ЦАРСКО ИМЕ

 

ПЪРВА ЧАСТ

 

            Влагането на значимо информационно съдържание в имената и прозвищата на знатните български средновековни велможи, както и сложната именна система на първите български владетели, говори за високо ниво на институционална организираност в държавата и за дълбоки управленски и родови традиции в обществото на българите. По притежаването на няколко официални имена българските скитски владетели до 10 век се родеят с царете на иранските народи – парти, перси, мидийци, за разлика от вождовете с единични имена, на по-късно появилите се славянски и тюркски племена. Имената и прозвищата на владетеля представляват своеобразна визитка известяваща най-важните моменти от живота и царуването му. Годината на възкачване на престола от дванадесет годишния циклов животински календар винаги присъства в официалния титул на кана заедно с управляващия род, към който той принадлежи. Благодарение безценните сведения на всебългарския летописен сборник “История на Джагфар” /”Джагфар Тарихи”/ от 1680 год., до нас достигат рождените детски имена на кан Кубрат (593 – 653 год.) – Барадж и на сина му кан Аспарух (род. 634 год., 677 – 692 год.) – Атилкесе, както и на солунските братя Методий – Банджа (815 – 885 год.) и Константин – Баксан (826 – 869 год.), които са правнуци на кан Сабин (764 – 765 год.) от всесилния кавхански и съдийски род на Билигите, потомци на известния в историята Органа /регент Орган Телес; “Органа” идва от “регент на кана” – ЮРъ КъУНъ – крило, закрилник, настоятел на кана/, вуйчо на кан Кубрат. От политическа гледна точка особено показателно е името на кана според произхода /народността или местопроизхождението/ на родната му майка, защото полигамният баща – владетел сключва бракове винаги във външно или вътрешно политически интерес, бележещи дългосрочни държавнически намерения. Не случайно, съветникът на кана с ранг на външен министър носи титлата калутаркан – КъЛъ ТъРъ КъУНъ – съпруго съветник /вътрешен/ на кана. По линия на своята майка кан Кубрат е наречен Кюнграт – град и област в средноазиатски Хорезъм, родово име на видни кушански и тюркски владетели. В обкръжение на могъщи съседи – Византия, германски племена и империята на западносибирските бели хуни ефталити /айталити, себери/, за да отстои правото на съществуване на основаната от него българска държава в Бесарабия /включваща и Малка Скития, т.е. дн. Добруджа/, третият син на Атила (434 – 453 год.) кан Ирник (463 – 489 год.) се оженва за дъщерята на предводителя на масагетите /средноазиатски клон на скитите/ от рода на кушански владетели. Наследникът на кан Ирник от масагетската принцеса кан Ружа Джураш (489 – 505 год.) получава не само прозвището Масгут /от масагети/, но също значителна масагетска военна подкрепа, с която успява да завладее територии на север от река Дунав /дн. Румъния/ както и земите между Видин и Охрид, намиращи се дотогава в ромейски провинции. Там биват заселени голям брой средноазиатски масагети /вече тюркизирани в голяма степен/, за което недвусмислено сочат множество топоними – река Вардар, Керамсийско поле /хорезмийско/, област Турун и пр. Така още в края на 5 век българска държавна власт е установена трайно на юг от река Дунав и това се потвърждава от  редица документални извори.

            Други имена-прозвища владетелят придобива по случай триумфални военни победи и забележителни постижения, носещи му заслужена слава. През 643 год. кан Бат-Боян (род. 617 год., 653 – 683 год.), старши син, съвладетел и наследник на кан Кубрат, приема исляма и по време на хаджилъка си в светите места, при две срещи с всемогъщия халиф Омар, договаря споразумение предотвратяващо нахлуването на арабите отвъд Кавказ. В знак на добра воля халифът изпраща като дар на стария кан Кубрат коран, книги и зелено знаме. За този грандиозен политически успех Бат-Боян, разбира се, е удостоен с прозвището Бат-Умар по името на халиф Омар. Само една година по-късно халиф Омар пада злодейски убит, скоро след това арабските пълчища нахлуват в Северен Кавказ и нападат Баланджар /Баланджар идва също от БъЛъ ГРъ - велика земя - т.е. държава, България/ древната страна на сармато-българите бурджани, владяна тогава от “едноутробните” им братя хазарите, която граничи със скитска Велика България на Кубрат. След десетилетия на многобройни, изключително кръвопролитни битки, обединените сили на българи и хазари отхвърлят арабите завинаги отвъд Кавказ. Потресен от вероломството на арабите Бат-Боян зарязва исляма и се завръща към езичеството /господстваща държавна религия в скитския ираноезичен свят е Зороастризмът; Тангризмът и другите култове на населението от хуни, тюрки и славяни се намират в подчинено положение на Зороастризма/, а към края на живота си прави опит да заложи в политиката на Християнството, но също бързо се разочарова. Умира като езичник и е погребан в град Киев. Кан Аспарух изпраща по-големия си син Айар /Авар, Товирем от “Именника”; най-вероятно майка му е аварка/ (719 – 727 год.) с войска на помощ на хазарския хаган срещу арабите в Баланджар /Предкавказието и Северен Кавказ/. Ето защо, Айар, който по-това време е съвладетел на по-малкия си брат Тервел (692 – 719 год.) - кан на Дунавска България, става известен като Айар Бурджански /т.е. Айар Български; арабите наричат българите бурджани/ в летописния сборник “История на Джагфар”. След смъртта на кан Тервел, вече като владетел на Дунавска България кан Айар Бурджански продължава до край да воюва с арабите, при една битка с тях получава парализа и умира. Тук трябва да се отбележи, че за разлика от по-късните векове на разединение, през 7-8 век скитските държави, наследници на хилядолетната българска некнижовна /и предкнижовна/ териториална държавност, изградена върху информационната култура на универсалния азбучно мотивиран език на “Говорещата Азбука”, съумяват да съхранят чуството на солидарност пред лицето на външни нашественици. С общи усилия скитските народи изгонват арабите, както преди това са изгонили персите, римляните и византийците, и както много векове след това ще прогонят Наполеон и Хитлер. Разсечена на две, верски и езиково от световните книжовни религии Християнство и Ислям, Скития става лесна плячка на монголските орди през 13 век.

            По сведения на всебългарския летописен сборник “История на Джагфар” основателят на Дунавска България кан Аспарух (род. 634, 677 – 692 год.) от рода Дуло се отличава с необичайна енергия, амбициозност и решителност, поради което получава името Маджар, т.е. “Саможертвен” /според мен идва от Мъ ОЧъЙоРъ – собствена кръв/. С името Маджар на кан Аспарух може да се свърже назваванието на светилището Мадара до неговата столица Плиска, както и каменният релеф на Мадарския конник, боядисан в червено в скалите на Мадара. По собствено желание старият Аспарух прекарва последните дни от живота си в град Търново /дн. Велико Търново/, защото там се намирало главно светилище, което твърде възможно да се е издигало на мястото на днешния храм “Св. 40 Мъченици”, поради близостта с реката, характерно култово място за зороастрийските капища. Въобще Търново, известен в Средновековието като Трибалон /вж. Г.С. Раковски “Показалец”/, Трънов и Дринаго, още със своите най-ранни “троични” названия загатва за присъствие на готи от третия регион на скитска Велика България с регионална столица Трипол /дн. украинско село Триполье южно от гр. Киев/. Че кан Аспарух не е умрял във война пише и Паисий Хилендарски (1722 – 1773 год.), който в своята “История славяноболгарская” дори цитира думите на кана: “Велика съдбо и нуждо, защо не ми даде още малко живот, за да умра юнашки на война, с меч в ръцете си ?”. Името на по-малкия аспарухов син кан Тервел, познато в аналите още като Тривелий, Тербеле, също насочва към родствен произход по майчина линия от готския регион на Трипол. И съвсем не случайно в своята история “Царството на славяните” от 1601 год. Мавро Орбини твърди, че народът на Аспарух дошъл от Трипъл……

            Като куриозен случай може да се посочи прякора Маламир на известния от летописите трети омуртагов син кан Владимир (831 – 836 год.) /Маламирчо; МъЛъ МъИРъ – мамин син/, означаващ “мамино синче”. Маламир прередил на престола двамата си по-големи братя, защото бил предпочетен от болярския съвет под давление на своята очарователна майка. Между впрочем, често името Владимир /Баламир, Лаодомир и пр./ служи като стандартно прозвище за първороден наследник на “велик” владетел -  БъЛъТъ МъИРъ – владетелски син /“наследник на великия”/ -, така че навярно същинското рождено име на кан Маламир не е достигнало до нас.

            Поколения историци се препъват в загадъчното прозвище „Кордокувас” на цар Ивайло (1277 – 1280 год.), с което той се споменава в хрониките. А всъщност в него няма нищо ново, то изказва най-известното биографично сведение за царя, но не на „мъртвия” книжовен църковнославянски, а на тогавашния говорим език на обикновените българи, където цар-докс-чувач /ЧъРъ ДъОКъЗъЗъ ОБъ ЧъИ – цар глиган (диво прасе) живот човек/ означава цар, който чува /отглежда, развъжда/ диви прасета или „царят свинар”, най-популярното и до днес прозвище на прочутия „селски” вожд Ивайло.         

            Семейните ценности, приемствеността между поколенията, уважението към предците, които лежат в основата на  всяко проспериращо общество, също намират отражение в именната система на средновековните българи. И ако доскоро масово се следваше обичая, новородените да бъдат кръщавани на името на дядо /съответно баба/, то някои имена на български владетели показват традиция в миналото, да се кръщават децата на прадядовците им. Така например, цар Борис II (969 – 971 год.) носи името на прадядо си княз Борис I (852 – 889 год.), а неговият по-малък брат цар Роман (977 – 991 год.) е кръстен на прадядо си по майчина линия, византийския император Роман I  Лакапин (920 – 944 год.). Техният втори братовчед, киевският княз Светослав-Борис също получава името на прадядо си княз Борис I /Светослав може да се счита за славянски превод на Борис – БъРъ ИЗъ – пре блясък/, а синът му княз Владимир също носи едно и също име с прадядо си княз Владимир Хръсате (889 – 893 год.). Запазеното сведение от Мавро Орбини, че са наричали княз Владимир Хръсате Крекугл т.е. Гарван, кореспондира напълно с името на прадядо му Омуртаг /Муртагон/ (814 – 831 год.) разчитано също като Гарван /вж. кн. “Безсмъртна птица на вярата”; а възможно абстрактно и като Грифон/. Освен това, Хръсате е очевидно християнското име на княза, съответстващо на днешните Христо, Християн, Ристо и пр., а с “Владимир” стандартно са именували първородния наследник на езическия владетел. В обичая да се дават имена на прадядовци няма нищо чудно при тогавашните семейни порядки, когато хората са се женили твърде млади и прадядовците им са били още в активна възраст и с влиятелно обществено положение.

            Консонантно съзвучие навежда на мисълта, че може би, кан Севар /Сувар/ (727 – 742 год.) също наследява името на прочутия си прадядо кан Аспарух /Испор, ШъБъ РъЮКъ – пети регион, Бесарабия, Бесар?/. За изумителна последователност в именната традиция съобщава “История на Джагфар”, откъдето научаваме, че бащите на цар Самуил ( - 1014 год. )  и цар Иван Асен I (1190 – 1197 год.) са притежавали името Халиб, т.е. “Победител” /Халиб идва от Сакалиб и предполагам от ШъКъ ЛъБъ – победа любов – “победолюбив”, славен, победител/. И наистина, бащата на цар Самуил се казва Никола, а “нике” на гръцки значи “победа”. Но най-удивителното в случая се оказва, че прадядо на комит Никола според “История на Джагфар” е Халиб-Батър, също носещ името Победител /Халиб/. Всички тези примери показват, че прилагането на  консервативния принцип на именните традиции в генеалогията на средновековните български владетели, може да предложи надежден информационен метод за изследване на българската история.                                        

Придобилият широка известност Голям Звезден Кръст от Балчик разбуни родолюбивата българска мисъл, но въпреки очевидно огромната му историческа стойност продължава да стои под открито небе в пълно безхаберие от страна на бюрокрацията. Преди време, както много други, се изкуших да направя разчитане на текста върху Кръста “от разстояние”, по снимки с не професионално качество, и този мой опит се оказа не съвсем сполучлив. Наскоро, преглеждайки случайно в един Интернет форум различни мнения по разчитането надписа от Кръста, попаднах на едно много удачно /и изключително компетентно/, според мен, анонимно предложение за прочит на българо-влашкия текст от най-спорните редове: “ШЕ А сФЬнТУЛУ НИКОЛА” /малките букви са лигатурни/, превеждащо се като ”и на Свети Никола”, което става съвсем естествено допълнение на предшестващото съдържание и се получава – “ТОЗИ КРЪСТ БЕ ИЗДИГНАТ В СВЕТОТО ИМЕ НА СВЕТАТА ТРОИЦА И НА СВЕТИ НИКОЛА”. Следва фраза, чийто превод не е прецизиран достатъчно точно, но би съответствал по смисъл на израза : “ТАЗИ ЗЕМЯ СЕ УПРАВЛЯВА”. И тук идва най-решаващото подреждане на буквите: “ОДО НОГРЕ РАДУ ВОЙО”. “ОДО” в значение на “от” е подобно на “ОТО” от Воденския надпис (10 век) в същото значение. Ето, че най-накрая се появява титлата и името на войводата, разпоредил издигането на Кръста, елементи присъстващи във всеки представителен средновековен мемориален надпис. Узнаваме, че става въпрос за легендарния основател на Угровлашкото воеводство Раду Негру, известен и като Раду Вода. Кой всъщност е Раду Негру, живял през един ранен етап на влашките воеводства, когато те са били неразделна част от Дунавска България, а воеводите им са назначавани от българските царе чак до 13-14-век. “История на Джагфар” свидетелства за видни представители от Охридския кавхански и съдийски род на Билигите /от рода на Органа, вуйчото на кан Кубрат/, изпратени на отговорни длъжности като наместници във влашките земи отвъд Дунав. За никого не е тайна, че в българската история родът на цар Самуил често се свързва с управлението на гр. Видин, столица на българските области  във Влахия. Самуил, баща му Никола и дядо му Шишман, “стария кавхан на Търнов /Турун, Търновац/”, също принадлежат към кавханския род на Билигите, потомци са на кан Сабин, и на прочутия в историята кавхан Исбул /Габдула Карамат/. Въпросът, дали легендарният войвода, наречен по влашки Раду Негру /Раду Вода/ има нещо общо с рода на Билигите, в така известния исторически контекст би изглеждал съвсем закономерен. Всебългарският летописен сборник “Джагфар Тарихи” посочва Могер за дядо на Самуил /Шамил/ и баща на Никола /Никола там фигурира като Микаил, но разстоянията във времето и пространството, както и близкият фонетичен и буквен израз, и най-вече сведението за смисъла “победа”, дават в случая основание за търсене на еквивалентност между Микула и Никола/. Името Могер напълно съответства на загадъчния “цар Мокър”, чийто потомък се явява цар Самуил, по думите на Ана Комнина (12 век). И като че ли прозвищата на Раду войвода “Негру” /”Ногре”/ и “Вода” са в някаква фонетично-семантична съзвучност с Могер и Мокър. Знае се, че средновековните български аристократи са имали по няколко различни имена и прозвища. Един указател за именната еднозначност на Негру/Ногре/-Вода и Могер-Мокър би могло да бъде добавянето на Свети Никола към Светата Троица в надписа от Кръста, което не е никак типично като явление, но би било твърде показателно ако първородният син на Могер се казва Никола. Както в случая. За мен обаче най-сигурният белег за възможна идентичност между Шишман Могер-Мокър и Раду Негру-Вода си остава името на известния Шишманов правнук Радомир /цар Гаврил Радомир (1014 – 1015 год.)/, потвърждаващо обичая на българските владетели да кръщават наследниците си на известен прадядо. Ще се окаже, че забележителният по своята орнаментна изящност и безценни послания каменен кръст е въздигнат през 10 век от могъщия  Велик Кавхан и съдия Шишман Радо Могер в чест на първородния му син, кръстен със славното име Никола, т.е. Победител. Думата “Шишман” означава съдия – ШъЧъ – сеча, отсичам, съдя, отсъждам - , а спорд “История на Джагфар” върховният съдия в езическа Дунавска България притежава огромни пълномощия, позволяващи му дори да отстранява кана от упражняване на власт. В “История на Джагфар” фигурира кан с име Могер (528 год.), внук на кан Ирник, известен с това, че извършва държавен преврат, при който убива брат си кан Гостун /от “Именника” на бълг. канове/, защото последният се опитал да внедри Християнството сред българите. В унгарските хроники се говори за български предводител Кеан Велики /също Каан/, нищо чудно, да са имали пред вид българския Велик Кавхан от рода на Билигите, който, както показва историята, отговаря за необятните територии на север от река Дунав, а това означава и за отношенията с унгарците, изпълнени с постоянни военни конфликти.

Колкото и изненадващо, ако се окаже, че Раду Негру-Вода и Шишман Могер-Мокър са една и съща видна историческа личност /има гр. Турно Магуреле на река Дунав срещу бълг. гр. Никопол/, за българската и влашката история няма да се случи нещо необичайно, просто за пореден път ще се потвърди истината за общото ни минало. Гледано от север, в мащабите на общобългарския мегаскитски контекст, в “История на Джагфар” Дунавска България присъства под името Влашка България /Улаг Булгар/, въпреки че има и друга възможност за интерпретиране на това название, защото там славяните навсякъде са наречени “улчийци”, като постоянно се подчертава славянския характер на Дунавска България. Влахия винаги е била неразделна част от средновековната българската държава. Едва след 11 век в хрониките започва да се наблюдава осезаемо смесване на понятията “българи” и “власи”, а самите български царе от Второто Българско Царство започват да се титуловат “цар на българи и власи”, което показва напреднала степен на обособяване на влашка народност на север от река Дунав. Дотогава под “власи” са разбирали варвари навсякъде в Европа, говорещи римско езиково наречие.

Некнижовната и предкнижовната българска скитска държава продължава хилядолетните традиции на библейската единоговорна цивилизация на азите /в частност на скитите/, информационно основана върху некнижовния азбучно мотивиран език на “Говорещата Азбука”. Световните универсални книжовни религии проправят пътя за агресивното нахлуване в обществото на “мъртвите” книжовни езици - латински, гръцки катаревус, църковно-славянски, тюркско-арабски /не говорими в бита, изкуствено създадени и използвани единствено за книжовни цели; почти неразбираеми от населението/. Така на кръстопътната територия на Дунавска България се сблъскват четири големи езикови групи славяно-българска /славяно-скитска/, римско-българска /влашка, римско-скитска/, гръко-българска /гръко-скитска/ и тюркско-българска /тюркско-скитска/. С официалното въвеждане на църковно-славянската книжовност в средата на 9 век, в българската държава връх взима славяно-българската езикова общност, но тук скито-българската основа е толкова силна, най-вероятно поради местната древна тракийска култура, че остава граматически доминираща в речта, за разлика от Русия, където славянската граматика успява да се наложи в говоримия език.

Животът припламва там, където материята се преобразува в информация, затова историята ни връща към корените, където ще открием информационния вход за преминаване в бъдещето.    

    

Борислав Иванов Иванов

гр. Бургас, 05.08.2008 г.