ПОСОКИ

             Когато със средствата на генеративния език ЪЗъЕр е трябвало да бъдат лексикално изградени наименованията на четирите световни посоки, за неизбежно централно понятие е служило слънцето заедно с неговите положения върху небосвода през дневния му цикъл. Например за северното полукълбо би могла да се приложи следната схема за описание на географските посоки на Земята чрез генеративния език на азите прабългари ЪЗъЕр - изток, der Osten/изток/, ost/изток/ или запалване на слънцето, правене на слънцето, отправяне на слънцето Тъ Зъ(Нъ) - правя слънце или Зъ Тъ - светлина правя.

             На юг вече слънцето прави голяма светлина - Зъ Бъ - светлина голяма - светлина, то свети с пълна сила - ЗъБъ Тъ - светлина голяма правя - светя, der Sueden/юг/, south/юг/.

             На запад огънят на слънцето угасва, светлината спира, голямата светлина затихва - БъЗъ ТъА - запалване спирам - der Westen/запад/, west/запад/

             В северна посока не може да бъде открито слънце, там не идва ред през деня да бъде забелязано земното светило - НъА РъТъ (ЗъНъ) - няма ред (слънце)- няма ред за слънцето там или der Norden/север/, north/север/.

             Горната езикова импровизация нямаше да представлява кой знае какъв интерес, ако в днешния български език не беше се съхранила една цяла система за ориентиране по слънцето. Заставаме с дясната ръка, странично вдигната към изгряващото слънце Тъ ЗъНъ - прави слънце - в направление към изгрева, защото всеки различава дясната ръка от лявата, но в българския език и до днес дясната ръка е останала кръстена с източната посока - десен, дясна. В това положение гърбът ни ЮКъ - гръб - ще сочи на юг. Лявата ни ръка, също странично вдигната ще показва западна посока, посоката на слънчевия залез. Когато слънцето залязва, пада, ляга, пропада, това в езика ЪЗъЕр може да се изрази като ЛъАБъ (ЗъНъ) - падам (слънце) - залязва слънцето /да си припомним глаголите лупна, клепна, схлупи идващи от Лъ А - висок без - близко до лягам, liegen(лягам), lie(лягам), които разгледах в предишна статия, а абстрактно засилено отзад или отпред с Бъ - голям - вече означава ЛъАБъ или равносилното БъЛъА - падам - свалям, валя, лупна, лавина, fallen(падам), fall(падам), плонжирам, лупинг/. Откъдето е запазена и днешната дума за ляв, лява. Следвайки това правило за определяне на четирите посоки, лицето ни ще остане обърнато към север и действително един от начините за изразяване на лице е Чъ Бъ - нос(лице) голям - , а посредством словообразуване отзад с Ръ - много - се получава понятието лицева страна, предна страна - ЧъБъ Ръ - лице много - лицев, север.

             При прабългарите наистина северната страна е била главната, лицевата страна, да си спомним, че областта на вихтуна БъГъО ТъНъ - по-голям господар - Чъ РъЮКъ - първа област - от Велика България се е намирала в северна посока. Напълно в хармония с вярата си в бога на Земята Тангра - ТъНъ ГРъ - господар на Земята, прабългарите погребват мъртвите в земята /трупополагане/, а не ги изгарят на клада /трупоизгаряне/ както други съседни народи, при това гробовете винаги са ориентирани в посока север-юг, като главата е разположена на север. Документалните извори свидетелстват, че в представите на нашите прабългарски деди “горната земя” се намира в северна посока, а “долната земя” в южна посока. Лицето на строената прабългарска войска стандартно е било насочено на юг, а това означава, че висшият главнокомандващ стои в северната част на бойното поле по време на битката. Всички изброени дотук факти навеждат на мисълта, че може би, прабългарите са притежавали някакви мистични знания за компаса и за неговата стрелка, показваща винаги север.

             Потвърждение за съществуване на масова,общодостъпна система за ориентиране по посоките на света, която изхожда от положението на човек спрямо слънцето, откриваме в книгата на академик Михаил Юхма “Древните Българи - Чуваши”, където сред поместените произведения на древния чувашки поетичен фолклор се срещат следните стихове:

             Всички чуйте това, което ви говоря

             и каквото ви река, запомнете навеки

             напред - до земите на слънчевия изгрев

             надясно - до полугодишните слънчеви земи

             назад - до земите на слънчевия залез

             наляво - до среднощните земи

             vето това е светът, във който

             поданиците мои не могат да се преброят:

             племена и народи, всички събрах,

             сплотих и устроих - Аз!

             Принципът за определяне на посоките е един и същ, единствено тук главната, лицевата, предната посока сочи към слънчевия изгрев, което говори за по-късна историческа интерпретация, вероятно отразена в разминаването между днешното българско “десен” и руското “правьiй”.

             Системата за ориентиране, съзнателно вмъкната в говоримия речник, допълва с още един щрих представата за неимоверно високата степен на организираност присъща за обществото на азите прабългари.

Борислав Иванов Иванов

гр. Бургас, 05.06.2003 год.