СВЕТЪТ НА ДУМИТЕ

  За разлика от днешната склонност на съвременните хора към многословие /”бърборя” идва от БъЕр БъЕр – говоря говоря/, за нашите прабългарски предшественици речта е представлявала твърде отговорен акт на общуване. За разбирателство между обикновените хора и за обмен на ежедневна информация те са разчитали почти единствено на говорните възможности. Поради което, предците ни са имали много сериозно отношение към собствените си приказки и са влагали максимално наситено съдържание в думите. От друга страна, в предкнижовната епоха не е било възможно от технологична гледна точка, езика да се разширява безконтролно и свободно чрез словотворчество на всеки индивид, което е характерно при писмената традиция. Липсвали са външни носители на езиковите знаци и всеки опит за словотворчество е отлитал на мига в забрава. Изцяло се е разчитало на масовата човешката памет, а там e могло да бъдат запомнени само добре информационно структурирани езикови данни. И нищо излишно, освен най-необходимото за ежедневните контакти. Ето защо, генеративният език на “говорещата азбука на прабългарите” ЪЗъЕр, със своето сравнително ограничено лексикално множество, се оказва така удачен за приложение в качество на държавен език в многобройните държави на азите-прабългари, възникнали в една предкнижовна епоха. Под дефиниция на “книжовна епоха” разбирам исторически период, когато писмеността навлиза в бита на по-голяма част от населението на една страна. Разбира се, определени среди, свързани с управлението на една “предкнижовна” държава, са използвали писмени системи, без които е било невъзможно документиране на държавните законови актове. Но така наречените графични знаци “робоши” /Ръ БъШъ - много четки, опашки/ са имали много ограничено приложение, поради което остават неразвити. Вследствие на контактите с империите на градовете-центрове, азите-прабългари навсякъде взаимстват по-развитите им писмени норми, като ги допълват и приспособяват за нуждите на своя генеративен език ЪЗъЕр. Чрез който единствено е могло да бъде осъществявано езиково общуване между хора от най-отдалечени един от друг райони в обширните териториални държави на азите-прабългари.

  Тук искам да припомня още веднъж някои по-интересни прабългарски думи-послания, свързани с известни и днес наименования и понятия. Представени чрез езиковата система на “говорещата азбука на прабългарите” – езика на азите ЪЗъЕр.

  На първо място, разбира се е магическото име България.

БъЛъ ГРъ – велика /в смисъл огромна/ земя, както прабългарите са наричали могъщите си териториални държави, изцяло отговаря на днешното понятие “държава”.  Тогавашните хронисти са счели за необходимо да отразят и преводното значение на името България – Велика, огромна страна. Териториалните държави в най-голяма степен са въплащавали надеждите на обикновения народ за равноправен културен и обществен прогрес, в противовес на дискриминационното отношение към обикновения народ от страна на богатите империи на градовете-метрополиси. Ето защо, в големите световни езици и днес “българин”, “българи”, с чувство на гордост означава “народ”, “народен” – “vulgar”, “Voelker”, въпреки усилията на имперските писари от миналото, да го представят в превод като “простонароден”, т.е “по-долен”.

Загора

  ЪЗъ ГРъ – земя на азите. Така са били наричани всички територии населени с ази-прабългари. Второ официално име на Дунавска България, особено между 11–14 век, с цел тя да бъде разграничена от другата известна по това време - Волжка България. Оттук идва името Сакар планина – Загорска планина, а също и имената на градовете Стара Загора и Нова Загора.

  Загата, Зигос

  ЪЗъ Къ – родина, племе на азите. Според историческите извори, така е наричал сам себе си народът населяващ България. Оттук произлиза и християнското название “езичник”.

  Балкан

  БъЛъ КъНъ – планинска гънка. Интерес представлява и произхода на другото име на Балкана - Стара планина. То може да се изведе и от ЪЗъ ТъРъ – ази вътре; т.е планина населена с ази. Впоследствие разбира се, ЪЗъ ТъРъ е трансформирано в близкото по звучение славянско “стара”. Някои средновековни извори намекват за подобно народностно название на най-българската планина.

  Тангра

  ТъНъ ГРъ – господар на земята. Самото име на върховния бог на азите-прабългари, говори за една монотеистична насоченост на официалните религиозни вярвания, въпреки множеството сведения за присъщи на азите-прабългари магьоснически ритуали. Може би, в прабългарската държава е било възможно толерантно съжителство на официален общ религиозен монотеизъм и парлелен магьоснически окултизъм, традиционен за различните райони на обширната държава.

  Мадара

  Мъ ДъИРъ – имащ диря т.е. паметно място. Нещо повече, ако буквално се приеме значението на Дъ – плоча, Мадара може да означава и “има следа по плоча”. Така, че освен със значението за паметник и паметно място, може да е свързано по-някъкъв начин и с религиозните обреди на прабългарите.

  Магьосник, маг

  Мъ АГъО ЗъЗъ - притежаващ духове, магьосник. Мъ - има; АГъО – без тяло, дух; ЗъЗъ – мн.число. Херодот (5 в. пр.н.е.) свидетелства за значително присъствие на маговете, като добре оформено съсловие, в живота на Персийско-Мидийската държава. А Боян Магът, най-малкият, четвърти син на цар Симеон, е бил известен с изпълнението на езически ритуали. Византийският хронист Йоан Зонара (12 в.) твърди, че в една битка между прабългари и ромеи през 515 год., българите “….си послужили с магии и заклинания, ромеите претърпели позорно поражение…..” Въобще, според много исторически свидетелства, прабългарска България е представлявала средище на окултизъм и магьосничество. Може би това е била още една съществена причина, за неотложната необходимост от въвеждане на единна християнска вяра през 864 г. , когато княз Борис Първи “разорил жертвениците им”.

  Колобър

  КъОЛъ АБРъ – бръснар. КъОЛъ – четина, космата кожа; АБРъ – бръсна; Всеизвестният обичай на прабългарите да ходят с бръснати глави, по всичко личи е бил валиден само по време на война, защото всички сведения за колобри са свързани с военни длъжности – ичиргу колобър, кана боила колоброс, багатур боила колоброс. Колобрите, т.е. бръснарите в армията са били длъжностни лица, които освен религиозно ритуално бръснене на главите на прабългарите, са изпълнявали лекарски и също свещенически функции. В Преславския надпис е казано, че във всяка рота е имало зачислен по един колобър, който да бръсне главите на войниците.

  Атила

  И ТъЛъ – бич. Идва от И – хвърля; и ТъЛъ – въже, змия. Древните историци съвсем добросъвестно са се стремяли да документират названията във възможно най-точното им значение. Названието “Бич Божи”, което те дават на Атила, съвсем не е случайно и следва от неговото собствено име. Трябва за пореден път да се убедим, че в миналото не е било прието да се приказват случайни фрази. Всяка дума, название, израз, са имали дълбоко вътрешно логическо съдържание. Както е логично, една виеща се като камшик река, да носи името Итил – Волга. Също и ръкописния, “камшичест” стил на писане в цял свят се нарича italic.

  Аспарух

  ШъБъ РъЮКъ – пети окръг. Според древната асирийска традиция, официалната титла-име на владетеля съдържа датата на заемане на престола, полагащите му се почести и друга важна информация, в случая номера на областта от Велика България, на която е бил кан. А иначе собственото име на кан Аспарух според летописа на Гази Барадж е било Атилкесе – къс бич. /ИТъЛъ КъЧъ – бич отрязан, скъсен/.

  Крум

  Къ РъУМъ – поражда слава; славен. Византийците са го наричали “новия Сенахирим”, по името на асирийския цар Сенахирим (704 – 681 пр.н.е.), известен с обсадата на Ерусалим. В едно сведение открито от Васил Златарски, за кан Крум между другото се казва: “…….първият българин, известният Крум…..”.  Дали средновековният хронист, не се постарал отново да предаде максимално точно преводното значение на името Крум – “известен”, “славен” ?

  Кардам

  КРъ ДъМъ – крак плоча; колесница. В новобългарския /а и в европейски езици/ от КРъ – “крак”, “крача”, “вървя”, произлиза “карам”, “каруца”, “карета” и други думи свързани с придвижване. Владетелското име Кардам е известно от дълбока древност, и се среща както в индийската, така и в месопотамската история. Имало е период в древността, когато колесният транспорт е представлявал водеща стопанска и военна технология. За моща на старозаветните армии, на много места в Библията се съди по броя на колесниците, които притежават на въоръжение.

  Омуртаг

  ЙО МъЮРъ ДъКъ – двукрил звяр. ЙО – две; МъЮРъ – имащ крило; ДъКъ – звяр, паст. Името на кан Омуртаг следва традицията на Асиро-Вавилонските царства, където Мардук е било често срещано име на владетел във Вавилон.

  Бърдоква

  БРъ Тъ ОКъ – листа-парцали правят кокал – т.е. маруля. БРъ – листа, платно; Тъ – правя; ОКъ – също като КъО – игла, стрела, ок, кокал. / от Бъ – голям и ОКъ – кокъл-стрела се получава БъОКъ – рог/. Прозвището на селския вожд цар Ивайло – Бърдоква, хвърля най-пълна светлина, до каква степен на чистота е бил съхранен езика на азите-прабългари ЪЗъЕр през13 век в Дунавска България. Но също ни напомня, че и до днес ние постоянно го използваме. Думи като “ток”, “парцал” и хиляди други прабългарски думи, присъстват в езика ни, напук на “най-научните” теории за безостатъчно претопяване на прабългарския ни корен.

  Коледа

  Къ АЙЛъТъ - поражда година. За прабългарските ни деди Коледа е означавал Нова Година. Тук ми се иска да коментирам и самата дума за година АЙ ЛъТъ, която буквално означава “небе измерено по височината”. АЙ означава небе, а ЛъТъ – “измервам височина”, от което произлизат днешните думи летва, лот – все свързани с височинни скали. Има една особеност в думата ЛъТъ, защото освен представата за измерена височина, в нея е заложен и смисъл на повторяемост, периодичност. Идващи вероятно от самото действие на измерване – “мъжкото” Тъ. По всичко личи, че смисълът на Тъ – “измервам” се е появил на по-късен етап като производна на смисъла – “опитвам”, “пробвам”, “повтарям многократно действие”.

  Онгъл

  ОНъ ГъИЛъ – восъчна пита. ОНъ – тяло; ГъИЛъ – восък, глина, клей, клисав, кал. За да се защитят от многобройните опасности, по време на военен поход или по време на дълго преселение, азите-прабългари са построявали временните си жилища едно до друго, докато се получи кръг – по подобие на килийките на восъчната пита, а целия лагер са ограждали с дървена или каменна стена. В центъра на онгъла е най-сигурното място. Там са настанявани вожда и приближените му. Столетия по-късно в американските прерии, новите заселници също са принудени да живеят понякога в оградени и охранявани фортове, за да се защитят от нападенията на местните индиански племена. Голямата си известност понятието “онгъл” получава при беженското придвижване на прогонените от земите им оногондури към поречието на Дунав. Преследвани от хазарите, десетки хиляди прабългари-оногондури със семействата и имуществото си, се струпват на различни места по Дунава, където изграждат впечатляващи по размери укрепени лагери-онгъли. Понятието “онгъл” влиза в хрониките на тогавашните летописци, отразили за историята грандиозната победа на кан Аспарух над Византийската империя през 680 година. Събитие, което полага начало на хилядолетната Дунавска България.

  Сурва

  ШъЙОРъ АЙБъ – тече време. Сурва година…. означава - Да тече годината…  /весела и щастлива…./.

  Момиче

  МъАъ НъИЧъ – малко цвете.

  Момък

  МъАъ МъАъГъ – малка трева.

  Перчем

  БъЕр ЧъМъ – лист глава.

  Чембер

  ЧъМъ БРъ – глава парцал – т.е. забрадка

  Дилман

  ДъЛъ МъАНъ – острие желязо – т.е. кирка, лост

  Дилбер

  ДъЛъ БъЕр – острие лист – т.е. мотика, тесла, далавера