ДВАТА ПЪТЯ КЪМ БАЛКАНА

            Почти всички изследователи на прабългарите забелязват изненадващи сходства с черти на езика и културата, характерни за района на Месопотамия след 2-то хилядолетие пр.н.е. , когато там са властвали Асиро-Вавилонските царства, а по-късно Мидийско-Персийските царства.  Учудването нараства, когато в един открит древен руски летопис се твърди, че “българите и персите и влъхвите са едно и също”. Най-учуден ще да е бил компилаторът-преписвач на “Именника”, който смело причислява списъка на прабългарски канове  към Асирийските царе и още добавя към тях името на известния Вавилонски цар Навуходоносор. В този случай на помощ ни идва формалният език на “говорещата азбука” на прабългарите. Въпроса с името Навуходоносор, което се оказва дори титолувано обращение, а не лично име, съм разгледал в предишна статия, затова тука ще представя само резултата от разчитането.
           Предварително уточнявам, че използването само на титлите на владетелите в древните летописи е било обичайна практика – напр. Фараон и др. Ето как предлагам да се разчете името Навуходоносор – Нъ – на, АЙ – най, БъГъО – голям, велик, ТъНъ – господар, ЧъРъ – първенец, вожд или Нъ АЙ БъГъО ТъНъ ЧъРъ – “На най-великия господар и вожд”.  Вероятно това е било посвещението, с което е започвал “Именника”.
            Всички имена и титли на Асиро-Вавилонските царе могат да бъдат обект на разчитане от гледна точка на езика на “говорещата азбука” на прабългарите, но това не е сега задачата. Ще си позволя само още един пример да приведа, който според мен има връзка с името на прабългарския владетел кан Омуртаг. То наподобава на едно често срещано царско име във Вавилон – Мардук. Прилагаме “говорещата азбука” и виждаме, че Мардук може да означава Мъ - притежава, има, ЮРъ – крило, ДъКъ – звяр, паст, или Мъ ЮРъ ДъКъ – “крилат звяр”. За Омуртаг се получава ЙО – две, или ЙО МъЮРъДъКъ – “двукрил звяр”. Тук е мястото да се сподели, че по тази логика и сомор от “Именника”, която досега винаги се разчиташе като мишка – ЧъМъМРъ – “мърдаща глава”, по същата логика може да означава и Шъ – ръка, МъЮРъ – има крило т.е. “крилата ръка” или прилеп. А ако искаме да намесим и пример от европейски език, може да споменем крилатия бог на любовта – Амур.
            При движението си от Средна Азия на югозапад към Месопотамия и Мала Азия, следвайки своята цивилизационна мисия, навсякъде азите организират териториални държави. Първата от тези държави, която достига значителни размери и могъщество в началото на 2-то хилядолетие пр.н.е., е Асирия, в която е включен и библейския град-гигант Ниневия.За него в Стария завет се казва, че били необходими 3 дни, за да се обходи и в него живеели повече от 120 хил. души. /пророк Йона гл.3/. През столетията, периодически към Асирия бива присъединяван и титаничния Вавилон – превземан, разрушаван и отново построяван. Отзвук за създаването от азите на могъщата Асирийска държава през около 2-то хилядолетие пр.н.е. може да се открие и в “Манасиевата хроника” стр.61, където се съобщава, че по времето на фараона Сиострис трети – “…земята Асирийска се дава на хуните.”
            През следващите столетия държавите на азите напредват през Мала Азия към Балканите. Най-известното световно събитие през следващия  период 12 –8 в пр.н.е. е Троянската война в Мала Азия. Цели десет години обединените войски на гръцките самостоятелни градове обсаждат Троя и не могат да я превземат. Възниква основателно въпросът, какво е отношението на Асиро-Вавилония към тази шумна и продължителна война, водеща се сравнително близко до нейните граници?. Коя страна от конфликта заемат асиро-вавилонците?.Отговорът е логичен – въпреки, че Троя според всички сведения е азиатски /не гръцки/ град, те не го подкрепят, вероятно защото троянците са избрали пътя на модела град-център и по този начин са изменили на идеологията за “териториалната държава”. Нещо повече, в тази грандиозна битка азите не само, че не запазват неутралитет, но и участват с войска на страната на гръцките градове. Това са Ахил и неговите мирмидонци /МъИРъ – син, войник/, които според гръцки сведения са българи. В “Илиадата” разликата между Ахил и неговите войници и останалите гърци е толкова явно отразена, че дори Тукидид /460г. пр.н.е/ е принуден да пише – “…..(Омир) никъде не нарича елини всички войни, а само дошлите с Ахил….”. Разбира се Тукидид, типично по гръцки, тълкува фактите в обратен смисъл, но за нас по-важно е, че Ахил и мирмидонците са се отличавали коренно от гърците.  Тук също има място за приложение на генеративния език на “говорещата азбука”. Формалният прабългарски израз “съдбата дава” /което значи “съдбоносен”/ изглежда така – ГъООБъ – съдба, Нъ – дава, или ГъООБъНъ – съдбоносен /на новобългарски – кобен/. По вид ГъООБъНъ е много близо до израза КъО БъНъ – КъО – кост, игла, стрела, и БъНъ – пета, ходило., което ни навежда на идеята за “ахилесовата пета” свързана с античния герой Ахил. Тази игра на думи е почти абсурдно да бъде свързана с герой от чужд народ. Такива близки по значение изрази - двусмислени “закачки” са много характерни за азите-прабългари, защото те са влагали извънредно дълбок смисъл в думите. Но това също е друга тема. След погрома, троянците се разселват по море в Италия, Франция и Испания., а през следващите няколко века азите от държавите в Месопотамия и Мала Азия трайно пренасят държавната организация в близост до Гърция – в Македония.
            Настъпва епичния исторически период след падането на Асирийското царство и въздигането на негово място на Персийско-Мидийската държава през 6 в. пр.н.е. Този период е сравнително добре описан в литературата и историческите хроники. Персите (мидийците) започват войни срещу гръцките градове. Македонците, въпреки, че изцяло са приели богатата гръцка култура и религия, естествено са на страната на азите. Квинт Курций Руф (1 в. от н.е.) в книгата си за Александър Македонски разкрива, че той се е считал за потомък на Ахил по майчина линия, което говори че връзката му с азите още не е била прекъсната. А походите на Александър Македонски в Азия, окончателно потвърждават неговия азиатски корен – той се облича с персийски дрехи, по-голяма част от войската му се състои от перси, радушно е приет от персите като техен човек – дори от роднините на Дарий, жени се в Бактрия и много други примери, които показват, че Александър Македонски съвсем не е бил чужд за света на азите. Но едновременно с това, той изпълнява цивилизаторската си мисия, като разпространява в Азия достиженията на по-развитата гръцка култура.
            В Библията, езика, който говорят Асирийско-Вавилонските и Персийско-Мидийските царе навсякъде се нарича сирийски и е различен от еврейския. Сведенията за това са толкова много, че не виждам смисъл да ги цитирам. Защо точно сирийски, ще се опитам да обясня отново с езика на “говорещата азбука на прабългарите”, където формално ЪЗъ означава аз, - приемаме формално от определението за ази, че означава и ази, защото ние затова ги нарекохме така, а Ер означава език /дори до днес, в официалната българска азбука буквите, които имат форма на език се наричат ер-голям и ер-малък/. Очевидно ЪЗъЕр означава дори и само формално “език на азите”.  Нищо чудно, под “сирийски” език, т.е. езика, на който са говорили азите от Асирия, Вавилон, Персия и Мидия, древните летописци да са имали предвид езика ЪЗъЕр – формалния език на “говорещата азбука”.
            Азите-прабългари пристигат от Средна Азия на Балканския полуостров и по по-дългия път – покрай Азовско и Черно море, където създава могъщата държава “Велика България”. Според арабски свидетелства, размерите на държавата са били колкото големината на световната Византийска империя. От там кан Аспарух (7 в. от н.е.) – вождът на петата административна област, пренася българска държава през Дунава, където тя е и до днес.
            От житията на Кирил Философ знаем, че той е владеел четири езика ,единият от които е сурски, който повечето изследователи определят като сирийски. Съвсем логично е този сирийски да е онзи сирийски на Асиро-Вавилонските и Персийско-Мидийските ази или формалният език на “говорещата азбука” – ЪЗъЕр – език на азите.
            Това се потвърждава съвсем категорично, по време на дипломатическата мисия на Кирил Философ при хазарите в Херсон. Там той използва знанията си по еврейски за тълкуване на оригиналните старозаветни еврейски книги, но за книгите, които са преведени на разбираем за хазарите език, той използва своя сурски език, несръчно компилиран от преписвача на “Житието” като руски език и по-късно обявен от изследователите отново за сирийски. Да, но на нас ни е известно от историческите книги, че хазарите са говорили близък, ако не и еднакъв език с езика на прабългарите. Така, че щом хазарите са разбирали въпросния сирийски, то и българите също са го разбирали не по-лошо и най-вече защото той е бил техният език, езикът на азите – ЪЗъЕр. Между впрочем, Кирил Философ произлиза поне по майчина линия /според документалните свидетелства/ от средите на прабългарската група славяни и нищо чудно, че така добре е владеел прабългарския или сурския-сирийски или езика ЪЗъЕр, докато за изучаването на еврейския е трябвало доста да се поизпоти в Херсон, според “Житието”.
            И все пак, за да сме още по-сигурни в достоверността на горните твърдения, нека приложим отново езика на “говорещата азбука”. В новобългарския език има един глагол, който е запазил само периферна употреба – това е глаголът “цирикам” т.е. приказвам. Но съвсем не е периферна думата, която означава място, където се говорят литургии и се произнасят молитви – думата “църква”. Ако малко по-внимателно се взрем в българската дума “сиреч” т.е. “казано с други думи”, ще видим, че тя формално на прабългарски изглежда ЪЗъЕр  РъЕЧъ – или реч на ЪЗъЕр или означава буквално “казано на български”.
            За мен няма никакво съмнение, че прабългарите са говорили един от най-разпространените в древността езици – езика на азите ЪЗъЕр /сурски, сирийски/.
            За късмет на панславянските политически и църковни идеолози през 9-10 в. от н.е, след провала на Кирило-Методиевата графична азбука – глаголицата, когато повсеместно в славянските държави /между които и България/ се налага прабългарската графична азбука ЪЗъЕр-лицата /на базата на гръцката азбука, с добавени прабългарски букви/, те забелязват сходство между името Кирил /което на някои езици се произнася Сирил/ и името на ЪЗъЕр-лицата. Така “сирилицата” се представя за “кирилица” и за неин автор е утвърден Кирил Философ, което при тогавашната възможност за влияние на православната църква не е било много трудно.  Днес славянската азбука е известна по света под две имена “кирилица” и “сирилица”, от които вярно е второто.
            И все пак, кое е било обединяващото начало у прабългарите, което им е позволявало да организират навсякъде могъщи държави. Само единствено древният генеративен език на азите не е бил достатъчен. Най-добър отговор на този въпрос дава византийският военоначалник – Готския топарх (1003 г. от н.е.)  - ….че поради справедливостта и законноста, която (пра)българите най-много почитали, народите се присъединявали доброволно към тях….
            Няма да сбъркаме, ако в определителните характерни черти на азите-прабългари включим и “справедливост и законност”, без които обществото и държавата не могат да съществуват. Патентованото творение на азите-прабългари - териториалните държави, създадени от тях навсякъде по света, наистина са били “държави на духа” и достойнството. Така човешката цивилизация се разпространява по целия свят.
            Ето как на Балканите се събират двата мощни потока на движението на азите-прабългари – от североизток и от югоизток. Затова държавата България, основана от тях в съюз със славянските племена и други народи, се оказва така жилава и устойчива на превратностите на историята. Надали има друга държава по света, просъществувала с едно име толкова много столетия. Това са фактите. А  претопяването и  изгубването на нишките може да съществува само в главите на някои наши “изтъкнати” учени.