БЕЗСМЪРТНА ПТИЦА НА ВЯРАТА

ПЪРВА ЧАСТ

            Всемогъщи сили се разпореждат с човешкия живот, природни стихии, обществени превратности, фатални грешки или неудържими инстинкти. Чувствайки се безкрайно безпомощни и постоянно уязвими, хората започват да обожествяват силите, от които зависи съдбата им. Представата за Бог и Богове осигурява така необходимата за душевното равновесие надежда, че боговете могат да бъдат омилостивени, да смирят гнева си, да ни пожалят и дори да ни спасят от зла участ, да подкрепят успешния ход на делата ни. За своето покровителство боговете изискват прилежно почитание с молитви и с приношения, а божествено наказание очаква всеки, който дръзне да извърши нещо против волята им. Вярата в божества допринася в значителна степен за мотивиране обща устойчива ценностна система от норми на поведение и от принципни критерии, съставляваща основата на обществените отношения. Така от самото начало на цивилизацията, религията като институция за масово вероизповедание, определя базовия мироглед, върху който може да се изгради хармонично общество. Религията  налага, възпитава и утвърждава общ светоглед, общи нравствени ценности, чрез система от догми /основни истини/, ритуали, обреди и митология. За отклонилите се от “правия път” задължително следват санкции. Както всяко човешко творение, религиозните култове отразяват етапа на обществено развитие и участват при формиране на господстващата идеология за своята епоха.

            При най-примитивните форми на цивилизация оцеляването на човека зависи най-пряко от природни феномени - слънце, огън, земя, небе, вода, море, буря, мраз, гръмотевици, мълнии, диви зверове, гори, плодоносни растения, дивеч, планини и пр. жизнено важни или смъртно опасни природни обекти, чиито названия съвпадат с имената на първите божества - бог слънце, бог земя, бог небе, бог мраз, бог змия, бог ураган, бог река, бог море, бог планина и т.н. В йерархията на първите “природни” богове водещи по значимост естествено са огъня и слънцето - източник на топлина и светлина /Зъ - огън, светлина; ЗъБъ - светлина; ЗъРъ - светъл, жълт; ЗъНъ - слънце и т.н./, небето /АЙ- небе, висш; АЙНъ - ден; и т.н./, земята /ГРъ - земя/.

            С утвърждаване на семейни и племенни връзки, решаваща дума в роднинското общество имат доминиращите първородители баща и майка. Вследствие на което, божествата получават родители - “върховен баща на боговете” /Тъ - баща; ТъТъ - тате, дядо; БъТъ - голям баща; АЙ БъТъ - най-голям баща/ и “велика майка на боговете” /Къ - жена, женско; КъБъ - жена; БъКъ - голяма жена, бика; МъЛъ - майка; БРъ - плодородие, бременност/. По-нататъшното развитие води до разделение на властта и на труда, появяват се съсловия от старейшини, военоначалници, жреци, съветници, земеделци, животновъди, ловци, занаятчии и пр. Нараства значението на обществената организация за оцеляване на индивида, което веднага се отразява и на божествения пантеон, появяват се нови богове, които разпределят функции на влияние - върховният бог-баща на боговете обикновено се свързва със слънцето, светлината, светкавиците или небето, други важни богове са бог на земята, бог на сладките води, богиня на любовта и плодородието, бог на смъртта и пр. В Шумер бог на слънцето е Уту, а за върховен бог се счита бога на небето Ану. За най-древните египтяни трите лица на вечния бог Слънце са боговете Атум, Ра и Хепри. В Асирия върховният бог Асур се изобразява като крилат слънчев диск, а бог на небето е Адад. При хуритите висш бог на бурята и светкавиците е Тешуб с божествената си съпруга Хебат. Сиус е бог на светлината при хетите, от който по-късно идва Истану бог на слънцето. Хетската богиня майка Кубаба по-късно става популярна като Кибела при финикийците, фригите и др. народи. Сабазий е фригийският Зевс - богът на небето, гръмотевиците и светкавиците, баща на богове и хора при елините. Херодот (5 в пр.н.е.) твърди, че при скитите Зевс се нарича Папай. В българската скитска тенгрианска митология, съвсем логично за степните народи, върховно бжество от първо поколение е Тангра /Торе/  т.е. ТъНъ  ГРъ - Господар на Земята, наподобяващ по активност и първостепенна роля бога на Земята  от Шумерския епос Енлил, всепризнат бог на град Нипур /Нибру/ и на шумерците, чийто главен храм се нарича Екур. Субаш е едно от имената на тангристкия алп от първо поколение Берген, дух на слънцето и на природните катастрофи, приемащ вид на гигантски дракон - барадж. Историческата теогония показва пълно съответствие между устроеността на човешкото общество и света на боговете. Боговете налагат на хората закони на поведение, но в своите взаимоотношения те се проявяват напълно по човешки образец. От друга страна, подобно на различните общества на Земята, отделните религиозни култове постоянно взаимстват един от друг, от своята философия, от своите ритуали, от своите митологии и дори от своите божествени пантеони.

            Когато възникват големи общества  - племенни съюзи, големи градове с по-сложна организация на управление, борбата за власт и за икономическо господство се ожесточава, увеличава се имущественото и социално разслоение, нараства неимоверно зависимостта на човешката съдба от  волята на владетели и управници. Тогава все по-антропоморфните /човекоподобни/ богове също започват да си оспорват властта и подобно на хората влизат в жестоки битки помежду си, често завършващи с гибелта на някой от “старите” богове. За нуждите на управлението и за масови религиозни култове вече са въведени първите елитарни “фонетично графични” езикови системи, разполагащи със своя писменост. Макар и недостъпни за по-голяма част от населението, но владяни от жреческото съсловие, чрез тях боговете получават индивидуални имена, различни от  първичните названия на техните функции - слънце, земя, море, буря, и пр.. Старите и новите имена още дълго време съжителстват, често възприемани като стари и съответно нови богове. Приспособяването на теогонията към променящите се реалности на цивилизацията продължава и в епохата  на стремеж към абсолютна власт. Подобно абсолютния владетел “цар на царете”,  аналог при боговете става абсолютното божество, върховен творец, “бог на боговете”. Към края на 3 хилядолетие, след титанична битка с представители на “първичните” богове, на божествения престол се възкача Мардук /Диа Бела, Белос/, повелител на всички богове, всебог и покровител на Вавилон.Така  боговете на природата се превръщат във всемогъщи богове на властта, но блясъкът на техния ореол вече е застрашен от жадуващи обожествяване царе - човешки същества.

            Всяка религия включва в идейно-обредната си композиция редица почитани като свещени местности, животни, предмети и др. обекти. Много разпространен култов образ в древността е било “световното дърво” или “дървото на живота” представляващо нагледна вертикална проекция на световното и общественото устройство. Централно място в култовите вярвания заемат птиците. Летейки  високо в небесата, според хората те могат да достигат слънцето и божествените селения.В южните страни най-обожествявани са големи птици като лешоядите в Египет и пауните в Персия. Вавилонският бог Мардук често се изобразява във вид на орел. При северните народи почти без изключение свещена птица е гарванът. Най-главният бог на скандинавци и германци Один /Вотан/, бог на войната, винаги се придружава от два гарвана с имена Хугин /мисъл/ и Мунин/памет/. Ролята на всебог и творец на вселената в тангристката митология се изпълнява от Мардукан, чиито други наименования също разкриват поразително съвпадение с имена от Месопотамския /Шумерски, Асиро-Вавилонски/ епос - Сабан /явно идва от светлина/, Самар /Шумер/, Гюлджимеш /Гилгамеш/. Пълно съвпадение има и при мита за сътворението на света от Мардукан, дори името на Тама Тархан, алпа на тъмнината, който Мардукан убива в жестока битка, отговаря на  месопотамската Тиамат - прабогинята майка Хубур. Разбира се, като по-северен бог, скитският Мардукан приема образа на Гарван, безсмъртна птица, с подвига си върнала отново слънчевата светлина на хората. Напълно възможно е самото име на Мардукан да означава МРъ ДъОКъ или АМРъА ДъОКъ - вечно жива или безсмъртна птица, чието име носи и българският кан Омуртаг (814 - 831 год.). /вж. книгата “Говореща азбука на прабългарите” 6-то допълнено издание/. Кукерският ритуал посветен на скитския Мардукан е напълно идентичен с днешните български кукерски обичаи. 

            В началото на 2 хилядолетие пр.н.е. настъпват нови дълбоки промени в общественото и съответно в духовното пространство. Образувани са първите териториални държави обхващащи чрез равнопоставен статут цялото население в огромни географски области, включващи както големите градове, така и останалите райони, без оглед на етнос, племенен произход и вероизповедание. Всичко това става възможно благодарение на общ генеративен държавен некнижовен език. Той осигурява не само управлението и общуването в обширни държавни територии, но чрез въвеждане на нравствени понятия в речта на обикновените хора, води до постигане на обща етическа среда, без която е немислимо обединение на големи групи разнородно население в териториалната държава.Такъв генеративен мотивиран некнижовен език е езикът ЪЗъЕр - аз език - на азите, населяващи континенталните пространства на Евразия. На този език думата България отразява понятието за държава - БъЛъ ГРъ - огромна земя. Обществото вече е достигнало своята зрялост да осъзнае, че висшите божествени ценности на живота - светлина, слънце, огън, топлина изграждат смисъла на понятията истина, просвета, знание, святост и, че мъдростта е много по-мощно средство за придобиване на владетелско величие, отколкото всички оръжия на армията.Тогава вдъхновени от нравствената идея хората събарят старите всесилни богове-царе и богове-бащи  “асури” и “дайвове” /ЧъРъ- първенец, цар; Тъ - мъж,баща/ и на тяхно място издигат за божества морални категории - мъдрост, справедливост, благодетелност, истина и  пр. Най-ярък пример за господстваща “нравствена” некнижовна религия е Зороастризма, чиито корени са от 2 хилядолетие пр.н.е., преобладавал в Персия между 7 век пр.н.е. и 7 век от н.е. Персийският цар Ксеркс (486 - 465 г. пр.н.е.) в един надпис казва: “По волята на Ахура Мазда /Небесен Цар на Мъдростта, Господстваща Мъдрост/ аз разруших тези капища на дайвове и заповядах дайвове отсега нататък да не се почитат. Там, където по-рано са почитали дайвове, аз почитах Ахура Мазда”. Но наличие на  абсолютизиращ нравствеността религиозен модел, подобен на Зороастризма, се среща в огромни географски райони извън Персийската империя. Всички извори свидетелстват за широката инвазия на скитите в Предна Азия през 8-7 век пр.н.е., когато те достигат чак до Египет. Един от резултатите е рухването на Асирийското царство и издигането на Мидийската държава /вкл. днешен Азърбейджан/ в най-силен фактор за региона. Сведенията за тези събития на Херодот (5 в. пр.н.е.) и на всебългарския летописен сборник от 17 в. “Джагфар тарихи” /История на Джагфар/ поразително съвпадат. Според Джагфар Тарихи така наречената Буртаска война се води от кан Буртас Бурджан /Буруджантей, Берендей/ (683-633 г. пр.н.е.), известният от Историята на Херодот скитски цар Баратуа /Партатуа, Прототюес/, който побеждава и изгонва кимерийците /кримляните/ като продължава да ги преследва отвъд Кавказ. Интересно, че според официалната история, двама династични мидийски царе от този период са Фраорт и Мадий Скит, имена напълно съответстващи на Баратуа и сина му Мадюес /Маджи-Азак (633-611 г. пр. н.е.) син на Буртас, от Джагфар Тарики/. Дори  името на Тухча /според Джагфар Тарихи/, баща на кан Буртас, звучи сравнително близко до Дейок (728 - 675 г.пр.н.е.) основател на Мидийската династия. Явно съществуват  твърде тесни исторически контакти между четвъртия, югоизточен, регион на скитска Велика България, обитаващите го кутригури, буртаси-сармати, асийски буртаси, чдар болгар /характеризиращи се с участие на силен руски етноелемент по долното течение на река Дон/ и между народите на цяла Предна Азия и най вече на Мидия, която е врата от Кавказ към Месопотамия, Предна Азия и Персия. Според Херодот скитите владеят Азия само 28 години, но ще се окаже, техният завоевателен поход оставя неимоверно дълбоки и трайни следи. В урартската държава в Мала Азия стават известни владетелите Руса I и Руса II. Херодот представя сумарно годините на скитското и мидийско господство над Азия: “Мидийците властвали над Азия 128 години, с изключени на тези, когато скитите били на власт.”. Според него мидийците казвали на кучката “спака”,  напомнящо за руското “собака”. През всички векове съществуване на Персийското царство, Мидия със столица град Екбатана заема особено важно положение в него. Прочутата Бехистунска /Вихтунска?/ скала с надписа и образа на цар Дарий I (521 - 486 г.пр.н.е) също се намира в Мидия, както и областта Загър с име наподобяващо българското Загора, другото име на България /ЪЗъ ГРъ - земя на ази/. Някои учени смятат, че скитската цивилизация се е простирала от Скандинавия до Индия, което обяснява непрестанния културен, езиков, обществен и религиозен обмен в този необхватен скитски /арийски, индо-ираноезичен/ ареал през древността.

            Арабският писател Ал Масуди (10 век) пише за българите, че  “Повечето от племената им са поклонници на огъня”, което за арабите означавало, че са последователи на Зороастризма /вж. Мери Бойс “Зороастрийци.Вярвания и обичаи”/. Като се знае, че скитите българи организират огромни териториални държави, то няма съмнение, че господстващата обединителна некнижовна държавна религия в тях би трябвало да бъде от “нравствен” тип, близка до най-известното учение в целия арийски свят, персийския Зороастризъм. Въпреки неминуемите различия в култово отношение, българският Зороастризъм не се е отличавал съществено от персийския и не случайно, чак до късното Средновековие в някои документални извори, за българите продължават да се говори като за  “персийци”. Тази религия допуска паралелно съществуване и на по-стари богове, но в подчинено положение, така че в българските държави част от населението изповяда тангризъм и дори шаманизъм, но управляващите среди по право са поклонници на Ахура Мазда - Господстващата Мъдрост - АЙ ЧъРъ УМъЗъЗъ - най-царствени мисли - всезнаещ и всемъдър, праведен и добър бог. В персийската традиция той е изобразяван като цар-воин, намиращ се в крилат слънчев диск, държащ обръч в ръка, което много прилича на изображение на асирийския бог Асур, подобен символ съществува и в египетската традиция. Обръчът символизира царска власт върху регионите РъЮКъ - регион, окръг - както и върху цялата Земя, която според зороастрийците е кръгла. Атила (434 - 453 год.) назначава начело на завоюваните области жреци, знаейки за духовните измерения на държавността. При сключване на 30 годишен мирен договор с България по времето на кан Омуртаг (814 - 831 год.), ромейският император Лъв V (813 - 820 год.) е бил длъжен да се закълне според изискванията на официалния български ритуал. Един византийски съвременник на събитието пише: “...При това беше възможно да се види ромейският император да извършва с ръце възлияния с вода от чаша върху земята, саморъчно да обръща конски седла, да хваща тройно сплетени ремъци и да подига нагоре трева.......”. Възлиянието с вода, тройните ремъци и разпръскването на трева принадлежат към основните култови обреди и знаци на Зороастризма.

            Известната бронзова розета от Плиска (9 век), също символизира кръглия свят, седемте лъча на розетата олицетворяват седемте безсмъртни свети /светии/ Амеша Спента, включително самия Ахура Мазда, представени всеки чрез своето благо творение. Този начин на обединяване на  висшите седем /1+6/ зороастрийски божества с тяхните седем творения е известен още в химните от Гатите, най старата част от зороастрийския религиозен сборник Авеста /АЙ БъЕЗъЗъ Тъ - небе песни. правя - песни за небето, небесни химни, пеене небесни химни/. Надписите са на  генеративния държавен български език ЪЗъЕр - езика на “Говорещата азбука” /вж. книгата “Шепот във вечността”/ и означават:

            ТъЧъ - прави човек -  става въпрос за самия Ахура Мазда  - Висш цар на Мъдростта, сътворил човека, най-висше творение /Чъ - нос, едно - винаги служи за означаване на човек; в първото мое разчитане, погрешно бях взел буквения знак Чъ / > / за КРъ и  сега правя необходимата корекция/.

            РъЩъ - желание, надежда, рачи - явно се отнася за светия Хшатра Ваирйа - желаната, предпочитаната власт.

            КъБъ ЗъЗъ - хубав съюз - има отношение към светия Аша Вахишта - най-добър порядък, най-добра праведност.

            ОБъ - живот - несъмнено визира светия Амертат - безсмъртие, вечен живот.

            ИЛъ - благо - отнася се за светия Спента Армаити - благодетелен свят, свято благочестие.

            УМъ - ум, мисъл - очевидно това е светия Воху Мана - добра мисъл.

            ГъМъ - растеж, здраве - съвсем логично остава за Хаурватат -  цялостност, благополучие.

От другата страна на бронзовата розета е изсечен сакралния за българите знак IYI, двойно посочения баща Ъ Тъ Ъ - този баща е -, или този, който е, съвсем логично отговарящ в зороастрийската космогония на Спента Майниу /Светия Дух, Светата Мисъл/, възприеман за височайш създател и разпоредител във Вселената, където главен Бог е Мъдростта в лицето на Ахура Мазда.

            Силно присъствие на зороастрийска символика откриваме върху царствения Голям каменен кръст от Североизточна България (края на 9 век). Първо впечатление правят кръговете в центъра и по краищата на кръста, следващи познатата традиция. Заедно с основните зороастрийски знаци - слънце, звезди, луна, тук може да се види и нарисувано ухо върху горната страна на IYI - Спента Майниу /Светия Дух, или по-точно Светата Мисъл/. Ухото, отговарящо на буквата У в езика ЪЗъЕр, в други текстове служи за означаване на дух, душа ТъУ - прави звук, шуми - духа, което явно се отнася за Светия Дух, но също е възможно да намеква за пророка Заратуштра - ЗъРъ Тъ УШъ ТъРъ - светлина правя ухо нося - вестоносец на светлината т.е. на истината.  В древните песни на Гатите като рефрен се повтаря “Истината е най-доброто благо”. Ухото би могло да означава и основното авестийско понятие “урван” - душа /das Ohr - ухо, ear - ухо/, оттам идва съчетанието с IYI “ата урван” - авестийската дума за свещенослужител, какъвто се е наричал и Зороастър. Навярно свещенослужителите са били възприемани като “ухо” на Светия Дух, т.е. човек, който умее да чува наставленията на божествата и да ги предва на хората, посредник между бог и човек. Дори в кирилишкия славянски надпис от централния кръг забелязваме зорастрийски понятия “Благословен си Христе Боже наш, ти който си премъдър”. А Гарванът от централния кръг на Големия каменен кръст може да се свърже с известната от Авеста всепобеждаваща птица Варагн, която все повече изследователи  отъждествяват с Гарван, Врана, птица на мъдростта и на победата. Достолепието и величието на Първото Българско царство отсам Дунав, а и на цяла Велика Скитска България, за което свидетелстват всички исторически извори и на което се възхищава целия свят, едва ли биха възможни без наличие на истински дълбоки морални устои сред управленския елит. Държава на духа, държава на човешкото достойнство, държава на горди и непокорливи хора, държава цивилизатор на съседни страни и народи не може да бъде изградена без да бъде ръководена от мъдростта, истината и честта, което представлява най-солидното доказателство за високия нравствен  уровен на господстващата тогава в България вяра.

            Архаичният език на Гатите, 17-те най-древни химна от свещения религиозен сборник Авеста е близък до езика на първия индийски литературен паметник Ригведа, отнасящ се към периода на 1700 год. пр. н.е. Очевидното сходство на думи от езика ЪЗъЕр, езика на “Говорещата азбука” с думи от езика на Авеста /така наречения “авестийски език” - свещен език на вярата/ навежда на мисълта, че може би става въпрос за един и същ некнижовен религиозно-държавен език. Защото Авеста през вековете е заучавана наизуст и е предавана устно от свещенослужител на свещенослужител. Била е записана едва при царстването на Сасанидите 224 - 651 год. на много по-съвременни книжовни варианти на персийския език и писменост. Зороастризмът, макар и с изключително огромно влияние върху днешните най-големи универсални религии, представлява  типично некнижовна религия, без книжовен канон. Нещо повече, записването на свещени слова се е считало за неподходящо и даже за дяволско дело. А иначе Зороастризмът пръв въвежда понятия като Рай, Ад, Последен Съд, Вечен Живот, съединение на душата с тялото и мн. др. Деятелността на праведния се определя от известната зороастрийска триада  максима - “Хумата, Хухта, Хваршта”, което означава “Добри помисли, Добри приказки, Добри дела” /КъБъ УМъ Тъ - хубав ум правя; КъБъ УКъ Тъ - хубав говор/укам/ правя; КъБъ БъРъШъ Тъ - хубаво вършене правя/. Според това учение, човешкият род е тръгнал от първите смъртни-живи  мъж и жена, Мартйа и Мартйананг /МРъ ТъТъ и МРъ НъНъКъ, живият тате и живата нанка - мама, вж.  Н.Геров “Речник на българския език”/, които и досега почитаме чрез мартениците през март, месеца на пролетното годишно прераждане на природата. Днес Зороастризмът се е съхранил при брахманите в Индия и при зороастрийците в Иран.

            Докато в дворците кановете се прекланят пред Господстващата Мъдрост Ахура Мазда, то тенгризмът сред селското и номадското население в българските териториални държави също търпи силното влияние на Зороастризма /вж. “Джагфар Тарихи” 2,3 част/. Едни и същи са свещените числа 3 и 7, както и неавестийската дума за Нова Година - Ноуруз, Нов ден. Погребалните ритуали са сходни, от т.нар. “ямна” култура, особено могилните и пирамидалните погребения. Също както зороастрийските храмове, тенгристките “карамати” са под открито небе, върху равна площ, където се извършват жертвоприношения и най-различни култови обреди, някои от които са включвали обикаляне на свещеното дърво в центъра на карамата. Названието “карамат” по-всяка вероятност има нещо общо с днешното понятие за гумно “харман” /ГРъ МъАНъ - земя гладка/. Изглежда царският храм в столицата е бил застлан с медни плочки, защото ромейският император Лъв V (813 - 820 год.), преминал към ереста на иконоборците защото гадател му предрекъл, че само така  “.....ще покориш българите и ще забиеш меча си всред България, в медното гумно на техния аул /дворец/”. През 830 год. 30 хилядно население от България минава на ромейска страна и се преселва около Солун, където съвсем скоро бива покръстено. Летописците наричат тези българи перси-хуррамити /хуррамит очевидно идва от карамат/, имайки предвид принадлежността им към тангристкия езически култ.

            Според “Джагфар Тарихи” и “Говорещата азбука” дванайсетгодишният български циклов календар придобива следния вид:

            1. сумор         - мишка                      - ЧъМъ МРъ            - мърдаща глава

            2. теку                        - бик                           - Тъ УКъУУ            - мъжка крава

            3. дарс/барс/   - рис                           - (Дъ)Ръ Шъ             - деряща лапа

            4. дванш         - заек                          - ДъБъ НъШъ          - дъвче на ръка /гризач/

            5. леу/балк/    - лъв/вълк/                 - (Лъ)АОБъ              - убиец

            6. ма шегор    - магаре                      - МъАъ ШъКъОРъ - малък кон

            7. шегор         - кон                           - Шъ КъОРъ            - копито

            8. верен          - варан/гущер/           - БъЕр Йо                 - голям двоен език

            9. маймуна     - маймуна                  - МъЯ МъУНъ         - смееща се муцуна

            10. тох                        - петел/кокошка/       - ДъОКъ                    - птица /яйценосеща/

            11. етх                        - куче                         - Е ДъКъ                   - лаеща паст

            12. докс          - глиган                     - Дъ КъО ЗъЗъ         - зъби игли

Борислав Иванов Иванов

гр. Бургас, 17.04.2006 год.