ЦАРСКО ИМЕ

ВТОРА ЧАСТ

Средновековните български владетели притежават по няколко различни имена-прозвища, отразяващи значими събития от техния живот. Ето защо, достигналите до нас имена на владетели съдържат информация, която би могла да разкрие неизвестни страници от българската история. Цитираните в документални извори имена на кан Кубрат /Кроват/ (593 – 653 год.) и на неговите синове сочат указания за регионална федеративна устроеност на Велика България в Скития /Саклан/ над Черно море /Скитско или Сакланско море/, където особено много са зачитали „регионалното име” на кана - наименованието на подвластния му регион, представляващо пореден номер /от едно до шест/ в административната йерархия на шестте региона. Така канът на северния, първи, царски регион става известен в летописите като Кроват /ЧъРъ БъТъ/ или още като Курт и Кубрат, защото той не само е Цар - ЧъРъ, т.е. Първи сред другите канове на региони, но е и Голям Баща – БъТъ, т.е. всепризнат държавен глава на българите /До нас названието достига още като Цар Бате и чорбаджия; вж. кн. „Неунищожимата история”/. Неговият старши син и съвладетел управлява втория, североизточния регион, със съответно длъжностно прозвище Боян – Бъ ЙоНъ – голям втори – добил популярност като кан Бат-Боян (род. 617 год., 653 – 683 год.). За кан на северозападния регион, трети поред в йерархията, по всяка вероятност е бил назначен Атрак /идва от трети регион – Тъ РъЮКъ/, брат на дядото на кан Кубрат и баща на известния Алцек от Авария според „История на Джагфар” /”Джагфар Тарихи”/ от 1680 год. Начело на четвъртия, югоизточния регион, стои кан с „регионално име” Котраг – ЧъЙоТъРъ РъЮКъ – четвърти регион, а петият югозападен регион се оглавява от най-малкия кубратов син кан Аспарух (род. 634 год, 677 – 692 год) - ШъБъ РъЮКъ – пети регион. Ако се съди по последвалите събития след смъртта на кан Кубрат и започналите борби за престола му между неговите наследници, за кан на шестия, южния регион от „Страната на Регионите” скитска Велика България би могъл да се предположи кан Безмер, най-вероятно съвпадащ с по-малкия брат на кан Кубрат, известен повече с другите си прозвища Шам-Бат (674 – 677 год.), княз Само и Кий. Още повече, че както „Именникът на българските канове”, така и „История на Джагфар посочват кан Аспарух за реалния сподвижник и наследник на Безмер, съответно на Шам-Бат. Всичко това, подкрепено с еднаквия брой години на царуване 3, както и с уникалната лоялност към кан Аспарух на славянските племена, останали предани на легендарния му чичо княз Само /Шам-Бат/, върху която се основава създаването на Дунавска България, говори в полза на идентичността между Безмер и Шам-Бат.

Човешкият Дух побеждава със силата на вярата и с делата на мъдростта, човешкият разум изгражда със слово и с добродетел обществена крепост на Духа тук в битието на Земята. Тъй както словото представлява стройна система от звуци, букви и думи, така всички постижения на човешката мисъл са изящно подредени, нормирани и организирани, така както Божествената Идея поставя порядъка в недрата на материята и на живота. Стълб на Духа в обществените отношения е нравственият порядък /нравственост, етика, морал/, създаващ хармонични норми на общуване, на поведение, на уважение, на доверие, за разбирателство и съвместен живот между хората в един свят, изпълнен с опасности. Ето защо, нравствствената поквара, фалшивият морал, лъжата, убиват обществото, погубват хората, угасяват Духа. Силната семейна и държавническа традиция, заложена в имената на средновековните български владетели, потвърждава историческите свидетелства за висока нравственост и завидна организираност присъщи на предците ни, благодарение на които, те побеждават в безброй битки световните империи и изграждат по света своите прочути „държави на Духа”.

Друго съществено изискване за знаковост в името на владетелския син е да съобщава поредност по рождение, от което зависи мястото му сред наследниците за престола от владетелския род. Първородният син се отличава с име, недвусмислено изтъкващо неговото първородство. Най-често срещаните имена на първородни синове на български владетели са езическите Владимир /БъЛъТъ МъИръ – велик син / и Азан /АЙ ЗъНъ – висшо слънце -; защото Слънцето винаги символизира царя на небесните светила; очевидно абстрактните значения на думата са днешните „ясен” и „сияен”/. Името Азан е идентично на Асен /Ясен, Асян/, както и на Саин - Сабин от „История на Джагфар” със славянско произнасяне Звиница /познато като Сабанша в „История на Джагфар”/, а името Пре-сиян и до днес се разбира като „пресияен”. Първородният наследник още по рождение се е радвал на особена почит, отразена в името му – „Велик син”, „Сияен” и „Пресияен”. А от християнските имена като най-подходящи за първороден владетелски син се считат Христо /Хръсате/, защото Христос означава Ахура (авест.), Куриос (гр.), т.е. висш цар /АЙ ЧъРъ – висш цар/, и Петър звучащо като БъТъ – голям баща -, най-популярното обръщение към владетеля въобще в човешката история /вж. кн. „Безсмъртна птица на вярата”/.

Реалните наследствени переспективи за трона на второродния владетелски син предполагат удостояване също с „поредно” име, особено като се има пред вид, че в управлението на българската държава винаги съществува длъжността „съвладетел” , „втори владетел” или „канартикин”, заемана от най-близък родственик на кана. За езическо име на второроден владетелски син най-често служи Боян – Бъ ЙоНъ – голям втори - /идва от Йо – очи, две, вода/, а от християнските имена най-близко стои Йоан. Така Звиница /Сабанша; Звиница е име славянски вариант на Сабин, Саин, Асен, Азан/, трябва да е първороден син на кан Омуртаг (814 – 831 год.), противно сведението на охридския архиепископ Теофилакт Охридски (1092 – 1126 год.), че Боян Енравота е най-старши сред омуртаговите синове. И действително, „История на Джагфар” изрично назовава Боян Енравота „среден син на Омуртаг”. Звиница носи името на прадядо си кан Азан Токту (766 -767 год.), син на Кермек /няма сведения Кермек да е заемал престола/ и внук на кан Сувар (727 – 742 год.). Вече убедително може да се посочи Боян Енравота /име неправилно считано за Воин/ като втори омуртагов син. Кан Пресиян (836 -852 год.) е първи син на Звиница /вж. „История на Джагфар”/, а вторият син княз Борис I Михаил (852 – 889 год.) съвсем правилно е записан под името Михаил Йоан от Паисий Хилиндарски (1722 – 1773 год.) в „История славяноболгарская”. Синът на княз Борис I княз Владимир Хръсате (889 – 893 год.) притежава и двете имена за първороден, езическото Владимир и християнското Хръсате /Христо/. Първият син Михаил на цар Симеон Лабас (893 – 927 год.), по всяка вероятност от предишна жена, а не от сестрата на великия болярин Георги Сурсувул, за което говори голямата разлика в годините с втория му син цар Петър I (927 – 970 год.) /Петър заема престола твърде млад и има нужда от настойник в лицето на вуйчо си Георги Сурсувул, определен лично от Симеон; Петър царува цели 43 години защото става цар много млад./, бива лишен от наследнически права, най-вероятно поради низш произход на майка си или поради небагренородност, т.е. Симеон още не е бил цар при неговото раждане. Но затова пък имената на следващите двама симеонови сина спазват стриктно правилата за наследници на трона, Петър и Йоан. Погрешно се приписва име Боян на четвъртия симеонов син Венеамин, известен в историята като Боян Мага, поради близкото звучение на БъЙо – голям втори и БъАЕ – бая. Истинското прозвище на легендарния магьосник е било Баян Мага. Най-големият син на цар Иван Владислав (1015 – 1018 год.) княз Пресиан също носи царско име на първороден син според обичая на българите. За да демонстрират живата държавна традиция, възстановителите на Второто Българско Царство братята цар Петър IV (1185 – 1197 год.) и цар Иван Асен I (1190 – 1196 год.) приемат изконни „поредни” владетелски имена Петър и Йоан /кръщелното име на цар Петър IV e Теодор, а цар Иван Асен I се споменава в изворите с името Белгун/. И тук любопитно изключение прави кан Владимир Маламир (831 – 836 год.), трети син на кан Омуртаг. Изглежда влиятелната му майка успявя да се пребори не само за канска корона за сина си, пререждайки по-големите братя, но и за подобаващо първородно име на владетелски син, предизвиквайки по този начин справедливото възмущение на българите, които му присъждат прякора Маламир /Маламирчо/, т.е. „мамино синче” /МъЛъ МъИРъ/, с което той влиза в историята.

Често пъти съвсем кратки сведения, достигнали до нас през вековете, могат да послужат като ключ за очертаване на конкретна историческа обстановка. Така например, от две много „известни” числа в нашата история – 52 велики боляри екзекутирани от княз Борис в хода на официалното покръстване и 48 подкрепили го боляри в „битката” срещу несъгласните езичници, започва да се изяснява картината на един от най-драматичните моменти при въвеждането на Християнската религия в българската държава, шокирало света със своята жестока решителност. Наивно е да се твърди, че формалният владетел-кан в една огромна и високо институционално организирана държава, каквато представлява Дунавска България през 9 век, би могъл еднолично да издаде заповед, повеляваща поголовно покръстване. Което е могъл самостоятелно да направи е „тайно и в дълбока нощ” да покръсти себе си и приближените си, и да води задкулисни преговори с християнските империи Рим и Константинопол. Решението на този тъй съдбовен за държавата въпрос се намира в правомощията единствено на най-висшия законодателен форум на българите, многократно засвидетелстван в историографията, общия събор /общо събрание; в Русия „Земски събор”/, където в случая участват 100 висши представители на болярския елит, по 10 от всичките 10 на брой административни области /комитати/. Такъв събор, разбира се, е бил свикан в столицата Плиска, неизвестно дали от самия княз Борис или от опозиционно настроените боляри начело със стария кавхан Исбул /Габдула Карамат в „История на Джагфар”/ от рода на Билигите, узнали за християнските намерения на княза. Въпреки очакванията на славянската прохристиянска партия на княз Борис, син на „безродна славянка”, че при гласуването ще получат мнозинство, с минималното 52 гласа на 48 гласа надделяват противниците на християнизацията в България. Според суровите правила за времето си това означава сигурна смъртна присъда за княз Борис с най-тежко обвинение в опит за издаване на „лош закон”. Подучен от своите нови римо-византийски приятели князът взима предварителни мерки. Представителите на събранието гласували против са изолирани и до един избити. Така насилствената победа на християнските сили над езическото мнозинство в самото сърце на държавата, слага край на идеята за законна и справедлива власт, добродетлност сочена от всички съвременици като главна причина за българското могъществото. Мъдростта в управлението отстъпва място на лицемерния принцип за целесъобразността – целта оправдава средствата, любим на тоталитарните режими. Въпреки постигнатата неоспорима народностна консолидация около православната църква и църковнославянската книжовност, вследствие извършеното „огромно насилие” от княз Борис спрямо свои инакомислещи сънародници, средновековна Дунавска България губи нравственото си превъзходство, а с това и източника на своето могъщество. Много скоро българите изпадат под чужда политическа и духовна зависимост, обречени на демографско и териториално стопяване.

Дали познанията за именната система на българските средновековни владетели биха могли да ни помогнат да открием дирите на „неизвестни” български царе, или на по-скоро „известни” от стари поменници и от апокрифни текстове, но обявени за „несъществуващи” от официалната ни историческа наука. Първият сериозен опит за преврат срещу цар Петър I се организира през 928 год., на следващата година от възцаряването му, от съзаклятници, обединени около по-малкия царев брат Йоан, намиращ се в още по-крехка възраст. Но съзаклятниците са разкрити, заловени, хвърлени в тъмница, подложени са на истезания заедно с принца, а по-късно княз Йоан бива насила замонашен. С помоща на византийците симеоновият син Йоан успява да избяга в Константинопол, където императорът го оженва за знатна византийка и го обдарява богато с имоти и почести, спечелвайки го за имперската кауза. Веднага след смъртта на цар Петър I, по всичко личи, ромеите опитват да наложат на българския престол в Преслав известния от царски поменник /Синодика на цар Борил (1207 – 1218 год.)/ княз Пленимир, използвайки обстоятелството, че двамата царски сина Борис и Роман се намират като заложници в Константинопол, но повторното нахлуване на руските войски в България обърква плановете им и те разрешават на Борис II да се завърне в Преслав и да поеме държавното кормило на България. Съюзяването на Борис II с киевския княз Светослав-Борис, негов втори братовчед, хвърля в ужас имперските стратези и те изпращат всички византийски армии за разгрома на руснаците и българите. След превземането на Преслав от византийския император Йоан Цимисхи (969 - 976 год.) и унизителното детрониране на цар Борис II (970 – 971 год.), ромеите най-вероятно поставят отново за зависим български управник в Преслав техния избранник княз Пленимир, който според мен е именно симеоновия син Йоан или негов потомък. Защото надали по онова време е било мислимо, в столицата на българските царе, да разпорежда някой, който не принадлежи към царския род Дуло /В „История на Джагфар” се казва, че принцовете от рода Дуло били опасни както за Волжка България, така и за Русия, защото означавало, че са претенденти за трона/. Подобно предположение намира подкрепа в името-прозвище Плени-мир, т.е. „пленения син”, с което съвсем логично Йоан би могъл да бъде познат сред населението, помнещо неговата затворническа одисея. Разбира се, българите не се примиряват с царуването на византийско протеже, па макар и симеонов потомък.

Вторият опит за въоръжен метеж срещу младия цар Петър I избухва през 930 год. в Струмска област начело с много по-възрастния му брат Михаил /навярно от предишна жена на цар Симеон/, подстриган за монах и изпратен в манастир от баща си. Само неочакваната смърт на принц Михаил предодвратява по-нататъшно разрастване на бунта. Предполага се, че след смъртта на византийския император Йоан Цимисхи през 976 год. българите в Преслав въстават и изгонват Пленимир. Борис II заедно с брат си Роман /който бил скопен по време на пленничеството от ромеите, за да няма потомство/ успяват да избягат от Константинопол през 977 год. и поемат към България с намерение Борис II отново да заеме българския престол. По нещастна случайност цар Борис II е убит на границата от български граничар, който го объркал за ромей, защото бил облечен в ромейски дрехи. Тогава, „българите дали царството на Селевкий /с прозвище Симеклит/, мъж великодушен и отличен военоначалник” /вж. „Царството на славяните” от Мавро Орбини, 1601 год./, който наистина провежда изключително успешна военна кампания срещу Византия, отвоювайки отново за България редица области, между тях Загорието и Софиийска област. За съжаление при завръщането си в столицата „бил обхванат от стомашни болки” и още по пътя /край град Брезник/ починал. Наследил го Суботин, наричан Сабин II /със сигурност от вещи познавачи на българската история/, който не съумял да задържи постигнатото от предшественика си и съвсем скоро България отново се подчинила на ромеите. За съдбата на цар Сабин II няма известия, предполагам, че е загинал малко след възкачването си на българския престол. Колкото и невероятно да ни се струва, имената на тези двама „легендарни” царе от анонимните апокрифи, обявени официално за „несъществуващи”, напълно отговарят на изискванията на българската владетелска традиция. Името Селев(кий) е консонантно идентично на Лабас, едно от имената на цар Симеон Лабас, а прозвището Симеклит, само потвърждава, че цар Селевкий трябва да е правнук на цар Симеон, най-вероятно внук на неговия първороден син Михаил. Тогава съвсем логично /според логиката на историческите събития/, наследникът на цар Селевкий цар Сабин II би трябвало да бъде правнук на симеоновия син Михаил, който от своя страна се явява правнук на омуртаговия син Звиница /Сабанша в „История на Джагфар”; Звиница е славянски вариант на името Сабин, Саин, Азан, Ясен/, който пък е правнук на кан Азан Токту /родоначалник на Асеневата династия според „История на Джагфар”/. Явно Сабин е било едно от имената на първородния симеонов син Михаил, наследено от правнука му цар Сабин II /Суботин/. Което означава абсолютно точно спазване принципа за царските имена на „неизвестните” български владетели цар Селевкий и цар Сабин II, а това потвърждава царското им родословие и отхвърля съмненията относно тяхната автентичност.

Едва след падането на цар Сабин II, при реалното династическо изчерпване на царствения род Дуло, на сцената излизат комитопулите Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на комит Никола и внуци на „стария кавхан Шишман /Могер, Мокър, Раду Вода, Раду Негро/”, потомци на кан Сабин I (764 – 765 год.). Произхождащи от прочутия кавханско-съдийски род на Билигите, отечественият дълг ги призовава да поемат отговорността за спасението на България в свои ръце. Те обявяват независимост от Константинопол в западните области на България, приемат принц Роман и го провъзгласяват за законен цар на България с резиденция гр. Скопие, но на практика те са тези, които ръководят държавата и най-вече военните действия срещу империята. След гибелта на първите двама братя Давид и Мойсей, поради политически подбуди и поради необуздани амбиции към еднолична власт, най-малкият брат Самуил убива брат си Арон заедно с цялото му семейство, ослепява, а после удушава баща си стария комит Никола, който преди това го проклел /предполага се през 987 год.; вж. кн. „Два Царсамуилови надписа” от Иван Добрев/. При изписването на Воденската мемориална плоча (988 – 989год.) Самуил вече се титулува „цар” и „самодържец” едновременно с цар Роман (977 – 991 год.), което потвърждават и арабските извори. Но въпреки това, цар Самуил (988 – 1014 год.) не влиза в явен конфликт с цар Роман и дори с тогавашните династически порядки, защото той аргументира правото си на възцаряване с настойническите задължения към сина си, бъдещия цар Гаврил Радомир Роман (1014 – 1015 год.), официалния наследник на цар Роман, осиновен от него, получил заедно с осиновяването и царското име на осиновителя си. Подобни династически комбинации крои цар Симеон при своите дипломатически домогвания към императорския трон в Константинопол. Едновременно действащи двама царе в България има също по времето на братята цар Петър IV (1185 – 1197 год.) и цар Иван Асен I (1190 - 1196 год.), което показва историческата допустимост на подобна „двуцарствена” конфигурация, особено при извънредно тежки за държавата обстоятелства.

Свидетели сме на изумително преклонение на средновековните българи пред порядъка в родословието и името на владетеля, култ който не може да бъде обяснен само с прословутата скитска почит към предците и с присъщата висока държавническа организираност на тогавашните българи. Пазители на езика на „Говорещата азбука”, древния некнижовен език на азите, с дълбоко духовно прозрение българите изповядат култ към информационните ценности, словото, буквите, знанието, издигайки Мъдростта във върховен Бог, чиято власт над човешките дела е в състояние да победи разрушителните сили на злото.

Борислав Иванов Иванов гр. Бургас, 22.09.2008 г.