АЗИ – САМАРИ – ШУМЕРИ - КИМЕРИ

 

 

Старият и Новият Завет представят Сътворението като резултат от творческата сила на Словото присъщо на абсолютния Бог. Равнозначността на Бог Слово /Логос/ и Божествената Мъдрост /София/ в християнската догматика внушава да съзрем в библейския Първосъздател самата Божествена Мъдрост, още повече, че Бог Слово и Премъдрост Божия канонично се възприемат като синоними за Христос, т.е. за висшия цар, Куриос (гр.), Ахура (авест.), Адонай (евр.). „И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина.” /Битие 1: 3/. „В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.” /Йоан 1: 1-2/. Според библейската легенда, след като устроил небето, земята, небесните светила – „По-голямото светило за да владее деня, а по-малкото светило за да владее ноща; направи и звездите” /Битие 1: 16/, растенията и всички „одушевени животни според видовете им”, Бог „създаде човека по своя образ”, „мъжки и женски пол ги създаде” /Битие 1: 27/. Току-що създаден, човешкият вид  получава всевишна благословия да владее над всяко живо същество по земя, въздух и море. За разлика от другите живи твари, със завършване на физическото сътворение не приключват божиите дейности по оформяне на човека. После Бог образува „от пръст из земята” един явно „по-специален” или най-малкото с по-различен „технологичен чип” индивид от мъжки пол, наречен Адам, когото настанява в предварително насадена градина „на изток, в Едем”. Там Адам бива подложен на интензивни лингвистични занимания. Той трябва сам да наименува всички животни, а сигурно и всички растения и всички заобикалящи го обекти, което представлява доста сложна мисловна задача, изискваща развити езикови умения. За успешно преминалите изпитания Адам бива възнаграден от Бог с „другарка” - „помощник” жена в лицето на Ева, отново „специално” направена, този път чрез „имплантация” /присаждане/ от негово ребро. Целта на „Едемския проект” се изяснява, когато в резултат на наставления и езиково-понятийно обучение очите на Адам и Ева се „отварят” и те достигат до познаване и осъзнаване на „доброто” и „злото”, качество дотогава привилегия единствено на Бог. Това означава, че в техния човешки ум е пламнала божествената любов към Истината, което е Вярата. Родил се е Човешкият Дух – вярващият интелект, могъща духовна енергия, устремена към Истината и способна да различава и отстоява Доброто. Извършено е духовното сътворение на Човека. Вече готови за мисията си, Адам и Ева напускат осигурения лабораторен живот в Едемската градина, изпратени в бездната на суровата земна действителност, за да разпространяват Човешкия Дух и неговото Слово сред човеците със силата на Вярата.

Разбира се, освен библейската версия за божествената поява на Човешкия Дух съществува и еволюционна теория за последователно природно развитие на човешкото съзнание, закономерно продължение на генно-информационния принцип на живота /също божествен феномен/, но със сигурност изявата на Човешкия Дух не започва с най-примитивен дивашки речник, а с изразно-пълноценно универсално Слово за общуване и споделяне на духовни ценности сред хората в големи пространства от Земята. Това най-ранно първоизразно Слово, много преди възникване на първите книжовни езици, е азбучното слово, изречено на азбучно мотивиран език, език породен от „Говореща азбука”. Напълно общодостъпно, азбучното слово изразява по-сложни абстрактни - „идеални” понятия като „общество”, „съвест”, „достойнство”, „дълг”, „справедливост”,  „почтенност” и пр., понятия плод единствено на мисълта, а не на чисто материални сетивни възприятия. Само дълбоко вътрешно осъзнаване на „идеални” категории може да разпали в човека божествения огън на Вярата, която да извиси неговия Дух над суетата, страха и материалната зависимост, и да му вдъхне неизчерпаеми творчески сили, превръщайки го в богоподобно същество. Днес, хилядолетия след появата на първите духовно-прогледнали хора, несъмнената връзка между Слово и Дух позволява да се проследи исторически общочовешката култура според епохите в информационно-езиковото развитие. Защото човешката история е история на Словото.

Първата дума азбучният език отрежда на понятието „себепосочване като човешко същество” АЗ - Ъ Зъ – тази светлина – вижте ме, себеосветляване, насочване на погледите към себе си. Така първите влюбени в Истината духовно прогледнали хора, носители на Словото, стават известни под името ази, заобиколени от множество преддуховни човешки племена с примитивна реч, тънещи в страха на безверието. Интелектуалното и морално превъзходство увеличава броя на азите по света, а възможността за общуване чрез универсален език на „Говореща азбука” в големи географски райони, превръща техните високо организирани общества в обширни териториални държави във всички посоки на Земята. Своите държави азите наричат България - БъЛъ ГРъ – велика земя – понятие отговарящо на представата им за териториална държава, населена с ази - българи. Но БъЛъ означава освен „огромен, велик” още и „планина” - така пръв символ за българска държавност става планината. Многобройни факти от най-древната история потвърждават мястото на азите като най-ранна духовна цивилизация. Люлката на тази цивилизация от незапомнени времена също носи името Азия, най-големия континет на планетата, включващ както Предна Азия /Месопотамия, Персия, Анатолия, Сирия, Палестина/, така също Централна Азия и Индия. „Аси” /ази, яси/ наричат въобще индоиранците /арийците/, както и алано-сарматските българи от Хазария и Предкавказ. При западноиранските племена със самоназвание „азери”, местоимението за първо лице единствено число е „аз”, също както при кюрдите, наследници на древните митанийски хурити и при много памирски народи. В най-древни надписи от Асирия и в историята на Херодот (5 в.пр.н.е.) скитите са известни като „асгусаи” /ашгусаи/. На авестийски „азем” е аз /ЪЗъ Мъ – аз мой – аз съм, съм/, готската азбука започва с „aza”  и т.н.

Така първите духовно прогледнали чрез азбучното слово народи стават известни в историята с най-разпространените си имена „ази” и „самари”, а в уникалния исторически сборник „Джагфар Тарихи” /в летописа на Гази-Барадж (1229 – 1246 год.)/, където е описано тяхното разселване по целия свят, те са наречени още „камири” или „кимери”. Некнижовният универсален език, генериран от „Говореща азбука”, който те употребяват, логично получава название ЪЗъ Ер – аз език – или ЪЗъМъ Ер – аз мой/съм/ език, достигнало до наши дни в имената на някои древни езици и писмености – шумерски, сурски, сирийски, самри, азери, сирилица, суржик /вж. кн. „Безсмъртна птица на вярата”/. Многобройни исторически следи и топоними отбелязват пътя на азите /самари, шумери, кимери/ и техните териториални държави Българии в похода им за разпространение на духовната цивилизация по света. В Централна Азия хилядолетен духовен център е град Самарканд, през 4 - 3 хил. пр.н.е. в Месопотамия грандиозно културно изригване предизвиква Шумер /Самар в „Джагфар Тарихи”/. В Палестина, в историческата област Самария град Самария е столица на Израил - северното еврейско царство (9 в. пр.н.е.). Към тях могат да се причислят библейските Асирия, Сирия, страната Асува в западна Мала Азия по време на хетите (2 хил. пр.н.е.) и много други. До нас са достигнали известия за древните държави Стара Велика България в Скития, Баланджар /Булкарк/ в Предкавказието, Балхара /Бактрия/ в Централна Азия, както и за  редица исторически градове и местности в Кавказ, Задкавказието, Памир и Хиндокуш, носещи името на България. От клинописите се знае, че в Шумер за изразяване на понятията „страна” и „държава” употребяват израза „планинска земя”, съвпадащо със значението на БъЛъ ГРъ – планина/велик/ земя – България. Навсякъде  азите /самари, шумери, кимери/ свързват своите държавотворни общества със символа на „свещената планина” като висш знак за божественост. Имената на известните родоначалници на българите Азак от епоса на Волжка България, Иджик /Азак/ и Газан от „Джагфар Тарихи”, Зиези от Анонимния Хронограф (354 год.) напълно отговарят на идеята за произход от азите.

„Джагфар Тарихи” установява първоначално кимерите в Централна Азия и Индия. В Европа азите-кимери се споменават чак до Средновековието. Келтокимерите достига до Уелс в Южна Британия – съвременните уелсци имат самоназвание Cymru, а езика си наричат Cymreig. Страбон (1 в. пр.н.е.) пише за тракокимери на Балканите. Кимбри застрашават Рим и предизвикват „Кимбрийска паника” в края на 2 в. пр.н.е. Плиний (1 в.) съобщава, че кимери живеят в Прибалтика, затова и Балтийско море е наречено на тяхно име Кимерийско. За царството на кимерите в Скития преди 7 в. пр.н.е, сведения дава Херодот (5 в. пр.н.е.). В своите изследвания бащата на руската историография В.Н.Татищев (1686 – 1750 г.) определя българите като келтокимери-брамини. Най-траен отзвук за хилядолетната епоха на азите /самари, шумери, кимери/ оставят кимерите от Северното  Черноморие и Приазовието, където споменът за тях буквално е навсякъде – полуостров Крим, Кимерийски Босфор /Керченски проток/, Кимерийско царство, кимерийски стени, кимерийски бродове. Защото в Скития /Саклан/ най-вероятно се намира епицентърът на възникване на словесната цивилизация на азите /самари, шумери, кимери/. Към Скития, на северозапад сочат стрелка и клинописен текст гласящ „оттам дойдоха предците ни” върху вавилонска глинена плочка с начертана карта на света от 6 в. пр.н.е. Учени са установили, че времетраенето на най-дългия и на най-късия ден в шумерския календар отговаря на 48-50 градуса географска ширина, минаваща през средата на Скития. По-съществени аргументи, че именно Скития е родина на духовните хора, според мен, предпоставя нейното северно географско разположение и огромна вътрешна континентална площ. Суровите природоклиматични условия мотивират в най-висока степен хората за битово и организационно издигане на обществото, укрепват морално-волевите им качества, а мащабната територия умножава могъществото на духовно преобразената цивилизация на азите. В най-ранния извор за кимерите Омировата Одисея (ок. 9 в. пр.н.е.) тяхната страна също се свързва със севера, тя е „...обхваната от мъгла и студ, там слънце не грее....”. Азите вярват в най-различни богове, добри и лоши, но туй което ги изпълва с непобедима сила е вярата в божественото сътворение на Човека, защото те са осъзнали истината за своята значимост пред боговете – не само хората зависят от боговете, боговете също се нуждаят от хората, от техните души.

Почуствали общественото си превъзходство азите /самари, шумери, кимери/ потеглят на юг към по-благоприятни за живеене райони, където многобройни примитивни доадамови човешки племена очакват словото на вярата за своето духовно пробуждане. Изминават хилядолетия докато словесните народи-ази превземат всички страни, но тогава пред тяхната цивилизаторска мисия се изправят нови предизвикателства. Вследствие на повишените икономически възможности в териториалните държави, населението бързо нараства, възникват множество големи градове, някои от тях с титанични размери и егоистични интереси, водещи до обособяването им в градове-държави. Зад дебелите стени градовете-държави трупат освен несметни материални богатства, също и културни достижения. В тях за пръв път се появяват елитарни книжовни езикови системи, предназначени за властници и богаташи, недостъпни и поради тази причина неразбираеми за обикновените хора. Много скоро нарастналата социално-икономическа пропаст между градовете-държави и заобикалящите ги народи прераства в непримирим антагонизъм между самопровъзгласилите се за „господари на света” метрополиси и останалото човечество, което те считат за по-долна категория. През следващите няколко хилядолетия, некнижовните териториални държави на азите, дълбоко народностни по своята същност, застават начело в битката срещу домогванията на градовете-империи да поробят света. В тази неравна битка често безкнижовните народи излизат победители срещу бастионите Вавилон, Ниневия, Атина, Картаген, Рим, Константинопол и десетки други по-малки градове-държави, но благодарение неимоверното обществено значение на книжовното си технологично предимство, метрополисите отново взимат връх. Така некнижовната териториална държавност на азите се оказва изтласкана обратно на север в по-неблагоприятни географско-климатични райони.

Около началото на 2 хил. пр.н.е. в некнижовните общества на азите започва мощен духовен подем, предизвикан от появата на нравствена религия, издигаща в култ нравствени категории – вярност, приятелство, справедливост и пр., в която Мъдростта е върховен бог, а Истината е най-доброто благо. При тази некнижовна религия химните и молитвите се наизустяват и се предават от „уста на уста” между свещениците. Няма точни сведения за мястото на възникване на нравствената религия, предполагам  някъде в Централна Азия, но скоро след това /както намеква и „Джагфар Тарихи”/ тя се разделя на два клона, първия ведическия, към който принадлежат синдийците /индийците/ и втория клон авестийския /Зороастризъм/, към който се отнасят най-общо скитите /скити, масагети, саки, сармати/, бактрите, персите и други арийски народи. Доколко двете сродни религии си съперничат, нямам данни, но още през 16 - 13 в. пр.н.е. индоарийската ведическа религия и нейният свещен език - ведическият санскрит, стават господстващи в хуритското /кюрдското/ царство Митани /Ханигал-Бат/ със столица Вашшу-Кане, заемащо лидерска позиция в Месопотамия и Мала Азия по онова време. Митанийските царе носят индоирански имена, в писмени паметници се споменават ведически божества – Митра, Варуна, Индра, Насатя. Известни са редица митанийски думи с аналози на санскрит, както например термина „marya”, с който се обозначават митанийските войни /за разлика от санскрит, на староиндийски  „marya” означава „млад човек” и също възможно да има употреба в смисъл на войник/. На езика на „Говорещата азбука” Мъ ИРъ – моя диря – последовател, следовник, също служи в значения на „войник” и „син”, срещащо се в стари български думи като „читкой мирос” /армейски войник, четник/, „мирянин”, „мирмидонци” /някои ранносредновековни писатели считат мирмидонците на Ахил за българи/. Обикновено, когато древните автори говорят за синдийци извън Индия, според мен, става въпрос за хора изповядащи ведическа вяра, а не само за коренни индийци, още повече, че от изворите постъпват напълно противоположни сведения за техния физически облик – от руси и високи до обгорели от слънцето и по-ниски на ръст. Така например, според Херодот (4: 1) скитите „..нахлули в Индия и надвили в боя, излезлите насреща им мидийци.” – явно за него Задкавказието и Североизточна Месопотамия се обитава от индийци, а може би това са потомците на преди живеещите там митанийци /хурити, кюрди/, с тяхната доказана ведическа вяра. Също Херодот в своята История (4: 28) твърди, че другият бряг срещу Кимерийския Босфор /т.е. Предкавказието/ е населен със синдийци, т.е. там където очакваме да срещнем русокоси сармати.

Въоръжени с новата нравствена вяра на Мъдростта Зороастризма, изповядана на свещения авестийски език – близък до първословестността на „Говорещата азбука”, отново северни ази - скитите /асгусаи, саки, масагети, сармати/ завладяват Централна Азия /вкл. Балхара/, после около 8-7 в. пр.н.е. се насочват към Предкавказието, Крим и степите на север от Черно море, т.е. към сърцето на Кимерийското Царство, включващо Стара Велика България и Баланджар /Булкарк/. Религията на кимерите по онова време най-вероятно не се различава много от обичайните за епохата големи култове, като тези във Вавилон, Асирия и Предна Азия – начело на божествения пантеон стои върховен Бог със соларни атрибути, подобно на Мардук, Асур или Тешуб. Отстъпвайки най-вече идеологически, кимерите претърпяват невиждан погром и са прогонени на юг от Кавказ. Преследващите ги скити последователно завладяват другите исторически територии на азите /самари, шумери, кимери/  в Предна Азия - от Шумер т.е. Месопотамия /Самар в „Джагфар Тарихи”/ до Самария в Палестина. Не владеейки технологията на книжовността, наложила се трайно в управлението на обществата от юга, след 28 годишно господство скитите са принудени да напуснат Предна Азия и да се оттеглят отново на север.

Никой не оспорва принадлежността на скитите към Зороастрийската вяра, въпреки оскъдните документални извори по този въпрос. Не винаги добре осведомен относно характера на Зороастризма, Херодот (5 в. пр.н.е.) съвсем добросъвестно предава имената на седемте основни скитски божества в своята История (4: 59), опитвайки се да ги оприличи на елински богове. Доста странно звучащите имена навярно имат нещо общо със седемте Амеша Спента /Безсмъртни Свети/, наречени според „благите творения” на всяко божество, обичайна практика в Зороастризма, позната още от химните на Гатите, най-старата част от религиозния сборник Авеста /подобно на надписите върху бронзовата розета от Плиска (9 в.) – вж. фиг. 1; вж. кн. „Безсмъртна птица на вярата”/. За да ги свърже с имена на елински богове, в някои от тях Херодот обединява по двойки кратките ключови названия на „благите творения”. Така от херодотовото име на скитския бог Таги-Масад всъщност следват две имена: ТъЧъ – прави човек – благото „творец на човека” – става въпрос за самия Ахура Мазда /Царстващата Мъдрост/; и УМъ – ум, мисъл – благото творение „добра мисъл” – отнася се за светия Воху Мана. От Аргим-Паса се получават имената: ГъМъ – здраве – „цялостност” – благо творение на светия Хаурватат; и КъБъ ЗъЗъ – хубав съюз – „най-добър порядък” – благо творение на светия Аша Вахища. Името Апи директно отговаря на ОБъ – живот – „вечен живот” – благо творение на светия Амертат. Следващото име на скитски бог съвпада с името на елинския бог Арес, съответстващо на РъЩъ – желание, надежда – „желаната власт” – благо творение на Хшатра Ваирйа. Седмият скитски бог според Херодот е Гойтосир /или Ойтосир/, за когото остава ИЛъ – благо – „благодетелен свят” – благо творение на Спента Армаити. Напълно възможно е, освен тези седем благотворни божества, посоченият от Херодот скитски върховен небесен бог Папай да отговаря на височайшия създател Светия Дух Спента Майниу /Света Мисъл/ в Зороастризма или още – Ъ Тъ Ъ – този баща е – „този, който е”, със сакрален знак IYI , получен от побуквения графичен запис. Разбира се, скитското население почита и други, „неофициални” божества като змиеногата богиня на плодородието Табити.

Най-значимият резултат от нахлуването на скитите зороастрийци в Предна Азия през 8-7 в. пр.н.е. е създаването на Мидийската държава, ядро на великото Персийско - Мидийско царство, наложило господството на Зороастризма в Евразия в продължение на почти пет века. Имената на първите царе от Мидийската династия поразително съвпадат с тези на скитските царе, преследващи кимерите според Херодот и с тези на българските царе, победили кимерите в така наречената „Буртаска война” според „Джагфар Тарихи”. Мидийският цар от учебниците Фраорт (675 – 653 г. пр.н.е.) напълно съответства на скитския цар Баратуа /Партатуа, Прототюес/ от херодотовата История и на българския цар Буртас с прозвище „Победител на кимерите” от „Джагфар Тарихи”. Името на сина на цар Фраорт, на следващия мидийски цар Мадий Скит (653 – 625 г. пр.н.е.) съвпада с това на Мадюес, син на скитския цар Баратуа при Херодот и с това на Маджи-Азак, син на българския цар Буртас според „Джагфар Тарихи”. Дори името Дейок (728 – 675 г.) на основателя на мидийската династия, бащата на цар Фраорт, звучи доста близко до Тухча, бащиното име на българския цар Буртас от „Джагфар Тарихи”. Азите скити-българи са осъзнавали голямото историческо значение на грандиозните си военни завоевания в Предна Азия чак до Египет, допринесли за превъзходството на нравствената Зороастрийска вяра в световен мащаб. Ето защо, летоброенето в оригинала на всебългарския летописен сборник „Джагфар Тарихи” води началото си от царстването на Буртас. По време на мидийското господство над Азия, продължило 128 години, „народите властвали един над друг” пише Херодот (1:134), което веднага насочва към регионално-федеративната организация в скитската българска държава, със строга поредова кръгова йерархия на старшинство между отделните регионални канства, според посоката на тяхното географско разположение /вж. кн. „Неунищожимата история”/. За царски регион /първи регион/, седалище на царя /ЧъРъ – пръв, първенец, цар/, първия сред кановете, старшия кан /вихтун/, се е считал северния регион. Рангът на старшинство на останалите региони се определял от поредните им номера – 2,3,4....ит.н. Подобна кръгова йерархия е възможно да съществува и сред Зороастрийските висши божества Амеша Спента – Безсмъртни Свети, пръв сред които е Ахура Мазда - Царстващата Мъдрост, особено като се има предвид розетният начин на записването им. И наистина, старогръцкият писател Плутарх (ок. 46 – 127 г.) в „За Озирис и Изида” гл. 47 подрежда творенията на висшите безсмъртни свети духове на Зороастризма в следния ред: 1. Ахура Мазда, творец на шестте Безсмъртни Свети; 2. Благоволение /РъЩъ – надежда, желание/; 3. Правда /ГъМъ – прав, здрав –, защото Гъ – дърво, растение - се използва в значения на изправен, прав/; 4. Благозаконие /КъБъ ЗъЗъ – хубав съюз/;  5. Премъдрост /УМъ – ум, мисъл/; 6. Богатство /ИЛъ – богатство, благо/; 7. Наслаждение /ОБъ – живот, тяло/. Най-удивителното в случая е, че посоченият от Плутарх ред на висшите зороастрийски божества съответства на кръговия им йерархичен ранг от розетата от Плиска /вж. фиг. 1/, по начина за определяне на старшинството на регионите от скитска Велика България. Само местата на пето и шесто благи творения са разменени, т.е. върху розетата Наслаждението е поставено преди Богатството. Също така, самият пророк Зороастър никога не е бил обожествяван, а почитан като първи свещенослужител, първи воин, първи съдия......и т.н., което напомня за загатнатата в „Джагфар Тарихи” причина за разрива между ведическата и авестийската нравствени религии - отричането в Зороастризма на всяка възможност за обожествяване на простосмъртни, т.е. за обезсмъртяване на човешки същества, дори ако са царе и жреци. Херодот (1:131) също забелязва тази особеност на Зороастризма: „(персите)....не са смятали като елините, че боговете и хората имат една и съща природа.”

Историческите обстоятелства се променят в края на 4 в. пр.н.е., когато Александър Македонски (336 – 323 г. пр.н.е.) унищожава Персийското царство на Ахеменидите, а с него и господстващото положение на Зороастризма в света. Докато при персите чак до царуването на Дарий III (336 – 330 г. пр.н.е.) „нямало установен данък, ами докарвали дарове;” /Херодот (3:89)/, победилият елинизъм налага паричните отношения в обществото, а заедно с тях робския пазар и робския труд като основна производителна сила. Естествено, за идеалите на Нравствената вяра няма повече място в един свят на робско подтисничество, където добродетелта, справедливостта, честността постоянно са погазвани от неистов стремеж за печелене на повече пари. Технологически лишени от най-важната си функция на информационнен еквивалент, т.е. да указват основанието за придобиване на всеки паричен знак, хилядолетия напред, чак до настъпващата днес компютърно-информационна ера, анонимните парични знаци ще носят най-голяма заплаха за нравствен упадък на цивилизацията /вж. кн. „Безсмъртна птица на вярата”/.

Озарени от светлината на Истината, приели Духа и обладали неговата космическа сила, след Сътворението хората заселват планетата, усъвършенстват обществото си, умножават познанията си, воювайки непрестанно срещу разрушителното зло на лъжата. За своята добродетелност и саможертва те получават божествени награди – Мира на прошката и Рая на благодарността.

Вечни символи на азите /самари, шумери, кимери/ „Аз съм българче”, „Горда Стара Планина”, „Самарското знаме” продължават да предвождат българите по бурните кръстовища на времето.

 

Борислав Иванов Иванов

гр. Бургас, 09.03.2009 г.