КНЯЗ БОРИС С ГЕНИАЛНО ДЪРЖАВНИЧЕСКО ПРОЗРЕНИЕ
Покръстването на българите в християнска вяра през 864 год. се извършва по административно нареждане от централната власт в Плиска, олицетворявана от Борис Първи. Което говори красноречиво за един държавнически акт, но не отбелязва някакво превратно “изчезване” или любимото на някои “претопяване” на господстващата до тогава прабългарска народност в Дунавска България. Напротив, което нашите историци вече повече от сто години не могат да проумеят, Борис много добре е съзнавал. А именно, че една религия, която и да е тя, един официален религиозен език, който и да е той, една владетелска титла, каквато и да е тя, не са в състояние да променят народностната идентичност на българите. Нима германците се “стопяват”, превръщайки се в италианци, когато столетия наред официалният език на католическата им църква е бил латинският. Всички източници от средновековието свидетелстват, че църковнославянският език е бил неразбираем за обикновения българин. Тъй както е неразбираем и днес. Пренебрегвайки всякаква логика, псевдонаучната теория за претопяването на прабългарския народностен компонент, сведе прабългарите от преобладаващ и господстващ в държавата народ до нула /само шест останали думи/ в една кристална Кирило-Методиевска, чиста проба славянска България.
Съмнявам се, че всички подръжници на теорията за пълното претопяване на прабългарите, са хора с ограничени умствени възможности. Всеки знае, че при смесване на 60 процента злато и 40 процента сребро не се получава 100 процента сребро. “Учените” просто са избрали за себе си кроткото и благодатно местенце в лоното на ортодоксалната византология, опитвайки се да напъхат прабългарските ни деди в изкривени и тесни рамки. Където за прабългарите е предвидено място само в списъка на изчезналите народи. И нито дума за техния планетарен ум, за техните “държави на духа”, за свещенния им божествен език. В претенциозния си труд от 1876 “История на българите”, известният панславист, академик Константин Иречек пише: “ …Но работата е там, че между старите и днешните българи няма никаква родствена връзка.” /”родствена връзка” е подчертано/. Усещайки вътрешния фалш на твърдението си, веднага добавя гузно : “ Тоя забъркан въпрос биде решен от Шафарик в неговото съчинение “Slovanske Storozitnosti””.
Какви са причините подтикнали Борис Първи, да поеме огромни рискове и да извърши един крайно непопулярен държавнически ход – покръствайки първо себе си и приближените си, “тайно и в дълбока нощ”, а после и всички българи.
За да добием представа за целия драматизъм на това получило голям световен отзвук събитие, трябва първо да погледнем обстановката на Балканите през същия исторически период. На първо място се откроява съществуването на две равностойни по военна мощ и политическо влияние, съперничещи си големи държави – Византия и България. За разлика от социално-многослоевата ромейска империя, в държавата на българите е царяла икономическа и културна свобода. Апокрифен извор от 11 в. /и не само той/ хвърля светлина върху либералната икономическа и данъчна политика в българската държава: “Когато царуваше Симеон, той вземаше от цялата своя земя данък по едно повесмо прежда, и лъжица масло, и едно яйце за цялата година. Това беше неговият данък и нищо друго не искаше той. И много изобилие имаше в онова време при цар Симеон”. За разлика от социалното подтисничество и високите византийски данъци, в България всеки е можел да разполага с плодовете на земята си и на труда си. Като се добавят и принципите на справедливост, законност и ред, с които се е характеризирала българската държавност през ония години, напълно е обяснима притегателната сила на България за много племена и градове, които често доброволно се присъединяват към нея. В най-голяма степен това важи за многобройните славянски племена. Поради първообитно родово-общинния си строй, те са заемали най-ниското обществено стъпало сред останалите народи. За Византия славяните са представлявали естествен източник на евтина работна сила. И до сега, в много езици етнонима “славянин” означава роб – sklave. Славяните безрезервно приемат прабългарската държавна организация и след разпадане на родово-общинната им структура се приобщават към населението на България. Те охотно възприемат и употребата на генеративния език на азите ЪЗъЕр, който ги прави равнопоставени граждани на огромната държава. По всичко личи, ще се окаже, че генеративният език на “говорещата азбука на прабългарите” – ЪЗъЕр, е въздействал много повече при формирането на някои днешни славянски езици, отколкото до сега се приемаше. Разбира се, при запазване на характерните общославянски езикови особености. Нещо повече, славяните много бързо се сродяват с прабългарите поради полигамния характер на прабългарското семейство. Дори в годините преди покръстването, масово утвърдения в България семеен модел е бил – първа жена българка, втора славянка. За което има сведения в “Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите “ от ноември 866 год, и е потвърдено в Чивидалското евангелие от 867 год, където е записано името на съпругата на багатур Сондоке – Анна, вероятно християнско, и името на “другата му съпруга” Собеслава, с явно славянско звучение. Знаем за съществуване на силна славянска партия в политическия живот на Дунавска България, още от ранните години на нейното създаване. Поради дълбоко демократичните разбирания, характерни за прабългарското общество, много славянски имена се срещат сред управниците и военоначалниците на държавата.
Интегрирането на огромни славянски маси към България се превръща в основен източник за военна и държавна мощ на българите, непосредствено до стените на Констатинопол. Византия е заплашена от угрозата да загуби водещите си позиции на Балканите, за сметка на своя основен конкурент България. Самото съществуване на Империята е било застрашено. Ето защо византийската дипломация се активизира неимоверно. Целта е поставена – да се превърнат славяните от източник на предимство, в най-голяма заплаха за България. Византийците виждат в многобройното славянско население на Дунавска България новия Троянски кон, с който да постигнат историческа победа над азите-прабългари. За целта ромеите не жалят сили и средства. Византия пришпорва ускореното християнизиране на балканските славяни /за сравнение Киевска Русия приема християнството чак след около век/. Двама от най-изтъкнатите византийски сановници и дипломати от славянски произход, Константин Кирил Философ и брат му Методий, са ангажирани да съставят графична славянска азбука и да превърнат книжовността и християнската вяра в основни двигатели за обособяване на отделна славянска общност. Успоредно с това, започват дипломатически ходове за официално международно признаване на славянския език като четвърти богословен език в света. Които се увенчават с успех при мисията на Кирил Философ и брат му при папата в Рим през 867 год. Защо византийската дипломация се стреми да наложи “глаголицата”, създадена от Кирил Философ, за официална писменост на славяните, когато тя не съдържа нито една гръцка буква, за разлика от “сирилицата” на българите, съставена от гръцки и прабългарски букви. Много логично - да отдалечи максимално славяните от прабългарите, езиковото сближаване, между които е хвърляло в неописуем ужас империята, а също и поради страх от конкуренция с българите и в полето на книжовността. Не трябва обаче да отричаме заслугите на двамата братя за “пробива” в световната еманципация на народите. А както ще видим по-нататък, заедно с гениалната държавническа политика на Борис Първи, делото на Кирил и Методий изиграва решаваща роля за сливане на прабългари и славяни в един народ.
Как се отразява на България активната външна политика на Византия, чиято крайна цел е била разделянето на славяни и прабългари чрез християнството и славянската писменост, и в резултат разпадане на Дунавска България отвътре. Слабо е да се каже трагично. Представете си държава, в която една голяма част от населението е лигитимирано като цивилизовано, а останалите са наречени “варвари” т.е диваци и езичници /понятието “езичник” също идва от ЪЗъКъ – народ на ази/. На практика това означава дезинтеграция, сигурна гражданска война, и крах на цялата държава. Чисто славянските държави съседки на България - Великоморавия, Сърбия и Хърватия, преминавайки в лагера на християнството, ще се превърнат в естествени врагове на езичниците българи. В този период и други нещастия сполетяват Дунавска България. Има сведения за разрушителни земетресения, продължили непрекъснато 40 дни, незапомнено нашествие на скакалци и ширещ се глад в страната. Ако към тях се добавят и само неуспешните войни, които Борис Първи води, картината за бъдещето на страната е била много подтискаща. Над България надвисва гибел. Всеки момент се е очаквало християнските византийски, римски и славянски войски да нападнат и разпилеят България. Българите са били на прага да споделят съдбата на аварите, “изчезнали завинаги, без да оставят следа след себе си”.
В условията на очерталата се пълна безисходица, Борис нанася своя решителен и жесток контраудар. Извършва своя гениален политически ход. Той окончателно разбира, че през следващите столетия християнската религия ще диктува политическото господство в Европа. Той се отрича от всичко свързано с езичеството. Той се отказва от своя бог Тангра и приема християнския бог, отказва се от собственото си име Борис и приема името на византийския император Михаил, отказва се от канската титла на дедите си и приема славянската титла княз, отказва се от столицата си с прабългарско име Плиска и премества столицата на България в славянско звучащия Преслав, опълчва се срещу основателния гняв на своя народ и за назидание посича 52 болярски рода български първенци, избожда очите на първородния си син Владимир Расате, остава завинаги в летописите като “извършил огромни насилия”…..Ужасяващи жертви. Непоносими за всяко човешко същество. Целият свят е потресен. Но името и рода български са спасени. Единствено и само вярата, че това е цената, която трябва да се плати за да я има България завинаги от двете страни на Балкана, дава светлина и сили на Борис.
Сметките на византийските външнополитически стратези са провалени. През следващите десетилетия Дунавска България не само, че не се разпада, но и достига върховно могъщество и териториални размери, граничещи на три морета. Българските войски са постоянно под стените на Константинопол, а съдбата на Византия виси на косъм. Държавата България е трета по значимост сила в Европа.
След неочакваното за мнозина покръстване на княз Борис и целия му народ, външнополитическото положение на България рязко се променя в полза на българите. От жертва те се превръщат в арбитър във възникналия спор между Рим и Константинопол за подялба на обширната църковна територия на държавата. Княз Борис разрушава “всички езически жертвеници” и на тяхно място трябва да дойдат християнски храмове. Лавирайки успешно между егоистичните интереси на двете християнски църкви – римокатолическата и ортодоксалната византийска църква, княз Борис успява да спечели редица придобивки за страната си. Една от тях е отстъпване на областта Загора от византийците отново под властта на българската държава. Започва “Златният век” в българската история.
Но в малко по-дългосрочен план, дипломатическата стратегия на Византия дава резултат. Гравитационната сила на Дунавска България бързо намалява, вследствие на рязката и насилствена християнизация. Приемайки византийския обществено-религиозен модел, прабългарите губят характерните си идеологически предимства, привличащи широки народни групи. Започва отлив от централната власт в Преслав на по-отдалечни големи райони на териториите на днешна Румъния, Украйна, Албания, Сърбия, Гърция, Унгария. Отделят се както райони с преобладаващо славянско население, така също и райони с преобладаващо прабългарско население. България постепенно се свива до многократно по-малки размери и само след около стотина години напълно е покорена от Василий Втори Българоубиец. Още петнадесет хиляди българи са с избодени очи. Но грандиозната битка за мястото на България на Балканите за вечни времена, е спечелена от Борис Първи. След по-малко от два века Дунавска България възкръсва отново със свои царе, които вече се титулуват – цар на българи и власи. Отсам Дунава окончателно е изградена нашата българска народност, в резултат от петстотингодишно съвместно съжителство и единение на прабългари и славяни.
Подобни процеси на приобщаване на широки славянски групи към държавните организации на прабългарите, протичат през 7 – 14 век в едно огромно пространство от Адриатика до Урал, там където се установяват държавите – наследници на областите от Велика България. Разбира се, в различно количествено съотношение между прабългари и славяни и с участието и на други народи. Имената на нововъзникналите държави с водеща роля на прабългарите, не винаги носят името България. Известни са Волжка България и Кавказка Балкария. А при държави като Киевска Русия, възникнала на територията на шестата, северозападна административна област на Велика България – БъЧъ(Тъ) РъЮКъ, има сведения за силно прабългарско участие. Тъй както прабългарският корен се налага като първи корен в днешна България, поради преобладаващо прабългарско население, така в други държави първи корен е славянският корен. Но навсякъде се извършва реално смесване, съединяване, а не претопяване на единия народ, за сметка на другия.
Между 11 и 15 век в световната историческа летопис се наблюдава най-забележителното според мен явление. Повечето тогавашни съвременни автори, започват масово да наричат българите – славяни и обратно, славяните – българи. Хроникьорите на всички страни – византийци, араби, евреи и т.н., безразборно смесват названията - българи, бурджани/арабското име на българите/, славяни и сакалиби /арабското име на славяните/. И то както в извори, отнасящи се за дунавските българи, така и в сведения, отнасящи се за далечните земи на Волжко Камска България. Всички летописци обаче са категорични, че става въпрос за един и същ народ, разположен от Адриатика до Урал. Широко разпространеното “припознаване” на двете народностни групи от чуждите летописци през 11-15 век може да означава само едно – реалният процес на смесване помежду им е бил в доста напреднал стадий. Ще се опитам накратко да изброя факторите, които според мен обясняват повсеместното взаимно проникване между прабългари и славяни:
1. Прабългарите и славяните са равностойни по многобройност народи. Всички извори са единодушни, че славяните както и прабългарите са били неизброими, “безчислени” като население. Защото се смесват само съпоставими по големина народи. Не може днес някой да “припознае” един малък народ с американския народ например.
2. Географското съседство между държавите - наследници на административните области на азовска Велика България и многобройни славянски племена.
3. Готовност за приобщаване на разпадащите се родово-общинни славянски племена към високоорганизираните български териториални държави. Където славяните получават статут на пълноноправни граждани, за разлика от подтисничеството, на което са подложени от световните империи, общия враг и за двата народа.
4. Готовност на прабългарите да влизат в интеграционен съюз със славяните, вместо да водят войни с многоброен противник. Полигамното прабългарско семейство и традиционната прабългарска религиозна толерантност, също спомагат за сродяване между прабългари и славяни.
5. Радушно възприемане от страна на славяните на държавния генеративен език на азите-прабългари ЪЗъЕр, който е гарантирал общуване и между най-отдалечени краища в държавата. Знаем, че и до днес славянските езици са толкова различни помежду си, че дори и близко живеещи славянски групи не могат да се разберат помежду си. Този проблем е съществувал за славяните и през Средновековието.
6. Силно влияние на славянските езици върху прабългарския език, вследствие на дълго съжителство със славяните. А за Дунавска България и другите православни държави, също вследствие на приемане за официален книжовен език, езика на българската група славяни /църковнославянския/. Църковнославянският език обаче е бил чужд, както за обикновените българи от Дунавска България, така и за обикновените руснаци, сърби и власи. За което има безброй писмени доказателства.
Ще приведа само един цитат от Хрониката на Дуклянския презвитер от 12 век, в която се казва, че “готи, славяни и българи много се сближили едни с други, най-вече за това, че всички били езичници и че езикът им бил общ” /под общ език вероятно се визира общия държавен език на азите ЪЗъЕр/. Ето защо, според достигналите до нас документални източници, през 11-15 век едно българо-славянско море се е простирало на изток от централна Европа - до и оттатък Урал. Само единението на двата огромни народа е било в състояние да противостои успешно на нашествието на татаро-монголските и тюркските орди. И да оцелее през вековете, заселвайки безкрайни територии чак до Тихия океан. Което кан-княз Борис прозря и завеща на потомците още в далечната 864 година. Проявената невероятна далновидност от Борис Първи, непоколебимата решителност, с която той преведе България през смъртните опасности до брега на вечността, му отреждат място на най-велик държавник в човешката история.