ЗА “ГОВОРЕЩАТА АЗБУКА” НА ПРАБЪЛГАРИТЕ

            Твърдението, че народностната самобитност /идентичност/ на съвременните българи се определя от два основни исторически народностни фактора - прабългарски и славянски, се възприема като нещо напълно отговарящо на действителността от всеки запознат в общи линии с историята, езика, фолклора и специфичните черти на днешните българи. В светлината на всички очевидни и известни факти изводът звучи напълно логично и естествено. Убеден съм, че прабългаро-славянското потекло се възприема от повечето българи като естествена част от българското им самочувствие. Тъй както това е при англичаните – потомци на сакси и нормандци. Както и при други народи, формирали народностния си облик през годините от смесване на два или повече народа, всеки със своя принос. И вместо изобилието от сведения да послужи като недвусмислено ясно свидетелство за нашия произход, род и език, за да може уверено да градим настоящето и бъдещето достойнство на България върху солиден фундамент, се получава точно обратното …Собствената ни  “официална наука” вече повече от сто години остава сляпа и глуха за истината, с което лишава поколения българи от исконни ценности. Всеки веднага разбира, че става въпрос за пренебрегването на първоопределящото значение на прабългарския фактор - първия корен на днешните българи.  Аргументите, че с това ще се умаловажи приноса на България към славянския свят са смешни и плод на нищожен ум. Българският народ винаги ще се причислява към славянския свят със славянския си безспорен корен /един от двата ни основни корена/, с историческия принос в писменността и книжнината, с православната вяра, с черковно-славянския език, с лексиката на съвременния българския език - с огромно участие на славянски думи /дори преобладаващо/, с именната си система, с традициите и пр. и пр. Надали някъде по-света има чист славянски народ. Теориите за етническа чистота са доказали своята несъстоятелност и никой разумен човек вече не ги лансира.  А, че не било окончателно установено прабългарите дали са – хуни, тюрки, угрофини, перси и пр. е съвсем второстепенен въпрос – това са просто събирателни названия. Ние сме потомци на онези многобройни и способни хора, които основаха и заселиха държавата България на няколко места по света , на онези които управляваха обширни и прочути сред другите народи царства, на кановете, кавханите, ичергубоилите, жупаните, колобрите, юкбоилите, тарканите, читкоимиросите. На всички онези, които навсякъде наричаха себе си българи, както се наричаме и ние сега.
            В издадената по-рано “ГОВОРЕЩА АЗБУКА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ” авторът предлага на вниманието на читателите една предполагаема система за генериране на думи чрез еднозвукови субзнаци-етимони, която той забелязва в българския език. Казано с други думи това представлява един генеративен езиков модел, при който съществува множество от прости еднозвукови думи -  “говореща азбука” и чрез линейното им групиране се получават всички останали съставни думи в езика. Атомарните звукови знаци от говорещата азбука /букви – еднозвукови думи/, от които се изграждат съставните думи не са случайно избрани. Всяка буква-дума от говорещата азбука означава определен обект /генеративен символ/. Съпоставените обекти на “буквите” от “говорещата азбука” са части на тялото – ръка, крак, мъжко, женско, нос, очи, както и фундаментални природни обекти – огън, небе, земя, дърво, камък, вода и др. Особеното в случая е, че буквите-думи отразяват не само обекта като цяло, но и негови отделни характерни свойства /качества/, при участието си в изграждането на съставната дума.
            Например Зъ – огън / но също и топлина, пека, светло и пр./, Дъ – зъб /но също и острие, бял, плоча, черупка и пр./, Нъ – уста /но също и ям, отвор, давам и пр./, Бъ – голям /но също и по-възрастен, зрял, по- , и пр./, Лъ – гръд, /но също и майка, извор, висок, зърно и пр./
            Съставните думи изглеждат по следния начин: ДъЛъ – нож, секач /дялам, далта, длето, далма/, БъЛъ – голяма височина, планина /планина, било, Балкан/, ЗъНъ – огнена уста, слънце /съмва, зънка – светулка/, ЗъДъ – печена плоча, тухла /зид, стан, здание,зидар/ и т.н.
            За разделител между думите-букви както и до днес в българския език се е използвал късия звук “ъ” / за разлика от дългото “Ъ” , което означава – тоз, онзи, е, да Също така някои звукове като ГРъ, ТРъ, КРъ, БРъ, МРъ, Ор, Ер, ЙО, АЙ и др. в миналото явно са възприемани като отделни неделими /атомарни/ букви-думи.
            Ето и примери за по-сложни съставни думи ЗъРъ МъАНъ – жълт метал, злато /сърма/, ДъЛъ БъЕр – резач лист, мотика, тесла / дилбера, далавера/, Зъ ТъА – топлина свършва /студ, студено/, ГРъ Дъ – земя плоча, кирпич / град, сграда, градя/, БъЧъ БРъ – нос кърпа, носна кърпа /пачавра/.
            Друга особеност на този генеративен език е, че в азбуката му не влизат като еднозвукови думи-букви някои днес изполвани в говора ни звуци. Това са  звукове отговарящи на днешните букви от писменността ни  П, Ф, В – представени само от Бъ в “говорещата азбука”, а също и Ж, С, Ц – представени от Зъ, Шъ, Чъ, също така Х – представена от Къ и Гъ.
             Разбира се, така изградения “алгоритмичен” формален език ще представлява едно доста ограничено по своя обем множество /като брой думи, в сравнение със сегашните естествени езици/, но на определен обществено исторически етап вероятно е бил напълно достатъчен за да отговори на необходимостта от общуване между хората. Да не забравяме, че писмеността още не е била използвана широко в обикновените ежедневни контакти. Нашите прародители са говорили малко, но за сметка на това са влагали много повече значение в думите си, отколкото ние днес влагаме. А и смисловата еднозначност, която предлага един формален език позволява да се разбират помежду си хора, живеещи на големи разстояния един от друг по рядко населената тогава планета.
            Практическата и историческата продуктивност на представения генеративен език предстои да бъде потвърдена или отхвърлена от по-задълбочени анализи. Но на този етап силно впечатление прави фактът, че думите от ядрото на съвременния български език / думите от бита, интимните думи/, които в своето болшенство не са славянски, почти изцяло се вписват в системата на езика на “говорещата азбука” .
            Към битово-интимните думи се отнасят думи като - баща, татко, бате, мале, кака, леля, кум, чичо, момиче, момък, щъ, обич, хубав, лош, по-, най, голям, студен, вдигам, тичам, диря и много други. Дори не е необходимо човек да притежава филологическо образование, за да види, че прабългарският език непоклатимо се издига както Балкана в основата на съвременния български език. И в лексикален и в граматичен аспект. Кой не може да различи безпадежния, аналитичен български език от славянските падежни езици, глаголните времена, липсата на инфинитивни форми, наличието на задпоставен определителен член, структурата на изречението. Съвсем очевиден е фактът, че езикът, който днес българите говорим, ние сме получили от прабългарския си корен, който е и нашият пръв корен. А впоследствие прабългарският език е бил допълван и обогатяван от славянското влияние – нашия втори по значение корен. През столетията българите са запазили непокътната основата на прабългарския език и това уникално явление дава възможност да се разкрият много древни пластове от човешката еволюция. Много от славянските заемки в лексиката и до днес съществуват паралелно с техните прабългарски синоними.  Примерите са многобройни: любов – обич, плещи – гръб, твърд – корав, красив – хубав, нога – крак, дом – къща, следа – диря, лес – гора, одежда – дреха, дим – пушек, отец – баща, цветен – шарен,  Заю – Баю, Черноризец – Храбър, продължавам – трая, хладно – студено, хълм – планина, силен – як, и мн. др.
            Но да оставим на съвестта на родната “наука” точните определения. Вероятно прабългарите са принадлежали към по-голяма човешка общност, която може да наречем условно “ази”, поради редица названия като Азия, Азовско море, Зиези, Загора, Каспийско море, Асирия, Мизи и пр. свързани с тях.  Периодически през вековете “азите” масово са напускали своето родно огнище някъде в централна Азия /Памир - според много изследователи прабългарите произхождат оттам/  и са тръгвали на преселение към обширните рядко населени райони на Земята. На запад към  Европа и вероятно и по всички останали посоки на света - на север и северозапад – Волга, Скандинавия, на юг, югозапад – Месопотамия, Персия, Мала Азия, на изток, югоизток – Сибир, Япония, Индия Китай. Причината за преселенията вероятно е била най-логичната – търсене на свободни и по-рядко населени райони за живеене за нарастващото население на азите. Притежавайки силно чувство за организираност на обществото, което личи не само от генеративния им език, но и от големия брой длъжности /което означава и институции/ в държавното им устройство, те завладяват отдалечени територии и се налагат над населяващите ги там първообитни племена, които са притежавали примитивна обществена организация и вероятно са притежавали и много примитивна езикова знакова система. Така азите /вкл. прабългарите/ разпространяват по света по-висшите човешки достижения – държавен тип обществена организираност /с много институции/ и един словообразуващ език за общуване на голямо множество хора отдалечени на голямо разстояние помежду си. Според многото останали следи в историята, те са били преносители на човешките достижения и в други области – строителство, земеделие, религия, военно дело, астрономия и др.
            Една подобна теория, която сега ни се струва  прекалено глобална във времето и пространството и може би на някои им се вижда пресилена, обяснява много изненадващи сходства и прилики в историческото битие и езика на отдалечени с хиляди километри народи. Само искам да спомена, че никой днес не се учудва на понятия като “индо-европейски езици”, “арийски народи”, дори определянето на произхода на народите според синовете на библейския Ной се възприема вече сериозно.
Откриването на гореспоменатите исторически връзки с хилядолетна отдалеченост от нас, ако те наистина съществуват,  е по силите единствено на историческата наука.