ЗАГОРА, ДРУГОТО ИМЕ НА БЪЛГАРИЯ

  Магическото звучение на името “България”, с което днес наричаме хилядолетната си държава, не се дължи на случайно звукосъчетание. В името България има заложена много по-дълбока мотивация. На езика на азите ЪЗъЕр, “България” означава БъЛъ ГРъ - “Голяма земя” или “Велика земя”. Което в представите на древните хора е съответствало на понятието за териториална държава, обхващаща значителна площ, с административно деление, с много държавни институции, и управлявана по принципите на законността и справедливостта. Държава, в която всяко човешко същество е имало пълноправен икономически и културен статус. За разлика от елитарните, нееманципирани общества на градовете-държави, стремящи се да наложат господството на една избрана категория хора върху по-ниско стоящи човешки маси. Пример за духа на управление в прабългарските държави може да видим в законите на кан Крум (802-814), в които според “Суидас лексикон” се казва: “На всеки, който проси, да не се дава малко, но да бъде достатъчно задоволен, за да не изпадне пак в нужда”. Ето защо, много племена и градове доброволно се присъединяват към прабългарските “държави на духа” /определение според акад. Д.Лихачов/, както свидетелстват тогавашните хроники. И не е чудно, че съществуват сведения за толкова много “Българии” по света, отдалечени на хиляди километри една от друга.

Недоволни и озлобени против азите-прабългари и техните държави са били само гигантските градове-империи, стремящи се на всяка цена да превърнат човечеството в източник на робско подчинение. На практика, разпространението по света на модела на териториалната държава на азите-прабългари е представлявало и разпространение на човешката цивилизация по Земята. Обикновените хора по света са възлагали надежди за обществена реализация в прабългарските териториални държави. Името “българин” за тях е означавало “свободен човек”, “свободен народ”, “прогресивен човек”. Заедно с държавната организация, азите-прабългари предоставят на хората и своя генеративен език, езика на “говорещата азбука на прабългарите”. Единствено чрез общия държавен генеративен език е било възможно общуване между хора в отдалечени помежду си райони на държавата, между потомци на отдалечени разноезични племена, използващи примитивни езикови системи. И днес в езика на най-големите народи на планетата, произнасяната с гордост дума “народ”, “народен” е всъщност “българин” – vulgar – народен /лат./, Voеlker – народи /нем./, folk – народ, народен /англ./. Ето от къде идва силния магически заряд на думата “България”. Разбира се, управляващият елит в световните империи на градовете-гиганти, превежда “vulgar” като “простонароден” и “по-долен”.

   Редом с представителното, ключово име “България”, с което потомците на Старата Велика България и Велика България на Кубрат кръщават Дунавска България, съществува и едно известно име, с което народът е наричал своята страна – “Загата”, “Зигос”. За съществуване на това народностно име свидетелстват редица извори  – “Житие на Кирил Филеот” от 11 в., “Похвално слово на Йоан Сиропулос” от 12 в. и други. ЪЗъ Къ означава “народ на азите”, “родина на азите”. От “говорещата азбука на прабългарите” знаем, че Къ има значение на “пораждам”, “раждам”. ЪЗъКъ, “народ на азите” се съдържа и в името на столицата на Дунавска България – Плиска, съзвучна на Пела и Биляр. Плиска - БъИЛъ ЪЗъКъ означава “богатство на родината”  или “богатство на азите”.

Византийците наричат българите често “мизи”, но това име е по-скоро израз на пренебрежително отношение към другите народи, кръщавани с архаични имена на бивши византийски провинции.

  Между 11 и 14 век като официално име на България в междудържавни документи често се среща името Загора. Според езика на азите ЪЗъЕр, ЪЗъ ГРъ означава “земя на азите”. Това значение напълно се потвърждава от две арменски географии от 6 и 7 век, където така наречените “Немски българи” обитават област с име Загурия, намираща се в Трансилвания. Несъмнено е, че в миналото съвсем логично земите населени с ази-прабългари са били наричани ЪЗъГРъ т.е. Загора.

  Както е била наричана и известната историческа област Загора /днес областта на гр. Стара Загора/, намираща се по времето на кан Аспарух от няколко столетия във византийската тема Македония. От историческите летописи прави впечатление сантимента, който прабългарите изпитват към областта Загора, през всички векове след основаването на Дунавска България. Още през 716 год. кан Тервел присъединява Загора към българската държава по договор с император Юстиниан II. През следващите столетия владеенето на Загора е било първостепенен приоритет на българската държавана външна политика. Известно е, че княз Борис получава Загора като част от условията по договора с Византия за въвеждане на християнството в България. Има много документални сведения за исторически събития, свързани с принадлежността на областта Загора към българската държава. Аз съм убеден, че специалното място, отредено на Загора в държавната доктрина на прабългарите се дължи на наличието там много преди 7 век на компактно прабългарско население. Откъдето идва и името Загора – ЪЗъ ГРъ – земя на ази. Въобще няма да се спирам на днешното официално тълкуване на името “Загора” с някакъв славянски превод, защото е много несериозно. Но може би тук е място да се спомене за наличие на местно население от “тракийски произход” по цялата територия на Дунавска България. От “тракийски произход”, защото по това време прабългарите не го различават от ромейското население и е пресилено да се говори за някакви обособени тракийски общности. Траките вече са напълно елинизирани и не ми е познато нито едно сведение от тази епоха, което да ги идентифицира като отделен народ. Единствено следи от тракийския епос могат да се срещнат в сведенията на някои арабски пътешественици, които приписват на прабългарите всеизвестни тракийски обичаи, напр. при погребение на знатен големец, да погребват заедно с него някои от жените и слугите му. Явно правейки асоциации поради територията, която в миналото е била населена от траки.

  Има и други указания, че в Загора през 4 - 7 век са живеели преобладаващо прабългари. Например старото име на гр. Стара Загора – Боруй, на прабългарски изглежда като Бъ ОрЙО или “голяма каменна вода” т.е. “порой”. Прабългарското име на днешния град Ямбол – Дъбилин може да означава Тъ БъЛъ ИНъ или “три планини отвън” или “между три планини”. А Сакар планина си е директно ЪЗъГРъ планина, Загорска планина. Тези названия са близки по произход на думата ЪЗъ БъЛъНъ – “мъж / аз/ планина” или исполин.

  Според мен, наименоването с име Македония на византийската тема, в която се е намирала областта Загора, не може да бъде произволна приумица на ромеите. Името Македония е пренесено от по-западните краища, където в древността се е простирала държавата на азите на Филип и Александър Македонски със столица Пела. Актът на кръщаване на тема Македония е целял да покаже на света, че за разлика от елинизираните до голяма степен македонци от поречието на р.Струма, тук живее компактно население от ази-прабългари. Вероятно заселени тук още от времето на персийските войни и към тях регулярно се присъединяват други прабългари, преминаващи Балкана.

Самото име “Македония”, може да бъде разчетено от позициите на езика ЪЗъЕр като МъАГъО ТъНъ или “маг господар” или “господарство на маговете” / Мъ АГъО – “притежаващ духове” или маг, магьосник ; А ГъО – без тяло т.е. дух/. За важното обществено положение на институцията на маговете в Персийско-мидийските царства може да научим от Херодот. Цар Дарий (521-485 пр.н.е.) завзема престола на Персия, узорпиран преди това от един мидийски маг. Потвърждение, че маговете са били популярни при прабългарите е и сведението на Луитпранд за най-малкия, четвъртия син на цар Симеон Велики – Венеамин, който бил известен с българското си прозвище Боян Мага, защото продължавал да изпълнява обреди на старите езически богове. Един средновековен проповедник, според Константин Иречек, пише: “Много земи съм обиколил, но нигде не видях повече бродници /вълшебници/, самовили и магьосници, колкото в България”.

  Името “Загора” се появява твърде често в качество на официално име на Дунавска България между 11 и 14 век. Примери има особено много в документите от междудържавните отношения с италианските градове. Може да предположим, че за външния свят е било необходимо по някакъв начин да разграничи двете големи държави с едно и също име през този период, наследничките на Кубратовата Велика България – Дунавска България и Волжска България. Летописците от цял свят са напълно единодушни, че в двете едноименни държави живее един и същ народ, народът на българите.

Ето какво пише в грамотата на цар Иван Александър (1331 -1371), която дал на Венецианската република: “…..Клетва и договор на господин Александър – цар на Загора или България с Веницианската сеньория от 1346 г………”. В друга грамота четем : “….господин императора на Загора Александър……”.

Грамотата, дадена в Никопол на 4 октомври 1352 год. на венецианския дож Андреа Дандало, е завършвала с подписа на самия цар Александър на български език - , “+ Иван Александър, цар на всички българи и гърци +”. В регестите и индексите към документа този подпис е обяснен така: “Горенаписаните букви са от миниум /киновар/ и означават Иван Александър, по божия милост цар на България или на Загора, и са букви отчасти гръцки, отчасти български или персийски…”. Което показва, че за разлика от днешните ни историци, просветените европейци от Средновековието са били съвсем наясно за произхода, езика и дори за писмеността на българите.

  През 21 век в съвременна България дори няма катедра по прабългаристика.