РАЖДАНЕ НА ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ

От историята се знае, че патриций Кубрат от прабългарския род Дуло,   в началото на 7 век въздига държавата Велика България на мястото на Старата Велика България при Азовско море /Море на азите/, с активното дипломатическо съдействие на Византия. Не е учудваща необходимостта от чужда помощ за възстановяване на разбирателството между отделните прабългарски териториални общности – оногондури, котригури, утигури и др., особено като се имат предвид конфликтите помежду им в предшестващите години, описани в редица извори. Самият Кубрат е възпитан в Константинопол в християнска вяра и явно е представлявал ценен коз в стратегията на византийската дипломация за противопоставяне на Велика България срещу нарастващата експанзия на хазарите. Хазарите са близки по род и език на прабългарите, но с много силно еврейско влияние, в което ромеите са виждали евентуален конкурент на християнската религия в региона. Кубрат напълно оправдава надеждите на Византия и по време на неговото управление отношенията между прабългари и ромеи са приятелски, а настъплението на хазарите спряно.

Прилагайки езика на азите-прабългари ЪЗъЕр, генеративния език на “говорещата азбука на прабългарите”, в книжката “Тържество на Българиите”, авторът представи Велика България на Кубрат като голяма федеративна държава, състояща се от шест административни области, управлявани от канове – КъУНъ /юзда, конник, вожд/. Самото име България означава БъЛъ ГРъ – голяма, велика земя, което отразява точно понятието “държава”, а така също и определението “велика”. Прави впечатление, че тогавашните летописци съвсем добросъвестно са се постарали да предадат преводното значение на името на тази идваща от дълбока древност държава на азите-прабългари. Вождът на първата област /в случая кан Кубрат/ е бил върховен глава на цялата държава или казано вихтун – БъГъО ТъНъ /по-голям господар/. Забележителното на тези шест административни области е, че те са наречени на поредния си номер, т.е. на числата от едно до шест. Все едно, че са излязли от номенклатурния тефтер на някое материално-отговорно лице. Оттам идва и съответното наименование на прабългарското населението, живеещо в тях. Според древната асирийска и прабългарска традиция, в официалните имена на владетелите се включва информация за годината на възцаряването им. В случая, освен годината на възцаряване е включено и името на областта, която те са управлявали. Някои летописи посочват за имена на прабългарски вождове, имената на общностите оглавявани от тях /Котраг, Болгарис и др./, което въобще не е случайно и говори за жизнеността на древната асирийска традиция при азите-прабългари.

Първата област, заедно със столицата на вихтуна - върховния господар, се е простирала в северната част на Велика България. От руски сведения е известна като “Черна България” / Чъ РъЮКъ /. Втората област, областта на оногондурите е разположена на североизток /ЙОНъ РъЮКъ/. Начело е стоял най-големият “син” на Кубрат и затова наречен Батбаян /Бате Боян/.

Тук сме длъжни да направим уточнение, че понятието “син” при прабългарите – МъИРъ, е имало значение и на “войник” и също на “служител”. Както и редица примери за наследяване на властта от брат и от племенник при българските владетели /Мавро Орбини също твърди, че кан Омуртаг(814-831) е брат на кан Крум(802-814); кан Кормесий(721-738) от кан Тервел(700-721), кан Пресиян(836-852) е племеник на кан Маламир(831-836)/ показват, че за разлика от християнската традиция за наследствено предаване на царската власт от баща на син, при азите-прабългари родът е бил определящия носител на наследствената власт. Което представлява една по-демократична система на изборност на владетеля в рамките на рода. В този смисъл въобще не е погрешно да приемаме кановете на шестте области на Велика България, всичките от рода Дуло, не само като синове на Кубрат, но и като възможни негови братя и дори братовчеди и племенници. На практика е управлявал родът Дуло и може би поради тази причина, личните имена на конкретните канове не са били считани за особено съществени, а на първо място по значение е поставена длъжността, която заемат. Кановете, както и висшите служители в днешните съвременни държави, просто са командировани да заемат владетелския пост в определена административна област /със съответния номер/ на огромната държава.

Третата област /Тъ РъЮКъ/, на югоизток, е областта на утигурите с вожд Ата. Четвъртата област /ЧъЙОТъРъ РъЮКъ/, на юг, е на кутригурите или “чдарбулгар”, начело с Котраг. Петата област /ШъБъ РъЮКъ/, разположена на югозапад, това е областта на “северюгите” или “сребърните българи” начело с кан Аспарух също от рода Дуло. Шестата област на северозапад, на прабългарски е звучала като БъЧъ РъЮКъ, предвождана от Безмер, също от рода Дуло.

Собственото име на кан Аспарух, според летописа на Гази Барадж е Атилкесе – ИТъЛъ КъЧъ – камшик отрязан или “къс камшик”. /точните наименования на областите на Велика България, от гледна точка на езика на азите ЪЗъЕр, може да намерите в “Тържество на Българиите” от Борислав Иванов, която е издадена и в Интернет/

Коя е причината за нарушаване на станалото пословично завещание на стария кан Кубрат към “синовете” му, с което той ги заклева да запазят единството и разбирателството помежду си, а с това и единството на огромната държава. Личните противоречия и амбициии за придобиване на върховната власт вихтун, вероятно са имали значение, но според мен истинската причина е политическа. А именно, съществуване на разногласия между кановете на шестте области по жизнено значимия за Велика България проблем - по водената политика спрямо военната агресия на хазарите. Още приживе на Кубрат, прабългарите търпят военни поражения от хазарите. Въпреки, общия език с прабългарите, вследствие на натиска от изток на многобройни тюрски племена, хазарите открито заявяват своите териториални претенции към Велика България. Оформят се две противоположни линии на поведение спрямо нарастващите териториални апетити на хазарите. Батбаян, Котраг, а вероятно и самият Кубрат /под влияние на византийски внушения/ са склонни на преговори, съглашателство и дори териториални отстъпки. По-дръзките канове Безмер и младия Аспарух отстояват позиции за решителен военен отпор на хазарските претенции. Настъпва моментът, когато веднага след смъртта на стария кан Кубрат (около 660 г.), хазарите нападат, разбиват неорганизираната и раздирана от противоречия съпротива на прабългарите. Тогава Батбаян вече в качеството си на лидер, за да запази върховната власт, вероятно сключва унизителен мирен договор с хазарите, в който се признава за техен васал и им отстъпва цялата втора административна област на Велика България – североизточната област на оногондурите. Тук ще приведа само едно от няколкото исторически свидетелства документиращи тези събития, това на летописеца Теофан от 9 в., който казва …..”(вождът на хазарите) направил първия брат Батбаян, княза на първата България свой поданик, получава и досега от него данък”. /  Летописецът вероятно говори за първата административна област на България - седалище на вихтуна/

И така Батбаян / той вече не изпълнява длъжността “кан на втора област” и званието Боян идващо от Бъ ЙОНъ т.е. “голям втори” отпада - в извори от онова време е наричен само Батоя/ си осигурява с цената на унизителен договор с хазарите, царуването в столицата Фанагория /БъАНъ ГРъ – равна земя/, намираща се в първата, северната област /Черна България/. Междувременно масови бежански вълни на оногогондури, изгонени от родните им места, преминават през областта на кан Аспарух /петата област - югозападната/ и се струпват на границата с Византия на делтата на река Дунав /има редица исторически сведения за прогонването на оногондурите/. Поради несъгласие с политиката на Батбаян, кановете Безмер и Аспарух не признават властта му като наследник на кан Кубрат, отхвърлят върховенството на хазарите и започват ожесточени военни действия с тях. Кан Ата от третата, югоизточната област, вероятно също не се подчинява на хазарите и заема отбранителна позиция към Кавказ. За вихтун на непримиримите прабългарски области е определен кан Безмер, също от управляващия род Дуло. Византия, в ролята на дългогодишен съюзник на Велика България, не оказва военна помощ на прабългарите във войната им с хазарите. Изправена пред надвисналия беженски проблем, възникнал с оногондурите, започва тайни преговори с хазарите, насочени срещу Безмер и Аспарух.

Пред кановете Безмер и Аспарух /Атилкесе/ се отваря война на два фронта срещу могъщи противници – хазари и ромеи. Но те не прекланят глава и залагат съдбата на своя народ на силата на прабългарския меч. Прабългарите оногондури, а по-късно и други техни сънародници, преминават отсам Дунава и отиват в своята нова родина, която от тук нататък, винаги ще носи името България.

Как се развиват военните действия с Византия е добре известно от историята. Прабългарите предвождани от кан Аспарух нанасят съкрушително поражение на ромейската войска начело с император Константин IV Погонат през 680 г. За съюзници Аспарух привлича местните славянски племена, недоволни от второстепенното икономическо, културно и политическо положение, отредено им от ромеите в рамките на Византийската империя. Славяните са виждали в държавната организация на азите-прабългари място за пълноправна обществена реализация. Мирния договор, сключен с Византия през 681 г., който задължава световната империя да плаща ежегоден данък на прабългарите, се счита за акт на официално признаване на Дунавска България като европейска държава. Но зад клаузите на този договор, прозира и един друг факт. Сключването на договора е било единствено възможно в контекста на цялостното състояние в остатъчна Велика България на Безмер. А това означава, че докато кан Аспарух е разбивал ромеите, то вихтунът кан Безмер е постигнал победа над хазарите на другия фронт. В резултат укрепва международното положение на цялата обединена държава. Нищо друго освен страхът от силната независима Велика България на Безмер не е било в състояние да принуди Византия да подпише един дълбоко унижаващ я договор. Държавното обединение Велика България просъществува чак до кан Кормисош (753-756), когато той заменя рода на вихтуните Дуло с рода Вокил.

До последния си дъх кан Аспарух воюва с хазари, ромеи и авари за отстояване правото на свобода и независимост за своя народ, в една жестока и безмилостна епоха. Продължава делото си и когато поема длъжността вихтун в обединената държава, след смъртта на кан Безмер. Тук има място за размисъл, дали действително кан Тервел от рода Дуло е син на Аспарух /досега автоматично се приемаше, че е син на Аспарух/. По това време кан Аспарух вече е вихтун и е логично, на наследника на предишния вихтун кан Безмер да е възложено управлението на Дунавска България. По същото време, вихтунът кан Аспарух е държавен глава на цяла Велика България.

Последните сведения за кан Аспарух се отнасят за похода му срещу хазарите. Явно до края на дните си, този велик българин не се примирява, че хазарите продължават да владеят някои прабългарски области и посвещава живота си за тяхното освобождаване. Кан Аспарух загива в битка с хазарите около 700 г.

Интересен е и въпросът за местонахождението на столицата на обединената държава Велика България, след падане на Черна България под властта на хазарите, заедно с Кубратовата столица Фанагория. Дали столицата на Дунавска България - Плиска /характерно за азите име, наподобяващо Пела и Биляр и означаващо БъИЛъ ЪЗъКъ т.е. “богатство на родината на азите” или “богатство на азите”/ е била също и столица на Велика България през определен период?. В първите години на организирано заселване на прабългарите отсам Дунава, надали Плиска е най-подходящото сигурно място за столица на цяла обединена България. По-скоро, при издигане на Безмер за вихтун, за престолен град на държавата е обявена столицата на шестата, северозападна област /участвала по-късно в създаване на Киевска Русия/. Името и не е достигнало до нас. А Плиска се утвърждава за столица само на Дунавска България.

Да се опитаме да осветлим от гледна точка на езика ЪЗъЕр същността на наименованието “онгъл”, исторически свързано със събитията довели до появата на Дунавска България. На прабългарски то означава “восъчна пита” /ОНъ ГъИЛъ – тяло от восък/. С наименованието онгъл, азите-прабългари са наричали събраните, долепени едно до друго жилища в кръг - както килийките на питата, и оградени от защитна стена – дървена или каменна. Така са изглеждали някои предимно временни поселения на азите, по време на далечни придвижвания, а също и военните станове по време на поход. Между другото, подобен е бил видът на много обикновени, укрепени градове през средновековието. Да не говорим, че аналогични “фортове” и “лагери” са изграждани до наши дни на много места по света. Бежанците оногондури, струпани на Дунава са наброявали десетки хиляди, което е наложило да бъдат изградени големи и добре защитени бежански лагери-онгъли. Лагерите впечатляват тогавашните хроникьори, отразяващи военните действия, и понятието “онгъл” влиза в летописите им.

Думата “онгъл” се среща и в други извори, свързани с движението на азите в изпълнение на тяхната цивилизаторска мисия по планетата. Някаква по-внушителна форма онгълите придобиват в Англия, където кръглата оградна стена е била съставена от огромни, многотонни камъни. Вероятно тук става въпрос за онгъли с култово предназначение, обитавани от жреци-монаси. А дали Англия е получила името си от “онгъл” /както предполагат мнозина/, е задача за по-сериозно проучване. В онези несигурни, метежни времена на заселване на Земята от хората, онгълът доста често е служил за убежище и място за живеене на по-организираните народи. Каквото предназначение имат фортовете, при заселване на Америка от европейците много векове по-късно. Във всички исторически епохи онгълът е представлявал предният пост на цивилизацията, маркиращ района на нейното установявяне.

Днешните големи и малки народи с чувство на гордост и преклонение боготворят своите предци от варварската /предхристиянска/ епоха - викинги, келти, готи и др . Ние потомците на най-прочутия сред тогавашните народи, за величието на който има най-много сведения по целия свят, все още не можем открито да запишем в рожделното свидетелство на българския народ, името на нашите прародители - прабългарите. Многобройните героични подвизи извършени от предците ни, отдавна са записани в книгата на човешката мъдрост. За да се знае, че произлизаме от голям и много древен народ, който хилядолетия е служил за пример, модел за обществено и духовно развитие. Народ, разпространяващ по света човешка цивилизация, където културни и материални стойности са достъпни за всички. Могъщ народ, пред който са треперили световните империи, изградени върху ненавист и подтисничество. И за този известен народ, собствената ни “наука” днес отделя само няколко странички в многотомната си официална история, колкото да спомене за неговото “стопяване” и “изчезване” т.е. за да ни внуши, че повече нямаме нищо общо с прабългарите.