Шестоъгълникът наречен “Велика България”

            Прилагането на езиковата система “говореща азбука на прабългарите” при опити за разчитане на прабългарски надписи, води до интересни резултати. Остава достоверността им да бъде потвърдена или отхвърлена от по-сериозни научни оценки. Какво се получава, когато направим опит да погледнем от позициите на “говорещата азбука” названия, свързани с могъщата държава “Велика България”, създадена от нашите деди при Азовско море в началото на 7 в.
            Самото определяне  на държавата от византийските и др. летописци като “старата Велика България” е много показателно. То недвусмислено говори за изключителния респект, с който другите народи, в това число и високомерните византийци, са се отнасяли към държавата на прабългарите. Също категорично се указва, че тази държава е съществувала от много древни времена и Кубрат не основава някаква нова държава , а само възстановява старата известна държава с име Велика България.
            Понятието “Велика” се съдържа в самото име “България” – БъЛъ – планина, голям, велик и ГРъ – земя. Така, че древните историци съвсем добросъвестно са предали преводното значение в летописите си.
            Сведенията за тази огромна държава /които не са чак толкова малко/, запазени до наши дни, очертават пред нас една федеративна държава, разделена на шест относително независими административни области. Всяка област е имала за първостепенно задължение да охранява гърба – РъЮКъ, своята една външна  страна от  шестоъгълника. По всяка вероятност прабългарите са избрали, че светът има шест посоки, и са се постарали във всяка от шестте секторни области на голямата си държава да организират защитата на границата си т.е да бъдат отбранително осигурени и в шестте посоки. За съществуващата  шестозначностна символика при прабългарите има и други сведения напр. в “Церемониите във Византийския дворец” на Константин Багренородни (913-959) се говори за “шестте велики боляра” по времето на Симеон. А до днес ние оценяме по шестобалната система.
            Ето как изглеждат тези шест секторни области, в светлината на “говорещата азбука на прабългарите” /брошурата “Говореща азбука на прабългарите” от Борислав Иванов може да намерите и в Интернет/:

Област номер 1.

            На прабългарски това е област Чъ – едно.
            Тя се е разполагала в посока към север и е защитавала границата Чъ РъЮКъ /гръб 1/, казано по новобългарски – окръг 1. Начело на тази област е стоял самият Кубрат. В руски извори е известна като “Черна България”.

Област номер 2.

            На прабългарски това е област ЙО или ЙОНъ – две.
            Тя защитава североизточната страна на шестоъгълника ЙОНъ РъЮКъ /гръб 2/. Намира се от дясната страна на първата област. Начело е стоял управител със титла Бъ ЙОНъ – т.е голям втори, нещо като велик везир или дясна ръка на владетеля. Населението и е известно като “уногондури”. Вероятно там е властвал първородният син на Кубрат, който е бил старши /бате/ на останалите и оттам е дошло БъТъ БъЙОНъ.

Област номер 3.

            На прабългарски областта се нарича Тъ – три.
            На този окръг е поверена охраната на границата Тъ РъЮКъ /гръб 3/, която се е намирала в югоизточна посока. Титлата на управителя е била ЪТъ  - днес имаме известия за АТА. Хората, които са обитавали този район са били наричани “утигури”.

Област номер 4.

            На прабългарски това е областта ЧъЙОТъРъ – четири.
            Тя защитава южната страна  ЧъЙОТъРъ  РъЮкъ /гръб 4/. Нейният управител се е титуловал Котраг, а населението “котраги”, “кутригури” или “чдар булгар”.

Област номер 5.

            Наименованието на прабългарски звучи ШъБъ – пет.
            Тя охранява югозападната страна на шестоъгълната граница, която се наричала ШъБъ РъЮКъ /гръб 5./. Начело е стоял управител с титла, придобила днес известност като Аспарух.  Тези прабългари са били наричани вероятно “шъби”, “шъберюги”, “северюги” или както е известно “сиви”.

Област номер 6.

            Последната шеста област на прабългарски е звучала БъЧъ – шест.
            Тя е отговаряла за защитата на северозападната граница – БъЧъ РъЮКъ /гръб 6/. Управителя на БъЧъРъЮКъ може да свържем с Безмер – БъЧъ(Тъ)Мъ МъИРъ  /  шести син, шести служител/, който след смъртта на Кубрат заема престола, възползвайки се от съседството с първата област. Така той лишава законния наследник Батбаян от престола. Започват вътрешни междуособици, които отслабват държавата и тя е разбита от хазарите. При разделянето всеки поема стриктно посоката, за която е отговарял. И забележителното е, че с тяхно участие във всички тези посоки се раждат нови държави, отдалечени на стотици километри една от друга.
Като забележки към текста за областите на Велика България, мога да посоча, че наименованията “кучи булгар” и “купи булгар”, които някои по-късни летописци дават, произлизат от наименованието на реките Куфис /Кубан/ и Кучо /Днепър/ и нямат нищо общо с административното деление на страната. Също така ЙОНъ – две - се различава от формалното ЙО – очи, две. В този случай словообразуването с Нъ – отваря, дава - запазва смисъла на две, двоен. Същото се отнася и за  Шъ и  ШъБъ, в езика на “говорещата азбука” имат едно значение – ръка, шепа, пет. А гръб освен ЮКъ може да бъде и РъЮКъ, защото Ръ означава ”много”.
            Теоретически е напълно възможно, водачите на области да са синове на Кубрат, защото при прабългарите е имало многоженство и това е напълно възможно. Но е малко вероятно, защото патриций Кубрат е бил покръстен в християнската вяра. Има много сведения, че прабългарите са избирали своите водачи според личните им качества и затова е логично за управители на областите да са назначавани най-способните мъже от известни родове. На практика федеративната държава като цяло, се е управлявала от колективен орган, състоящ се от шестимата управители на области. Единият от тях е бил пръв между равните и се е наричал вихтун /БъГъО – по-голям и ТъНъ – господар/ т.е. “по-голям господар”, “по-старши господар” /До нас вероятно е достигнало с израза “вехти войвода”/. По право тази длъжност се е полагала на управителя на първата област ЧъРъЮКъ или ЧъРъ /първият в смисъл също и на вожд/, който е притежавал освен общата титла КъУНъИЗъ АЙБъГъО /блестящ водач най-голям/ – канас ювиги, и титлата АЙ БъГъОТъНъ ЧъРъ /най-голям  господар вожд/. Когато към него са се обръщали с поздрави и дарове това е звучало така – Нъ АЙБъГъОТъНъЧъРъ / на най-големия господар и вожд/. И затова в “Именника”, малко известният на широката общественост текст за Навуходоносор се появява съвсем логично, особено ако “Именникът” е започвал с посвещение към НъАЙБъГъОТъНъЧъРъ. Този начин на колективно управление бива променен чак при кан Кормисош, когато държавата България отвъд Дунава, прекъсва окончателно пъпната си връв с Велика България.
            Един такъв “прочит” на историята може да се окаже края на “научните” теории за многоплеменния характер на прабългарското общество. Може да се окаже, че както и при съвременните големи държави, прабългарите са организирали държавата си на териториален – федеративен принцип, което говори за силна хомогенност на населението и за изключително развита обществена култура. Не случайно всички извори в надпревара свидетелстват за общия прабългарски език, който е в основата на тази хомогенност. Ще се ограничим да приведем като илюстрация думите на утигурския вожд Сандилх за кутригурите, достигнали до нас чрез историка Менандър – “………нашите едноплеменници, които не само говорят един и същ с нас език и са наши съжители и употребяват една и съща храна и облекло, но още са и наши сродници, макар и подвластни на други вождове”. Това напълно обяснява и невероятната способност на прабългарите да изграждат големи държави на различни места по света, отдалечени на хиляди километри една от друга. В тяхното високоорганизирано общество се наблюдава едно изумително многообразие от институции и длъжности, необходими за управлението на огромната държава. Явно те са били значително по-напред в цивилизационното си развитие в сравнение със заобикалящите ги племена, вкл. и славяните. Време е вече българските официални историци да се събудят и да забележат, че дори византийските имперски хроникьори са поставяли прабългарите на по-високо ниво, в сравнение със заобикалящите ги народи, както във военновременен, така и в мирновременен период. Прабългарите  винаги са били генератор на прогрес и са учили съседните народи на цивилизованост.
            Има редица свидетелства за писмеността, която прабългарите са използвали в общуванията. Въпрос само на време е те да бъдат систематизирани. Никой вече не се и осмелява да опровергава всеизвестния факт, че измислената Кирило-Методиевска графична буквена система претърпява пълен провал, а до днес ние си служим с азбуката на прабългарите, въпреки че “нагаждачите” са успели да сменят дори името и на “кирилица”. Защото истината не може вечно да остане скрита от хората. Вярно, че част от буквите са синхронизирани с гръцката азбука /гърците са взели азбуката си от финикийците/, но и много буквени графични знаци са допълнени. А това ни навежда на мисълта за влияние на съвсем друг вид писменност. Тази азбука, с която ние всеки ден си служим , сме получили в наследство не от някой друг, а от прабългарските ни деди. Славяните също са я взели от тях.