БЕЗСМЪРТНА ПТИЦА НА ВЯРАТА

ВТОРА ЧАСТ

            През 6-4 век пр.н.е. “финикийските знаци”- парите навлизат трайно в живота на хората, не само в търговията и в лихварството, а като универсално разплащателно средство с държавата, за плащане на всевъзможни задъжителни данъци, налози, такси, мита, а също за заплати на армията и на държавните чиновници. В резултат, стойността на парите започва да надхвърля многократно стойността на метала, от който са направени и те се превръщат в знаково-монетарен всеобщ стойностен еквивалент. Разбира се, управниците, които контролират емитирането /сеченето/на  монетите, винаги печелят неимоверно от нарастване на количеството им, а от обезценяването на парите винаги губи подвластното население. Един от първите владетели прозрял могъществото на парите като оръжие за придобиване на безгранична власт е Филип Македонски (359 - 336 г. пр.н.е), на когото приписват думите, че “магаре натоварено със сребро ще прескочи всяка крепостна стена”. За пръв път той сече монети със собствения си лик, на мястото, където дотогава се изобразяват божества. Филип Македонски най-безцеремонно завлядява цяла Гърция и Тракия, а неговият противник, атинският оратор Демостен, обобщава причините за огромния му военнополитически успех: “Преди всичко той командваше с неограничена власт ония, които бяха негови съюзници, условие, което е извънредно важно във време на война; освен това неговите съюзници бяха винаги въоръжени; свръх всичко това той разполагаше с достатъчно парични средства и вършеше онова, което намереше за добре.......”. Същия подход прилага и синът му Александър Македонски (336 - 323 г. пр.н.е.) за да извърши великите си завоевания. И векове след това, в средноазиатските държави, където той въвежда елинистична култура, продължават да секат имитации на негови монети.

            Макар жизнено потребни за икономиката и за държавното управление, в този си вид парите страдат от един много съществен недостатък - тяхната анонимност, или казано с други думи - неспособност да осигурят информация за начина на придобиване, т.е. те не изпълняват функция на “информационен еквивалент” указващ приноса и правото на притежателя им да получи чрез тях полагащите му се блага от обществения продукт. Стремежът за придобиване на повече пари, а оттам повече богатство и власт, все по-често подтиква хората и особено управниците, да не зачитат нормите на нравствеността, да нарушават морала и законите, т.е. да извършват престъпления,  понеже притежаваните от тях пари не могат да “проговорят” как са спечелени, почтено или непочтено. Съвсем логично, религия от “нравствен” тип, подобна на Зороастризма, не би могла повече да бъде водеща в общество, където истината, справедливостта, разумът, честта, ежедневно са потъпквани от стихията за придобиване на пари. В условия на все по-нарастваща зависимост от парите, призвани да съхранят обществената цялост и надеждата на хората са религиите на “абсолютната вяра”, безприкословна и безкритична вяра, която ще накара хората да не обръщат внимание на страданията, беззаконията, неправдите ширещи се на Земята, защото ще им обещае спасение след смъртта в рай, който се намира някъде на Небето, далече от греховната Земя. Разбира се, абсолютната вяра изисква единствен абсолютен Бог и негов единствен абсолютен пророк, който често го замества и дори се идентифицира с него. Абсолютният Бог се възприема като пастир, който пасе послушно човешко стадо и който е поел изцяло грижите за вярващите и за тяхната съдба в своите ръце. Религиите на Абсолютния Бог още от самото си създаване са универсални /предназначени за всички хора, независимо от раса, етнос, гражданство и социална принадлежност/, тъй както са универсални паричните знаци.  Някои от тях се превръщат в световни религии, тези които успяват да финансират книжовно разпространение на своето учение, да въведат книжовен език за богослужение, да подготвят достатъчен брой свещеници и да ги снабдят с необходимите канонични книги. Дело изключително мащабно, изискващо огромни усилия и средства, непостижимо без решителна подкрепа от страна на държавата. Пример на неуспешен опит за установяване на световна универсална религия е Манихейството, основано през 3 век от персиеца Манес /Мани/, получило в началото голямо разпространение и просъществувало в ограничен мащаб чак до Късното Средновековие. Въпреки известна държавна подкрепа и въпреки безграничната амбиция на своя лидер-пророк, манихейството не съумява да въведе собствен книжовен език и единно книжовно богослужение, поради което през следващите векове е пометено от книжовните вероизповедания. Още в началото става безпощадно ясно, че от притежаващите верския и книжовноинформационен монопол центрове на универсалните религии, ще зависи бъдещето световно господство. Със собствени универсални религии успяват да се сдобият само най-богатите притежатели на световни богатства като Рим, Константинопол, Арабският халифат и много по-късно, през 16 век Англия, просто те могат да си позволят тази огромна инвестиция, която обаче им донася величието на световни империи.

            През 7 век в езическа скитска Велика България със столица Батавил, никой не си прави илюзии относно бързо напредващата интервенция на световните универсални религии и стоящите зад тях империи, особено след завладяването на Персия от Арабския халифат през 661 год. Демографският взрив на млади народи, изповядащи примитивни култове, почти като огледален образ, от запад славяните, а от изток тюрките, още повече съдейства за ускорено проникване на книжовните религии, воюващи ожесточено за преразпределение на света. Славяните стават проводник на християнството, а тюрките на исляма. “Великият” дележ на скитската държава Велика България започва от средите на владетелския род, където съвсем обичайно явление е противоборството на религиозна основа. Използването на религиите за политически цели довежда до издигане на юдаизма в ранг на вледетелска религия при хазарите, които са родствени на българите и също говорят генеративния език ЪЗъЕр /сурски, дн. наречие суржик в Украйна/, с цел постигане независимост от хегемонията на световните сили. Най-красноречив пример са религиозните лутания на Кубратовия наследник Бат Боян (617 - 683 год.) /описани в “Джагфар тарихи”/, който отчаяно търсейки начин да съхрани разпадащата се българска държава попаднала в клещите на световните религии и стоящите зад тях имперски сили, приема мюсулманската вяра, посещава светите места и великия халиф Омар и получава от него свещени за исляма книги, по-късно след вероломно нападение на арабите се отрича от исляма и става отново езичник, после се покръства и заповядва разрушаване на езически светилища, към края на живото си се връща към езичеството и разрушава християнската църква в Киев. Може би, точно заради тази си непоследователност Бат Боян не е признат за законен владетел на Велика България от твърдите сторонници на езичеството Шамбат /Безмер/ (674 - 677 год.) и Аспарух (род. 634, 677 - 692 год.) и поради това неговото име не фигурира в “Именника на Българските канове”, което в крайна сметка довежда до основаване на праволинейна езическа държава Дунавска България от Аспарух през 7 век.

            Около средата на 9 век започва да става неудържимо положението на господстващата езическа вяра в Дунавска България - Зороастризъм сред висшите кръгове на властта и подчинен на Зороастризма народен Тангризъм, притежаващ много зороастрийски черти. Отхвърлил опекунството на всемогъщите охридски кавхани и регенти от рода на Билиг, Омуртаговият внук Борис от рода Дуло, син на “безродна “ славянка, “тайно и в дълбока нощ” се покръства в началото на 864 год. заедно с най-близките си хора, а следващата година с насилствено административни средства покръства цяла Дунавска България. При светото кръщение княз Борис (852 - 889 год.) приема християнското име Михаил, името на  тогавашния византийски император Михаил III (842 - 867 год.), после с дипломатическите си ходове успешно лавира между Рим и Константинопол, съперничещи си за църквно надмощие в обширните български земи. Оттук става ясна стратегията на неговите подръжници, да запази самостоятелен християнски път на развитие, като държи на разстояние двете империи и техните църкви, залагайки на оригинална църковнославянска книжовност сътворена от светите братя Кирил и Методий. Идеята заслужава възхищение, но на практика тя е неосъществима, защото дори в известна степен независими, новите славянски духовници почти изключително превеждат гръцки и латински книги и не разполагат с необходимия материален и кадрови ресурс за прокарване на собствен идеологически коловоз в християнската вяра, рано или късно /както и става/ те ще бъдат погълнати от канона и от парите на имперските църкви. Още повече, че трескавата им дейност протича, според летописите, в обстановка на “огромни насилия” извършени от княз Борис, заповядал посичането на 52 висши боляри от цялата страна, въстанали срещу покръстването. Естествен център на съпротивата срещу започналата официална християнизация и славянизация на Дунавска България е гр. Охрид, чиято област наречена Турун, според “Джагфар Тарихи”, кан Аспарух дава за владение на Кубер и Лачин, синове на Билиг и внуци на известния Кубратов вуйчо Органа от средноазиатския род Кюнграт, към който род са принадлежали кушански владетели и основатели на тюркския хаганат. Осиновени от кан Кубрат (593 - 653 год.), Кубер и Лачин са не само братовчеди, но и братя на кан Аспарух. Заслугите на средноазиатския род Кюнграт-Билиг са толкова значими за българската държава, че на негови представители по наследство се е полагала кавханската и висшата съдийска длъжност в Дунавска България. Между впрочем документалните извори сочат, че земите на Западна България от Видин до Охрид са първите постоянно завладяни земи на Балканите от българите още по времето на Атиловия внук кан Ружа Джураш Масгут (489 - 505 год.), полиглот, син на кан Ирник (463 - 489 год.) и жена от виден масагетски /средноазиатски/ произход. Едно доказателство за това е названието на река Вардар /Кубар Даря/, подобно на Аму Даря, Сър Даря, Хин Даря /р. Тургай/, Аби Даря /р.Об/ и други реки от Средна Азия, където местното ираноезично население през този период вече е силно турцизирано. През 6 век Охридската област се намира под аварска власт. Ако се съди по името Габдула Карамат /има предположение, че той е известният кавхан Исбул/, водач на болярския бунт срещу покръстването, екзекутиран от княз Борис, то той е бил тясно свързан с жреческото съсловие на Тангристкия култ и неговите светилища “карамати”. Името говори също за силно присъствие на Тангризма в земите на Вардар. Ето защо княз Борис обръща особено внимание на християнизацията в Югозападния дял от държавата си, влагайки в Охридския край много средства за строеж на храмове и за обучение на свещеници. Тук във Величката епархия /Величка идва от Билиг/ са изпратени едни от най-подготвените проповедници на вярата начело с “първия епископ на български език” Климент Охридски (838 - 916 год.).

            Вътрешната опозиция  съзира в политиката на княз Борис опасност за България, в близко бъдеще да бъде завладяна от световните центрове на християнството Рим или Константинопол със съдействие на християнското духовенство. Тогава стария и болен княз, вероятно не напълно доброволно бива изпратен в манастир и през 889 год. на престола се възкача първородният му син Владимир Хръсате (889 - 893 год.). Една хипотеза, че охридският регент на малолетния Борис кавхан Исбул е успял да се сроди с рода Дуло, като е омъжил за него дъщеря или родственица, звучи напълно правдоподобно и в такъв случай Владимир и неговата дъщеря Олга /Болга, Велика, също идва от Билиг/ ще се окажат свързани кръвно и политически с рода на Билиг. По-важно е, че тогава българите извършват най-значимата си духовна крачка в историята, обявяват собствена християнска вяра, идейно консолидираща не само Дунавска България, но и целия скитски свят.Тази новопрокламирана вяра запазва принадлежност  към основните християнски ценности, но прави някои заемки от традиционни зороастрийски и дори от тангристки възгледи. За християнски са провъзгласени свещения за българите знак IYI, кръговете върху кръста, образите на луната, слънцето и звездите, както и безсмъртната птица на мъдростта Гарван, които виждаме изобразени върху царския кръст от Североизточна България. С този грандиозен политически ход Владимир Хръсате се издига като всепризнат лидер не само на Дунавска България, но и на цяла Скития, където продължава разпада на езичеството и експанзията на световните книжовни религии. По сведения на Мавро Орбини в издадената през 1601 година “Царството на славяните”, Владимир Хръсате е титулуван с най-висшата императорска титла “хаган”, там пише също: “Този Хрис българите наричат Крекугл.”, т.е. Гарван /Според речника на Н. Геров “крькавец” някога е означавало “гарван” на български език/. В християнската религия на Гарвана по всяка вероятност намира отражение и традиционната готска /гетска, тракийска/ арианска традиция по нашите земи, столицата на готите се е намирала край днешния град Свищов, там през 4 век епископ Улфила превежда библията на готски език. Готската молитва “Отче наш” е започвала “Atta unser.....”. Има сигурни документални сведения, че през 9 век все още съществуват църкви, например в гр. Томи /днешният гр. Констанца в румънска Добруджа/, в които църковната служба се провежда на готски език. Не бива да се забравя, че до налагане на втората хунска династия Дуло /по женска линия/ от кан Баламир (363 - 378 год.), начело на Велика България стои готската династия Амала, чийто последен вихтун в Батавил е Херманрик. Както се вижда от надписа на Големия  кръст, за религиозен език на новата официална българска християнска вяра повторно е определен славянския, но с една много съществена култова разлика, писмеността. В предкнижовна езическа скитска Велика България за нуждите на държавната администрация се употребява известната кушанска книжовност “самри”, название идващо от гр. Самарканд, столица на тази култура. Кушанската писменост “куниг” продължава елинската писмена традиция, въведена в държавите от Средна Азия още от времето на Александър Македонски. Гръцките писмени знаци се налагат така устойчиво в скитския ареал поради близостта им с графичния вид на буквите от “говорещата азбука“ на генеративния език ЪЗъЕр. Гърците от своя страна взаимстват азбуката от финикийците. Кушаните първи започват да добавят към гръцките букви нови буквени знаци, съответстващи на фонетичните особености на тяхната реч. Много от най-известните открити досега древни български каменни надписи са написани на кушанския език “самри” - например надписите от Плиска и от Мадара. Напълно нелепи са твърденията на историците, че в онези времена е било възможно записването на българско слово със съвременни византийски букви, защото от религиозна гледна точка би се възприело като кощунствено деяние и от двете страни. “Джагфар Тарихи” свидетелства, че ромеите унищожават кушанските книги, а при насилственото покръстване на Дунавска България от княз Борис са ликвидирани 30 кушански чиновнически рода, останалите емигрират в Черна България. Християнството на Гарвана дава на България и на скитския свят кирилицата /сирилицата, от ЪЗъЕр/, писменост, с която и до днес си служим, конкурентна на глаголицата - поръчана от Византия и съчинена от Константин Философ (826 - 869 год.). Новата скитска християнска вяра намира широк прием в земите на бивша Велика България, където през 10 век доминираща роля започва да играе Киевска Русия. В изящна миниатюра на Светославовия /Симеонов/ сборник, съставен около 915-920  год., вместо кръстове, на църковните кубета се извисява скитският знак на гарвана - четирилистен цвят в кръг, заедно със сакралното IYI, а наоколо са изрисувани множество гарваноподобни птици. В була на папа Йоан XIII от 967 год. се говори за “.....обреда или сектата на българския или руския народ...”. Владимир Хръсате подлага на преследване ортодоксални свещеници, хвърля в тъмница архиепископ Йосиф, разрушава т.нар. Голяма базилика в Плиска.

            В Дунавска България през 9 век една самостоятелна държавна християнска вяра не е в състояние да спечели битката със световните религии, защото не разполага с техните неограничени ресурси. Не може да се противопостави на постоянно нарастващото войнство от подготвени и добре снабдени с книги, православни свещеници, към които се присъединяват продадените в робство от немските духовници и откупени с парите на Византия, славянски ученици на Методий. От край време Империята инвестира в ортодоксално образование за наследниците на българския престол. Така много скоро сред недоволните провизантийски среди се заражда заговор против Владимир Расате, оглавен от неговия трети брат Симеон, възпитаник на прочутата Цариградска Магнаурска школа. Той спечелва подкрепата на българите с доста амбициозна политическа доктрина. Познавайки отблизо нравите на византийския елит, той си поставя за цел да завладее самия център на ортодоксалната църква, столицата Константинопол и да установи господство на  българската  династия Дуло над цялата Империя. Или вместо опасността Византия да завладее чрез християнството България, той възнамерява православна България да превземе Византия. Със благословията на баща си княз Борис, Симеон (893 - 927 год.) сваля брат си Владимир Хръсате от престола, по византийски маниер му избожда очите и възстановява отново православието в Дунавска България. За да се прекъсне напълно връзката с традиционните култове, столицата на държавата е преместена от Плиска в славянски звучащия Преслав. Благодарение качествата си на пълководец Симеон печели битката с обединените за последен път сили на цяла скитска езическа Велика България /включващи опозицията от Дунавска България, възглавявана от Аудан, внук на Габдула Карамат/, които го обявяват за узурпатор и започват военна кампания срещу него. Победата на ортодоксалните християнски сили начело със Симеон през 894 год. е толкова решаваща, че предизвиква в Скития последното голямо преселение, по религиозен признак, при което мюсулманите завинаги се преселват във Волжка България със столица гр. Болгар, а най-радикалните тангристи, маджарите, водени от Арбат, кана на Черна България /ЧъРъ БъТъ/, заминават за аварска Панония и там основават Унгарската държава. Симеон вече има всички основания да се провъзгласи за цар, под негово командване са поставени войските на цяла Скития. Сега целта да превземе Константинопол изглежда напълно постижима, но се оказва неосъществима, въпреки военните победи на българите, унищожили на практика за десетилетия напред византийската военна мощ. Не успяват и плановете на цар Симеон да превземе Цариград отвътре, като се сроди с императорското семейство. От самото начало идеята за покоряване на Константинопол е нереалистична, защото който иска да завладее човешкия свят,  трябва да владее царството на парите, а България тогава е твърде далеч от подобна възможност. Въпреки небивалото териториално разширение на държавата, доктрината на цар Симеон се проваля и този провал предопределя предстоящия крах на Първото Българско царство само след годините на управление на сина му цар Петър I (927 - 969 год.), когато византийското влияние е проникнало чрез църквата дълбоко в българското общество, когато Византия е възстановила военната си способност, когато български духовници обсебени от византизма отварят крепостните врати пред настъпващите ромеи, когато висши български сановници привлечени от блясъка и разкоша преминават на страната на Империята. Политиката на княз Борис и цар Симеон, колкото и достойна да е за България, обрича държавата на гибел в средносрочен план, но в по-дългосрочна переспектива гарантира за вечни времена съществуване на българска нация от двете страни на Балкана, макар в значително намален формат, оценка потвърдена от историята.

            В развихрилата се почти един век епохална битка за наследството на Първото Българско Царство, най-ожесточена съпротива срещу ромеите оказва цар Самуил (  - 1014 год.) от комитопулите, от рода на Билиг /според “Джагфар Тарихи”/, внук на Шишман - “стария кавхан от Турун”, който продължава политиката на цар Симеон и на цар Петър за единна християнска вяра с Византия, въпреки, че във Воденския надпис жадува спасение на българите “от проклетия Сатанаил идващ от Цариград”. Присъствието на сваления бивш български патриарх Дамян при Самуил, потвърждава православната ориентация на царя, а широкият прием на Самуилови наследници сред най-висшите имперски среди, където името му се радва на особена почит,  не оставя никакво съмнение относно религиозната му принадлежност. Въобще още от времето на кан Сабин (764 - 765 год.), Билигите дават редица примери за християнско разбирателство с византийците, което в Константинопол несъмнено се помни.  С императорски укази-грамоти, първото, което Василий II Българоубиец (976 - 1025 год.) предприема в завоюваните български земи е щедро да обдари духовници, църкви и манастири с имоти и привилегии, в знак на благодарност, че са му съдействали във войната срещу българската държава. Рояци неуморни византийски книжовници издирват и “прочистват” целия български книжовен фонд попаднал в ръцете им. Пренаписват книгите така, че да обслужват интересите на поробителя, заличават безценна информация за българската история,  обричат на безкрайна робска участ изпадналия в духовна слепота български народ. Възрадван от постигнатото, архиепископ Теофилакт Охридски (1092 - 1126 год.) заявява самодоволно: “.....и така българският народ бил освободен от скитското заблуждение и познал истинския и най-прав път......”.  Цялата територия на България остава включена към данъчно финансовата система на Византия около век и половина. Останалите автентични неортодоксални християнски църкви в Дунавска България са методично и окончателно унищожени от византийците, защото представляват най-голяма религиозна заплаха за тях, докато към ересите византийците се отнасят с известно пренебрежително високомерие, тъй като не съзират в тях равностоен противник.  Най-твърдите  поклонници на християнството на Гарвана вероятно преминават към различни еретични общности. В Русия тази църква се налага в Киев от Олга и Светослав - Борис през 10 век, а по-късно дава начало на едно дълбоко народностно християнско движение, съществуващо и до днес в Русия и Украйна, познато под името “старообредничество”  или “старообрядна църква”. Старообрядната църква е забранена след проведената от патриарх Никон (1652 - 1667 год.) църковна реформа, имаща за цел да приведе руското православие към нормите на византийския канон. За образец са използвани гръцки и 44 български богослужебни книги, специално донесени от Атон, от Рилския манастир и от Търновската митрополия. Най-изтъкнатите водачи на старообрядците, начело с легендарния им вожд Авакум, са публично изгорени през 1682 год.

            Почти по огледален образ се развива съдбата на българите от Волжка България, избрали за своя вяра мюсулманството, друга световна универсална книжовна религия, която обаче не ги предпазва от прииждащите, често пъти едноверски татарски азиатски орди. И тук на най-висше елитарно ниво се прави опит за прокарване собствен идеен път във мюсулманската вяра, обогатен със заемки от дълбоките скитски зороастрийски и тангристки традиции. Около 1150 год. Кул Дауд основава суфистко дервишко братство “Ел Хум” - благоденствие, име с определено зороастрийско звучение /ИЛъ ГъМъ - благо растеж/. Съвсем логично това братство е наречено “Гарван”, неговите членове “гарвани”, а знамето им изобразява гарван върху златен фон. Правоверно и напълно мюсулманско, братството на Гарвана привлича в редовете си най-светлите и достойни исторически личности от Волжка България, някои от тях са начело на духовенството и на държавата в най-тежки дни на изпитание. Обладаващи изключителна интелектуална мощ, “гарваните” стават мъченици в кръвопролитни извън човешките представи битки за спасение на Държавата, проявявайки небивал героизъм, самопожертвователност и несломим български дух.

Борислав Иванов Иванов

гр. Бургас, 26.04.2006 год.