слънце”. “Светли дни” се казвали празничните новогодишни дни по време на пролетното равноденствие през март, посветени на бог Мардук. Новогодишният тангристки обичай на 20 срещу 21 март чествал подвига на Мардукан-Гарван, митическия гарван, който с цената на живота си разбил стената на дивовете и слънцето отново огряло Земята, а човечеството било спасено от ледената пустош на мрака. За своя героичен подвиг той бил удостоен от Тангра с безсмъртие. Според “Говорещата азбука” името Мардук както и Мардукан може да означава АМРъА ДъОКъ - безсмъртна птица, но и МРъАО ДъОКъ - мърша птица, т.е. мършоядна птица, каквато е враната, гарванът в северните страни. Тук се наблюдава натрупване на двузначна символика чрез близки по звучение думи, задължително изискване при общественозначими наименования в епохата на генеративната реч. В Зороастризма месецът на пролетното годишно прераждане на природата, март, се свързва с първите простосмъртни мъж и жена, от които тръгва човешкия род. Авестийските им имена са Мартйа и Мартйананг, а “Говорещата азбука” ги разчита като МРъ ТъТъ - жив татко - или “бащата на живота” и МРъ НъНъКъ - жива нанка /майка; вж. Н. Геров “Речник на българския език”/ - или “майката на живота”, символи на мъжкото и женското начало на новия живот, които до ден днешен българите почитаме чрез типично зороастрийско ритуално вързване на усукани червени и бели конци - мартеници. Според мен, съвременното международно име на месец март също пази далечния спомен за месопотамския всебог на народите Мардук. В старобългарския народен календар месец март са наричали “сух” /на белоруски “сакавiк”/, което може да се отнесе към лексемата ЗъКъ - светлина пораждам - достигнала до нас в думите съкне /светва/, съкане /светване, блескане; вж. Н.Геров/, напомнящо светлината и топлината на мартенската пролет. Сак и Сок са двамата сина на Гарвана в мита за тангристкия Мардукан /най-вероятно символизиращи топенето на ледовете - ЗъКъ - топлина пораждам - и ШъЙоКъ - вода пораждам -/, а Сухгурим и Захгурим са две от обявените имена на вавилонския бог Мардук. Славянското име на месец март “брезен”, идващо от “брезжить” /свети, блещука/, още веднъж потвърждава древния етимологичен произход на името “март” от “светлите дни” на Мардук и от новогодишните чествания на алпа на светлината Мардукан-Гарван. Както може да се предполага, мартенските езически новогодишни обичаи посветени на светлината и топлината и на събуждащия се сред топящите зимни ледове живот, са били толкова здраво вкоренени в народното съзнание, че векове след покръстването българите празнували Суха Коледа /Къ АЙЛъТъ - поражда година - Нова година/, т.нар. Малка Коледа, един ден преди официалната Християнска Коледа /вж. Найден Геров/.
За тъждество на скитския Мардукан-Гарван с царя на боговете, месопотамския Мардук, недвусмислено говори и “царският кръст” широко популярен в скитския свят под името “знак на гарвана” по сведения на “Джагфар Тарихи” /вж. фиг. 1, фиг 2 - рисунка върху камък от Плиска, фиг. 3 - кръст на франките от времето на Меровингите (5 - 8 век); с точки е предадено цифровото значение на буквите Чъ - 1 - едно и Ръ - + - четири, т.е. 1+4=5/. Вероятно кръстовият знак има отношение към числото 4, свързвано с митологичните представи за Мардук като огнедишащо божество с четири очи и четири уши, за негов ден от седмицата се счита четвъртък. Известно е, че алпът на светлината Мардукан-Гарван приема образа на змиевиден дракон /вж. фиг. 2/. Чудовище дракон с дълга змийска глава е един от най-често срещаните символи на Мардук. Всички паралели на идентичност между месопотамския бог Мардук и алпа на светлината Мардукан-Гарван от Тангристката митология едва ли оставят някакво съмнение, че и двете божества са продукт на единосъщностна духовно-религиозна традиция, чиито най-ранни проявления са установени в шумерската цивилизация. Светлината винаги е синоним на истината и съвсем естествено Зороастризмът, който се явява продължение на същия неимоверно дълбок духовен корен, включва в религиозните химни на сборника Авеста образа на митичната всепобеждаваща птица Варагн, в която учените съвсем закономерно разпознават врана-гарван - птица на мъдростта и на победата. Може би, именно зороастрийската птица на победата Варагн с черти на грифон виждаме изобразена върху златната кана от Наги Сент Миклош (9 век), до нея стои жрец, който и поднася купа с божествения елексир хаома /вж. фиг. 4/.
Името на прославения български езически владетел кан Омуртаг (814 - 831 год.) в старите извори се споменава като Муртагон /Мортагон, Муртаго и пр./ и напълно съответства на Мардукан-Гарван, името на добрия алп на светлината, централно божество в Тангристката митология. Съществуват редица потвърждения за обичай в миналото, да се кръщават внуци на името на прочут прадядо, например цар Борис II (970 - 971 год.) и киевският княз Светослав-Борис носят името на прадядо си, покръстителя княз Борис I (852 - 889 год.). Константин Философ-Баксан-Зарко-БъЗъ АЙНъ също е кръстен на неколкократно споменавания в пространното му житие негов прадядо, който според “Джагфар Тарихи” е българският кан Сабин (764 - 765 год.) /ЗъБъ АЙНъ - светлина небесна - заря/ от охридския кавхански род Кюнграт-Билиг. Така княз Владимир Хръсате Крекугл-Гарван /вж. Мавро Орбини, “Царство на славяните” 1601 год./ получава името на прадядо си кан Омуртаг-Муртагон-Мардукан-Гарван, защото според речника на Найден Геров, “крькавец” някога означавало гарван на български език. Многобройни средновековни паметници напомнят за някогашната почит към безсмъртната птица Гарван по цялата назована в апокрифите “земя Карвунска”, т.е. “земя на Гарвана”. Фиг. 5 изобразява български езически жрец в поза за молитва, държащ култова врана, а фиг. 6 представлява фрагмент от българска старопечатна графика от 1512 год.
През 9 век Християнството вече е навлязло дълбоко сред управляващите кръгове и сред голяма част от населението, а старите езически представи неудържимо отстъпват място на християнския канон. Въоръжени с религиозна книжнина и с имперска подкрепа мисионерите на църквата срещат огромната съпротива на онези, които не желаят да се откажат от хилядолетната си вяра, от боговете, от приказните митове, от обредите и от свещените знаци на предците си. Векове са били необходими, за да бъде окончателно заличена езическата вяра от народната памет. В Дунавска България грандиозният религиозен сблъсък през 9-10 век. води до тежки политически сътресения в държавата. Като се почне от акта на административно покръстване с извършените “огромни насилия”, според летописите, и се стигне до своеобразния последен реванш на езическите сили, начело с първородния Борисов син княз Владимир Хръсате (889 - 893), когото “българите наричат Крекугл”, т.е. Гарван. Неуспешно завършва опитът на героичния български княз Владимир Хръсате да провъзгласи нова държавна религия в скитския свят, култ съчетаващ основни черти на християнството и на зороастрийско-тангристката вяра, култ, който да обедини отново, разпадащата се под ударите на световните универсални книжовни религии, българска държавност в Скития /повече за “Християнството на Гарвана” вж. в “Безсмъртна птица на вярата”/. Свидетелства за бурните съдбовни времена при управлението на Владимир Хръсате са намерените оловни печати на висши български духовници, върху които съжителства езическа и християнска символика. Един такъв печат виждаме на фиг. 7 и фиг. 8 - тук са изобразени основни християнски и зороастрийско-тангристки знаци - кръст, сакралният знак IYI, птицата Мардукан-Гарван и според мен, клони и цветове от растението служещо за приготовление на свещената напитка хаома /предп. хвойна?; ефедра?/. Смайващ пример на подобна “смесена” християнско-езическа символика откриваме в миниатюра от Светославовия сборник от началото на 10 век, където върху кубетата на величествен християнски храм, вместо християнски кръстове, се извисяват знакът на Гарвана и знакът на Царстващата Мъдрост Ахура Мазда /вж. кн. “Безсмъртна птица на вярата”/.
Вече почти близо 1050 години, като непоклатим страж на българската памет, възправен под открито небе стои Големият Царски Кръст от Балчик, най-грандиозният монумент на Християнството на Гарвана, вярата на Владимир Хръсате, на дъщеря му - великата киевска княгиня Олга и на нейния син Светослав-Борис. Върху каменната му снага са изсечени знаци и надписи разкриващи цялата философия на идеята за примирение между Християнството и Зороастрийско-тангристката религия, единствено спасително решение за оцеляване на огромната българска държава. Тук е мястото да се спомене, че 9 и10 век задълбочават тенденцията за сливане на зороастрийско-тангристка символика в единен общ знак на вярата, подобно на християнския кръст. Сакралният знак IYI /Ъ Тъ Ъ - този, който е/ все повече започва да се възприема графично за буква М - централна буква от знака на Царстващата Мъдрост. Върху Големия Кръст Мъдростта - УМъ ЗъЗъ - ум звезди - много ум, мъдрост /вж. кн. “Безсмъртна птица на вярата”/, подчертавайки формата си на “премъдрост” е вписана в кръг чрез образно-символни знаци съответстващи на буквения запис на думата /вж фиг. 9/. Буквата У е представена с ухо, Мъ с буквената си графема, ЗъЗъ - много - с две звезди. Славянски слова “Благословен си Христе Боже наш, ти който си премъдър” прокламират единението на Христос с Царстващата Мъдрост и са написани с най-стари кирилишки букви. Например, там графичната буква Ч най-много доближава първообраза си “1” от “Говорещата азбука”, с подобен аналог само в добре познатия монограм на кавханския и царски Шишманов род.
След продължили близо един век кръвопролитни военни кампании с интернационално участие на наемници от близки и далечни страни, довели до гибелта на Дунавска България през 11 век, Византийската Империя най-после успява да установи пълен контрол върху Християнството в Източна Европа. Векове наред споменът за нравствената вяра се разнася по цяла Европа от учението на богомилите. Названието богомили в превод на езика на волжките българи е худаяри, а в изворите се среща и като кудугери. По време на Втората българска държава отсам Дунав, възкръснала в края на 12 век, отново е обявен кръстоносен поход (1238 год.) срещу България и нейния цар Иван Асен II (1218 - 1241 год.), обвинен в покровителство на еретизма. За щастие, кръстоносният поход, свикан от римския папа Григорий IX (1227 - 1241 год.), не се осъществява, но нека да не забравяме, че в заветния храм “Св. 40 мъченици” във Велико Търново, издигнат с ясното съзнание да предаде съкровено послание към следващите поколения българи, цар Иван Асен II поставя мраморни колони с надписите на езическите владетели Крум (802- 814 год.) и Омуртаг-Муртагон-Гарван, които са син и внук на кан Азан Токту (766 - 767 год.) от рода Дуло, родоначалник на династичното име на Асеневци според “Джагфар Тарихи”. Но дали само приемствеността в родовата и в държавната традиции е заложена в свещения храм, обгърнат от призрачни легенди и от пророчеството на Ванга, че от въздигането му зависи съдбата България. “Джагфар Тарихи” известява, че в Търново се намирало главно езическо светилище, където прекарва последните дни от живота си основателят на Дунавска България кан Аспарух (род. 634 год., 677 - 692 год.). По силата на логиката, главното светилище трябва да бъде посветено на главния държавен бог, зороастрийския Ахура Мазда - Царстваща Мъдрост, наследник на вавилонския “светъл бог на небето” Мардук и аналог на простонародния тангристки алп на светлината Мардукан-Гарван. Честванията на “Св. 40 Мъченици” /на латински 40 Maertyrer?!/ или на Вси светии, са се провеждали на датата 22 март, съвпадаща с празничните новогодишни “светли дни” посветени на вавилонския бог Мардук и на пролетното годишно прераждане. Би могло да се потърси някаква връзка в близкото звучение при изговор на “40 мъченици” и АЙЧъРъ УМъЗъЗъ /Царстваща Мъдрост, Ахура Мазда/, а също в числото 40 и числото 4 на бог Мардук. Според описан в литературата народен обичай, на този ден се вързват “40 пръчки от шумата” за здраве, което силно напомня зороастрийските ритуали. Правят впечатление големия брой монограми “М” открити от археолозите върху 250 тържествени църковни съда. Дали християнският храм е издигнат на мястото на старото главно езическо светилище на българите и дали там някъде се намира гробът на Аспарух, засега остава загадка. Намереният там 61 грамов златен печат “Калоянов пръстен” от 13 век, с рисунка на драконоподобен звяр, само разпалва въображението. С този храм-светиня великият цар Иван Асен II съгражда духовно-информационна капсула на хилядолетната българска идентичност, която да премине през времето на разруха и смърт, за да пренесе кълновете на българската държавност в бъдещето.
Интересни следи от влияние на древните месопотамски и зороастрийски култове биха могли да се потърсят в късносредновековното западноевропейско Християнство. Когато кръстоносците от Първия кръстоносен поход превземат Йерусалим през 1099 година и се установяват трайно в Близкия Изток, там те откриват все още запазени документални източници, разкриващи богатата Асиро-Вавилонска култура, запознават се с епоса, религията, историята, водещи началото си от древния Шумер. И разбира се, веднага забелязват близката приемственост на Християнското учение от старите месопотамски култове и най-вече от нравствената религия на Зороастризма. Ето защо рицарите от ордена на Тамплиерите или “рицарите на Храма”, издигат за висше достойнство в своето братство верността, храбростта, приятелството, почтеността, справедливостта. Известният тамплиерски кръст следва символиката на “царския кръст” /вж. фиг. 10 и фиг. 1/, а знакът на “свещения Граал” много наподобява “знака на Гарвана” /die Kraehe - гарван (нем.), crow - гарван (англ.)/. Знамето на тамплиерите - две части бяло и една част черно, би могло да се свърже с шумерския герой полубог Гилгамеш от най-значителния месопотамски епос, който бил две трети бог и една трета човек, а прословутият печат на тамплиерите, двама рицари яздещи на един кон, определено възвеличава митичното приятелство между Гилгамеш и неговия равностоен побратим и другар Енкиду /вж. фиг.11/. Вероятно някаква символика може да изразяват трите черни негърски глави с повезки, от фамилния герб на основателя на ордена на Тамплиерите, бургундския рицар Хюго дьо Пайен (1118 - 1136 год.) /вж. фиг. 12/, особено ако се отнесът към шумерите, които в клинописите най-често са наричани “черноглави” и “черноглаво племе”. Според мен, “черноглави” представлява съкратен запис на думата “българи”, защото буквата от “Говорещата азбука” Бъ - голям, по - графично-образно се представя с вдигната над главата ръка, а краят на думата “българи” завършва на ГРъРъ, което означава “черен”. Известна е трагичната участ на тамплиерите. Те са обвинени от католическата църква в най-чудовищни еретически грехове, подложени са на нечовешки изтезания и стотици от тях са изгорени на клада в началото на 14 век. Пред жестокото лице на Инквизицията някои от тях признават, че са почитали Бафомет. Едва през 80-те години на миналия век д-р Хю Шонфийлд декодира думата Бафомет с помоща на традиционния еврейски шифър атбаш, използван още 500 години пр.н.е. и установи, че под нея е скрито името София, означаващо на гръцки Мъдрост. В историята са известни раннохристиянски гностически секти последователи на култ към София. Орденът на тамплиерите още веднъж потвърждава жизнеността на Царстващата Мъдрост в съзнанието на хората през една доста късна епоха.
Всичко казано дотук би трябвало да послужи за убеждение, че изборът на София за име на столицата на днешна България не е плод на случайно стечение на обстоятелствата. Не е възможно точно столицата на България случайно да носи името Мъдрост по силата на някакво съвпадение, след като хилядолетия нашите предци са отправяли взор на упование и надежда към небесните висини на Царстващата Мъдрост. Да, има Провидение. Има божествен Промисъл.
Борислав Иванов Иванов
гр. Бургас, 19.11.2006 год.
